Х
Тези пасторални мигове на подреденост!
Минало - в едната кошница,
сегашното - в другата и бъдеще в последната,
три кошници, в които
човек разхвърля битието,
изсипвано върху главата му.
Налага триизмерното му тяло
трите измерения на времето,
а разумът добавя основанията си така,
че те се проявяват, сякаш са реалност,
а не създадени единствено,
за да поддържат в равновесие
веществената и духовна половини.
Човек измисля миналото
и там поставя всички невъзможни опити,
обречени усилия и свършени тела.
Миналото властно
влече към себе си, подобно пропаст,
чиято празнота влече към дъното
стоящия на крачка от ръба й.
Сегашното е тъжно като клоун.
Това е опитът му да излезе на сцената накрая
с решаващата реплика - мигът на равносметка,
мястото, където разумът се среща с битието
за последна битка. Но
зрителят не се засмива на еднообразните,
полузабравени шеги. Оказва се,
че няма цирк, арена,
няма даже зебри и слонове.
Също се оказва,
че няма зрители, а клоунът говори пред лицето си.
Сегашното е добросъвестният опит на човека
да се включи в космическия ред.
Последната кошница - бъдещето -
е изплетена от разпадащи се пръчки
върху основата от въздух. То е
терзанията на несподелимата любов -
човекът желае силно,
и рисува със сърцето си
картини на взаимност, но няма
тази страст да бъде споделена, защото
нито той познава онова, което пожелава,
нито то желаещия го. Остава само
онази суха горест.
Времето на човека -
стои неясното сега
между отминалото безвъзвратно
и непредвидимото несбъднато.
Но времето не е
спасително предмостие в главата на човека,
не е познатата протяжност,
която самият той създава, за да го измери.
Времето не е сега, нито преди,
то не е и после, времето е
случването на духа,
сянката, която следва битието
и върху него хвърля сянка. То е
невидимата стълба, по която
битието преминава
от една наситеност в друга,
изтласквано от актовете на духа.
Ако те не съществуват,
времето не намалява,
нито спира, ала с тях
по-плътна става тягата и ускорението по-голямо.
От него не можеш да отнемеш, можеш да добавиш само -
така реките
се вливат в морето, за да растат водите му,
но с вече безименни води
Едновременно във времето са всички
знаци по небето, както
едновременно във вечно ненастъпващия миг
е тяхното отсъствие.
Но кой
знае всичко това?