СВЕТЛИННИ ЕФЕКТИ
(трибют на Чоран)
Сякаш не живеех цялата тази реалност от новото хилядолетие. Някои събития прелитаха край мен, равнодушни към моето съществуване. Други неща се забиваха жестоко в нервите ми и експлодираха, като предизвикваха различни случки, натрапчиви мисли, умора или травматични състояния. След като се изпаряха от тялото ми, отново оставах сам в сърцето на света, в очакване да се случи бъдещето. Междувременно нищо не се случваше, като изключим няколко зрелищни терористични акта или войните, които припламваха по земното кълбо като червени лампички върху симулационната карта в някой генерален щаб. Лишен от емоции и адреналин в живота си, аз се носех из реалността, воден от несъзнателния и исконен фийлинг на ежедневната рутина. Посвещавах се на малките неща (напълно отговарящи на малкия човек). На цигарите и на секса. На четенето на книги или на научнофантастичните филми. Започнах да изучавам тежкото съдържание на двадесети век, което циркулираше в творбите на великаните на модерната литература, осъзнал, че всичко вече се е случвало и преди, както казва Шеймъс Хийни в стихотворението си „Копаене”: при всеки пласт, до който достигаме, като че ли някой вече е бил преди нас. Това не ме направи роб на наложените от постмодернизма баналности за невъзможността да пишеш свежо и оригинално, а само ме насърчи да копая още по-дълбоко в ужасните предчувствия на ХХ век, в чиято изтъркана метафора се бях превърнал още с акта на раждането си.
2001 г.
Годината, в която се развива действието във филма на Кубрик „2001: Една одисея в космоса”. Срутването на кулите на Световния търговски център роди нова световна Илиада, няколко хиляди пъти по-дълга и по-тежка от Омировата, но лишена от всякакъв героизъм и чест. Същия ден бяхме в един лисабонски ресторант и се наслаждавахме на вегетарианска храна. Усещах безумно злорадство и ни най-малко не съчувствах на мъртвите под развалините. Всичките тези сълзи и страдания, които CNN предаваше като слоган (оголени като в порнофилм), не предизвикваха в мен никакво съчувствие към гражданите на Ню Йорк. Jesus Fuckin Christ!, бе възклицанието на една американка, която гледаше невярващо удара на другия самолет във втората кула. Единственото събитие, което по твърденията на мнозина прецака завинаги архитектурата, изразяваща духа на съвремието, ме докара до неудържим вътрешен смях и сълзи. Бездната, която в момента зейваше там, преживях като поредната смърт на някой свой познат. Преситен от чужда гибел, в мен нямаше място за неожал. На този ден ХХ век възкръсна от мъртвите и продължи да живее като разкошен демон.
2006 г.
Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало. Така че писането е безплодно занимание, чието оправдание е само безсмислието и безсилието. Провал, достоен за наслаждение.
***
Онова, което беше подтискано в мен с години, сега избуя в растение за чудо и приказ. Вървя по улицата и с длан прикривам предателските листа, които се подават от ушите ми. В очите ми съзаклятнически проблясва хлорофилът на неприспособимостта. Чакам момента, когато на Марс ще установят първата човешка колония, която, предполагам, ще е място за най-сурово изгнание на прочути престъпници. От проклетия ще извърша най-страшното престъпление, способно да шокира почтеното човечество. Ще ме изпратят на Марс да излежавам присъдата си. Няма по-голямо удоволствие от това, да се почувстваш като злия герой от мрачен научнофантастичен филм.
***
Миенето на съдове или бърсането на прах буди желание у всеки да си обясни вселената и после систематично да я дефинира. Това е зародишът на своего рода самопожертвувателен фашизъм. Тази склонност към систематизиране на Непонятното или поне на съдовете.
***
При една от разходките ми по здрач всяко човешко лице ми се струваше красиво и близко. Такова е лицето на зрялата жена – капка роса, а кожата на дланта й, мярната в трамвая - родителска топлина. В плен на опиянението си за малко да извикам: „Всички хора са братя!” Ала тогава си спомних за дните, когато виждах само човешки глави, направени от тъп гранит, птичи клюнове и пламтящите очи на тролове. На другия ден вече се страхувах да изляза на улицата.
***
Краят на цивилизацията ще обозначи окончателното завръщане към нулевия стадий на еволюцията. Ще се превърнем в колоидни частици и протеозоми с цвета на дъгата. После клетките ще се свържат и ще възникнат многоклетъчни колонии като волвокса. Както винаги, ще се стремим към напредък, и все пак, трудно ми е да си представя революцията, способна да задвижи някоя склонна към диалектика риба. Троцки от морските дълбини.
Превод от босненски: Русанка Ляпова