Еудженио Монтале: Лимоните
Лимоните
Да знаеш, че известните поети
избират все растения с непопулярни имена:
буксус, лигуструм или пък акантус.
А аз обичам пътеките, които ме отвеждат
до някое обрасло с храсталаци блато,
където в мътните почти пресъхнали води
като момчета успявахме да уловим змиорка тънка:
пътеките край насипите язовирни
се спускат сред разлюлените тръстики
и водят към китните градини с лимонови дръвчета.
Добре е птичата гълчава да угасне,
погълната от синевата:
по-ясно ще се чува шумоленето
на клоните-приятели в притихналия въздух
и ще се долавя ароматът
на тази сладка близост до земята,
изпълваща гърдите ти с тревожна нежност.
Тук забавленията страстни на войната
като по чудо не достигат – тя мълчи,
тук ние бедните се радваме на своето богатство -
уханието на лимони.
Виж в плен на тишината как всичко се предава
и сякаш всеки миг
ще ти прошепне своята последна тайна,
човек очаква да узнае
някоя грешка на Природата,
мъртвата точка на света, слабото звено във веригата,
нишката, която трябва да разплете, за да стигне
накрая до разковничето.
Погледът шари наоколо,
разумът изследва събира разделя
сред аромата ставащ по-наситен
с напредването на деня.
И в тази тишина
във всяка сянка на човека отминаващ
прозира смутенo Божество.
Но нямаме заблуди и времето ни връща
пак в градовете шумни където лазурът е на дрипи
там някъде отгоре над комина.
После дъждът уморява земята; зимната тъга
къщите прегръща,
светлината е скъперница – в душата е горчиво.
Докато някой ден през забравена отворена врата
към нас не отправят взор жълтите лимони
на нечий двор;
в сърцето се стопява леда
а в гърдите напира песента
на златните им слънчеви тромпети.
Превод от италиански: Наталия Христова