МУЗИКАТА НА ЖИВОТА:

Разказ за сопран и пиано

Красимира Стоянова и Людмил Ангелов

Зала „България“, 17 октомври 2021 г.

Научих за предстоящия концерт от приятел и побързах да отворя сайта на зала „България“, за да проверя има ли билети на хубави места. Бяха първите дни на октомври 2021 г., но на сайта неочаквано ме посрещна музикалният сезон есен/зима 1969-1970 г. Признавам, че се стреснах. Напоследък толкова често по медиите и навсякъде във всекидневието ни засипваха с красноречиви жестове, целящи да завърнат победоносно най-напред в мислите, а после и в реалността ни комунистическото минало. Дори съвсем наскоро с мой приятел говорихме по телефона доста дълго за всичко това. Той беше искрено разтревожен. Каза ми, че според него машинарията за завръщането на комунизма вече е задвижена и целта на всичко това е окончателно и напълно да бъдем смазани духовно.

Потръпнах пред екрана на компютъра, когато си спомних телефонния разговор. Моят приятел се казва Антоний. За миг се пренесох мислено в „Изкушението на Свети Антоний“ от Флобер. Тази книга на Флобер, която при появата си е отречена от близките му приятели като подходяща да се хвърли в огъня, самият той през 1874 г. нарича „творбата на живота ми“. Затова и съвсем не случайно Ален Безансон казва, че точно тази творба е неговата „Сума на теологията“. Да, съвременна реалност на България все по-настойчиво ме караше да се чувствам като в произведението на Флобер. Да преживявам заедно със Свети Антоний всички драматични изкушения, да преминавам през живота си отстрани, все едно е художествена литература. Да усетя със собствената си кожа, че всъщност да, наистина всичко е литература. Дори прашинката като мен, и тя също е литература.

Отделях се от себе си, мислейки си за книгата с интервюта на Йосиф Бродски „Отделяне от себе си“ – 153 негови интервюта от 1973 до 1995 г. със забележителни също като него чудесни събеседници, сред които Шеймъс Хийни, Дерек Уолкот, Лес Марей, Адам Михник, Юз Алешковски, Евгений Рейн… Сякаш едва сега за първи път истински разбирах не просто своята незначителност и нищожност, а по-скоро нещо далеч по-голямо от всичко това. Пред компютърния екран видях света без мен. Едва сега усещах дълбокия смисъл на смирението. В тази музикална програма на сайта на зала „България“ 1968 г. току-що се е случила, Международният младежки фестивал в София се е провел, съветските танкове са смразили Пражката пролет… А мен, родената през 1974 г., все още ме няма. Какво щастие! – помислих си. – Да погледнеш света преди себе си, преди мъничкото си човешко его.

Но все пак... Всичко това беше само пътуване във времето. Музикално и специално подбрано. Част от чудесата на зала „България“. Чудесата на зала „България“… По един оригинален начин софийската филхармония беше успяла да представи пред съвременната публика „звука на миналото“. Да ни накара да видим политическата злободневност през погледа на музикалната класика. Да се отстраним от собствения си опит. Да излезем от кожата си…

И ето, че дойдохме до избора. Как точно да излезем от кожата си? Дали през стихията на беса или през тишината на смирението? Дали през „музиката на случайността“ или през „музиката на живота“?

„Музиката на случайността“ е заглавие на един от романите на Пол Остър, който в Америка излиза през 1990 г. В България в превод на Иглика Василева е публикуван през 2010 г. Помня как попаднах на този роман. Сякаш в пълно потвърждение на самото заглавие. Случайно? Не. Точно този роман ме убеди, че случайността не съществува.

Столична библиотека от няколко години провеждаше благотворителни литературни четения в софийските паркове. Бях на такова четене в Борисовата градина с децата си. Отидохме да чуем нашият мил приятел Марин Бодаков, който там беше заедно с малката си дъщеричка Ния. Когато пристигнах с моите момичета, Марин тъкмо четеше съвременни детски истории и с топлотата на гласа си увличаше неусетно всички ни в красивия свят на думите. Да, вярно, понякога е страшна тази красота. Защото нито в живота, нито в литературата всичко красиво е добро, както и не всичко добро е красиво. Макар че истинско щастие е когато съвпадат.

След края на четенето ме поканиха да си избера от книгите, които Столична библиотека беше донесла за подарък на своите читатели. Не се колебах дълго, когато видях, че имат „Музиката на случайността“ на Пол Остър. Веднага я взех и това беше една от книгите, които прочетох на един дъх. Това не ми попречи после да я подаря на приятелка, която пък ми подари роман на съпругата му – Сири Хуствет, доста по-различна, но също интересна писателка. Подарявайки романа на Остър, сякаш той се заби още по-остро в съзнанието ми. Нямаше забравяне този роман за човешката ненаситност, глупост и жестокост. Роман, в който неусетно и читателят се виждаше като двамата герои, впримчен уж в битка за свободата си да участва в изграждането на своята несвобода, на стената на страха, на собствения си затвор. Тази стена в романа, която героите-затворници издигаха сами, беше плод на техния слух, повел ги след „музиката на случайността“. Великата китайска стена, Берлинската стена, Стената на плача… Стената на страха. Стената на смъртта. Всяка една от тях се строеше в този роман, който показваше покерджийският дух на съвременната култура. Култура, която в алчността си се беше обърнала сама срещу себе си.

Но освен „музиката на случайността“ има и „музика на живота“. И рано или късно човек действително е изправен пред момента, в който да избере. Какво искам всъщност? Кой съм аз? Къде отивам? Quo vadis, Domine?

Подозирам, че човек не може да чуе, а и да чуе, не би могъл да разпознае „музиката на живота“, без да е чул преди това „музиката на случайността“. Да, човек е роден от „музиката на живота“, но сякаш цял живот все се учим да заглушаваме в себе си тази музика, да запушваме ушите си за нея. Мисля, че романът на Пол Остър беше точно онази тухла в стената на моята несвобода, която години наред тъпо и упорито бях изграждала, без да зная какво правя. Мисля, че след този роман стената започна да се руши сама. Преживях онова, което преживява свети апостол Павел на път към Дамаск. След като преживях най-големия възможен ужас и разбрах, че точно това е мигът на моя човешки избор, аз се предадох, капитулирах окончателно. И тогава видях ослепителната светлина и чух „музиката на живота“.

Години по-късно стоях пред компютърния екран и в сайта на зала „България“ търсех информация за предстоящия концерт на Красимира Стоянова и Людмил Ангелов. Когато след виртуалната екскурзия до музикалната 1969-1970 г. машината на времето най-накрая ме доведе до октомври 2021 г., видях, че за концерта на световноизвестните ни музиканти има много билети. Не, все още не бяхме влезли в новия локдаун заради коронавируса, но аз отдавна знаех, че „никой не е пророк в собствената си страна“. Да, и красивият, богато нюансиран и дълбок сопранов глас на Красимира Стоянова, и клавирното майсторство на Людмил Ангелов днес са далеч по-известни в чужбина, отколкото в родната им страна. И не, това не е „музика на случайността“. Тъкмо напротив. Защото и двамата са майстори в „музиката на живота“.

А концертът на 17 октомври 2021 г. в Зала „България“ беше наистина нещо изключително. Разделена в три части, програмата включваше песни на Франц Шуберт, Рихард Щраус и Сергей Рахманинов. Признавам, че не познавах голяма част от песните или пък ги разпознавах само смътно. Но за сметка на това още по-силно се наслаждавах на впечатляващия дует между гласа и звука на пианото. Това беше неповторимо преживяване, което показваше сякаш не „раждането на трагедията от духа на музиката“, а тъкмо обратното – във времето на коронавируса и масовата смърт „раждането на музиката от духа на трагедията“.

Освен всичко друго този концерт за мен беше голяма наслада и заради литературната си първооснова. Сред песните на Шуберт имаше няколко по стихотворения на Гьоте, а сега научих, че неговата прочута „Ave Maria“ е по текст на Уолтър Скот. Три от песните на Рихард Щраус пък бяха по стихотворения на Херман Хесе. Да не говорим за пъстрата лирическа палитра на Рахманинов, чиято музика след този концерт започна да ме привлича все повече. В дванайсетте негови песни имаше стихове от Хайне, Гьоте, Игор Северянин, Пушкин, Ф. Тютчев, А. Блок, Тарас Шевченко.

Когато с приятели изчакахме Красимира Стоянова и Людмил Стоянов, за да ги поздравим и да им благодарим за чудесните изпълнения, със стиснато от вълнение гърло едва успях да кажа на г-жа Стоянова, че от нея човек може да се учи на „музиката на живота“. В момента нито се бях сетила за романа на Пол Остър, нито за всички други асоциации, които успях по-късно да подредя в мислите си, вече не в светкавичната бързина на метафората, а последователно, лека-полека.

След концерта, когато се прибрах вкъщи и погалих своите заспали момичета, аз неусетно се разплаках. Сълзите потекоха сами и заради вълнението ми от този наистина неповторим концерт, и заради това, че за това вълнение вече нямаше как да разкажа на един скъп приятел, който толкова много обичаше класическа музика. Точно този ден ставаха 40 дни от смъртта на Марин Бодаков и сега той нямаше как да погали децата си и да прегърне и целуне жена си, своята прекрасна Зорница. Същият онзи Марин, който ни покани преди години на литературното четене в Борисовата градина, след което си тръгнах с подарък – романът „Музиката на случайността“.

При първата ни среща с нашия общ приятел Йосип Ости аз подарих на Йосип стихосбирката на Марин „Ангел в зоопарка“. Двамата с Йосип толкова много си приличаха по сърдечност и болка в поезията. Срещаха се и в ангелската си същност. Най-ярките им подписи бяха в тези техни заглавия: Мариновото „Ангел в зоопарка“ и Йосиповото „Книги, ангели, домашни божества“.

А Марин най-напред и завинаги ме беше поразил със своето „Обявяване на провала“. Тази негова „музика на живота“, която беше маскирал като „музика на случайността“. Ето го:

ОБЯВЯВАНЕ НА ПРОВАЛА

Да губя двойки, тройки;

партньорът ми да ги печели

с каре аса.

И други фини спортове

харесвам. И други енергични спортове,

удобни за раздяла и предателство.

Всички мои поезии –

чернова на оставка от поезията.

Марине, знам, че в онази октомврийска вечер на 2021 г. Красимира Стоянова и Людмил Ангелов изпълниха в твоя чест своя незабравим концерт. Тази божествена литургия на радостта от любовта и живота. Братко по стих, ангеле в зоопарка!