Фаина

блъска по вратата на невидимата нощ с отсечена глава

гнилата зелка на отчаянието – светът стои като вода

в обгореното от викове птиче гърло на заплахата

докато отиваме все по-далеч и по-далеч в паметта си

и изтръгваме с корена плевела на езика

като шипков вятър от раната в ландшафта

зад портите на смъртта – празни гнезда на корени

каменна светлина над великото бунище на любовта

детските страхове в застиналата люлка на дишането

ние списъците на следите оставяме като снега на полетата

изцапани с кръвта на свободата от текста

по които дърветата някога се върнаха вкъщи

там кривогледите зверове на люлките на огъня и вината

над дерето се присмиват на безчестния празник

и не надушват преместването на земята под себе си

там на бесилото на дългото ехо кухото сърце звъни

Превод от украински: Денис Олегов