Фаина
блъска по вратата на невидимата нощ с отсечена глава
гнилата зелка на отчаянието – светът стои като вода
в обгореното от викове птиче гърло на заплахата
докато отиваме все по-далеч и по-далеч в паметта си
и изтръгваме с корена плевела на езика
като шипков вятър от раната в ландшафта
зад портите на смъртта – празни гнезда на корени
каменна светлина над великото бунище на любовта
детските страхове в застиналата люлка на дишането
ние списъците на следите оставяме като снега на полетата
изцапани с кръвта на свободата от текста
по които дърветата някога се върнаха вкъщи
там кривогледите зверове на люлките на огъня и вината
над дерето се присмиват на безчестния празник
и не надушват преместването на земята под себе си
там на бесилото на дългото ехо кухото сърце звъни
Превод от украински: Денис Олегов