ТРЕТА ГЛАВА
където се появяват духове; първо един, който цапа килимите и завивките, а после друг, избягал от бутилката
Напролет в Смилево всички, които ходят на работа – полицаи и чистачки, учители, търговци, строители, инженери, шофьори, работнички от близката фабрика за тестени изделия, един повече, друг по-малко, но всички – забележете, всички! – излизат в болнични. Някой ще си помисли, че цялото село е сполетяно от пандемия на сенна хрема. Ала онези, които са по-наясно с полската работа, знаят, че причината за всеобщото боледуване е от съвсем друг характер. Защото смилевчани започват да се оплакват от световъртеж, ишиас, жлъчни кризи, вода в коляното, охтика, епилепсия, алергия от домашен прах и котки, хроничен бронхит, кокоша слепота… едва когато им се налага да отделят няколко дни за сенокос, за оран или за садене на картофи. В такива дни кабинетът на стария доктор Алуевич, който навремето много хитро си избра да специализира трудова медицина, та сега цяла година се гощава с пършута, с който напролет го даряват благодарните пациенти, прилича малко на зала за репетиции на аматьорска театрална трупа. Селяните се гърчат, валят се по пода, пенявят се, подбелват очи, хриптят и повръщат. Но само докато лекарят не им предпише седем, четиринадесет дни или дори месец освобождаване от всякаква работа. Щом затворят вратата на кабинета, страдалците тутакси забравят болежките си, хукват радостно вкъщи да се преоблекат в по-вехти дрехи и ето ги още същия следобед на лозето с пръскачка от двадесет и пет литра на гърба.
В такива дни селото опустява. Само старците остават по къщята и насядали по дворовете, требят грах, плетат плитки чесън или – не без завист – гълчат и замерят с камъчета разгащилия се петел. „Безсрамник, най-хубавата ми кокошка покри!“, ядосва се дядото, а птицата изтърчава през двора чак на торището, далеч от стареца, възкачва се горделиво върху купчината кравешки лайна и захваща дръзко да кукурига, като в някакъв закъснял оргазъм.
В един от тези дни без жива душа из село дон Стипан беше влязъл в сакристията и докато си тананикаше „Райска Дево, хърватска кралице“[1], пресипваше ябълков сок от голямата кухненска гарафа в малка порцеланова каничка. Някъде в далечината се чуваха бръмчене на трактор, детска глъч от училищното игрище и ударите на пръта, с който клисарят Баретич чукаше орехи на двора. В сноповете светлина от високите прозорци танцуваха прашинки. След успешното си излекуване свещеникът използваше в литургичния обред ябълков сок вместо вино и макар да бе получил одобрението на църковните власти, все пак малко се срамуваше от това. Чу се как голямата църковна порта изскриптя.
„Дон Стипане“ – подвикна женски глас.
Свещеникът се стресна, ръката му трепна и той разля сока върху панталоните си. Точно под корема, ужасно неприятно.
- Дон Стипане!
- Ей сега! Един момент! – отвърна високо духовникът, докато бършеше панически слабините си.
- Дон Стипане!
- Един момент! Един момент! – извика той едновременно вбесено и отчаяно.
- Дон Стипане!
- Идвам! Един момент!
- Дон Стипане – почти прошепна Татяна, защото вече беше на вратата на сакристията. С впити черни дънки и черна копринена риза, на краката с черни обувки с остри високи токчета. Всичко по нея е черно, както подобава на вдовица.
- Какво има, какво си се развикала – ядоса се свещеникът, докато се мъчеше да прикрие с длани мокрия си панталон. – И как тъй влезе в сакристията. Не може, драга моя, току-тъй да нахлуваш вътре. Има си ред. То е все едно да дойда в къщата ти и още от вратата хоп в спалнята.
Татяна се засмя на сравнението, а свещеникът, като се усети какво е казал, ужасно се засрами и от това още повече се вбеси.
- Хич не ми се смей – сряза я ядно. – Какво искаш?
- Дойдох да се изповядам.
- Баш в сряда следобед дойде да се изповядаш?
- Ами ето.
- Какво ето?
- Ами ето на, бях наблизо при кумицата Иванка на кафе и си рекох, тъй и тъй съм тук, я да се изповядам, че да ми се успокои душата. Сигур има вече два месеца, откак не съм била на изповед и направо ме е срам.
- На кафе значи, а?
- Аха – потвърди простодушно жената.
- И ти хрумна да се изповядаш?
- Аха.
Дон Стипан въздъхна тежко.
- Хайде – рече примирено, – изчакай ме в изповедалнята.
Но Татяна продължаваше да стои на вратата и да разглежда сакристията, любопитна като всички Евини дъщери, и сякаш се питаше каква ще да е тази тайна, заради която не бива просто така да се влиза вътре.
- Чу ли какво ти казах – скастри я пасторът. – Изчакай ме в изповедалнята – и необмислено посочи с ръка дървената кабинка със завеси от тъмночервено кадифе.
Татяна зърна тъмното петно на панталоните му и смаяно покри устата си с ръка. Ако под краката му не беше якият каменен под, дон Стипан щеше директно да потъне поне десет метра в земята от срам. Стои той така, стои и тя, а помежду им – страшна тишина. Някъде в далечината се чува бръмчене на трактор, детска глъч от училищното игрище и ударите на пръта, с който клисарят Баретич чука орехи на двора. В сноповете светлина от високите прозорци танцуват прашинки.
- Хайде – каза най-сетне попът тихо, но строго, мобилизирал всички останки от сринатото си самочувствие и свещеническо достойнство, - хайде, изчакай ме в изповедалнята.
- В какво съгреши? – попита я малко по-късно, вече съвзел се напълно.
- Псувах, излъгах майка ми, че съм пратила на брат ми в Загреб двеста марки, пък не му пратих, защото от година и половина не си е взел нито един изпит. После гледах един срамен филм, а на кумицата Иванка й гледах на кафе – изстреля жената.
- Срамен филм? – учуди се тихо дон Стипан.
- Порно – прошепна Татяна.
- Аха.
- Леле, туй трябва да ви го разкажа – оживи се вдовицата. – Значи късно през нощта братовчедка ми Луца с мъжа й Давор гледат порно. Децата вече спят, родителите му също, и те двамата заредили хубавичко касетата и се излегнали на дивана в хола…
- Остави това сега…
- Не, не, трябва да го чуете – не се предава жената. – Пуснали си те филма и изведнъж… Пуф!... Токът спира! Отишли по дяволите и телевизия, и видео. И те кво да правят, поседели още малко в тъмното, почакали да видят ще дойде ли токът и като видели, че го няма никакъв, отишли да спят.
- Хубаво, няма смисъл да ми го разправяш.
- Ама слушайте де – продължи Татяна. – На другия ден пак нямаше ток, дойде едва надвечер, чак като стана време за молитва. Тамън свекървата на Луца и още някакви баби от селото се събрали в хола да се помолят. И изведнъж… хи, хи, хи – засмя се Татяна, – сине майчин, телевизорът се включва, също и видеото… хи, хи, хи… Само да ги беше видял, дон Стипане, как се кръстеха ония ми ти бабички и как се разбягаха от къщи.
- Хм – изкашля се ядно свещеникът.
- Простете, отче, но трябваше да ви го изповядам.
- Слушай, Татяна – изсъска дон Стипан, - това е свято тайнство и в него няма място за лакърдии. Или казвай какво си съгрешила, или си върви с мир. Църквата не е място за клюки.
- Леле, какъв сте строг – учуди се Татяна. – Ами че аз не съм мислела нищо лошо.
- Не казвам, че си мислела нещо лошо, а че не знаеш що е ред! –прошепна гневно свещеникът. – Първо ми идваш да се изповядаш по никое време, а после ми разправяш врели-некипели. Имам си и друга работа, вместо да слушам твоето словоблуд… Твоето, да ме прощаваш, дрънкане.
Вдовицата отново се замисли.
- Стига! – не се остави да го смути дон Стипан. – Какво друго съгреши?
- Покойният ми съпруг често идва в съня ми…
- И това не е грях! – прекъсна я пасторът.
- И слава Богу, че не е, ама чакайте да ви разправя. Хич не ме оставяте да се изкажа. А как ще се изповядам, като не ми давате да говоря? Ама човече божи, не мога да се изповядам със знаци!
Дон Стипан млъкна, Татяна също помълча обидено няколко минути, а след това продължи:
-Тъъъй, та идва покойният в съня ми, няма нощ да не е дошъл. Горкият, даже не се е окъпал, откак загина, ами целият в оная вар, дето падна – лека му пръст – тъй ми се явява. Киречът се стича по него, само лицето си позабърсал да го позная. Аз му викам: „Желко, Бог да те убие, недей с тия кални крака да ми тъпчеш по килима в спалнята!“. Пък той – нищо! Ни хък, ни мък, ами право към леглото и сяда там да ми оплеска, поразеникът му с поразеник, и завивките. Пука му на него, няма майка му да ги пере и глади, я. Ама нейсе, както и да е. Та сяда той и тъй някак полугласно ми вика: „Татяяянаааа! Татяяянаааа! Татяяянааа!...“. Пък аз на него: „Кво има, кво виеш сякаш на някой баир си се изстъпил? Кво има?“. Пък той пак: „Татяяянааа, не ми даваш мираааа!“. „Аз ли?! – питам. – Аз ли не ти давам мира?! Ами че, посрьо посрани, кой на кого идва в сънищата: аз на тебе или ти на мене?!“
- Прощавай – прекъсва я внезапно с язвителен тон свещеникът, вече ахá да избухне – извинявай, че те прекъсвам, но не може ли малко по-накратко и ако не ти е проблем, с по-малко ругатни.
- Добре, добре, ей сега ще мина на главното… Та вика ми моят Желко: „Татяяянаааа, откажи се от тия мъжееее!“. „Какви мъже, Пресвета Богородице? – питам. – Ами че аз с мъж не съм била, откак умря!“. Пък той ми вика: „Знааам, че не сииии, ама все за тях мислиииш“. Казвам му: „Мисля, и какво толкоз! Да не би да е грях?!“. На, кажете и вие, дон Стипане, туй грях ли е?! Грях ли е някой като мен например да мисли за мъже?!
- Ами… Хм! – прокашля се отново дон Стипан.
- Не е. Разбира се, че не е! – отговори си сама вдовицата. – Ако туй е грях, то тогаз на тая земя няма нито една жена, дето да е почтена. Ама не е в туй срамът ми. Друго нещо ме мъчи…
- О, Исусе драги – изохка свещеникът от другата страна на дървената преграда.
- Влюбена съм в човек, в когото не бива – призна Татяна.
- Как? Женен ли е?
- Боже опази! – ужаси се вдовицата.
- Та къде е грехът тогава?
- Той е поп!
Гореща вълна обля свещеника. За миг му се стори, че вече не е в скъпата на сърцето му църква, в този земен рай сред добри и богобоязливи люде, където сутрин те будят гургулици, а нощем те приспива бухал. Сякаш за секунда се пренесе на самото дъно на пъкъла, където грешните и нечестиви души се гърчат до самата вечност в най-ужасни мъки заради низките и отвратителни дела, които са извършили в някогашния си живот. И всичко му е някак си в мъгла, сякаш край него се вдига пара от дяволските казани.
- Щом го видя, краката ми моменталически се подкосяват. Разтрепервам се, главата ми почва да се върти, избива ме пот. Какъв ми е висок, красив, смугъл, млад! Пък как само се усмихва, Богородице блажена! Какви блестящи зъби има… – говореше Татяна, ала дон Стипан вече не я чуваше. Гласът й достигаше до него трансформиран в ужасяващ адски кикот.
Не си спомняше нищо повече. Нито какво покаяние й определи, нито как я изпроводи, нито как излезе от църквата, стигна до енорийското си жилище, влезе в кухнята. Как отвори кухненския шкаф и извади от него шише с ракия – съвсем машинално като някой лунатик, луд или обсебен от духове. Как взе бутилката и напълни малката чашка до ръба, после се спря, загледа я…. И – хоп! – изпи я на един дъх. Сипа си още една и – хоп! – гаврътна и нея. Хоп! – трета. Хоп! – четвърта. Хоп! – сграбчи бутилката и засмука с отчаяна жажда, сякаш някой го беше отровил и сега колкото се може по-скоро трябваше да изпие противоотровата.
Едва като остави на масата празната бутилка осъзна какво е направил. Избухна в плач, падна на колене и тук, на кухненския под, през горчиви сълзи захвана да се моли:
„Отче наш, който си на небесата, да се свети името Ти, да дойде Царството Ти, да бъде волята Ти…“
Превод от хърватски: Русанка Ляпова
[1]Стих от популярната католическа песен „Здравей, Дево“, автор Петар Перица. – Б. пр.