СТИХОВЕ В ЗЕНИЦАТА НА АВТОМАТ*

Ия Кива, „Свидетел на безименност“, ИК „Знаци“, Бургас, 2023; превод – Денис Олегов

Поетичната книга на украинската поетеса Ия Кива излиза на български език под логото на издателство „Знаци“ и във впечатляващия превод на Денис Олегов. „Свидетел на безименност“ е рожба на тревожното днес - време на пандемия, война и световна икономическа криза. Книгата е разделена на пет цикъла, включващи творби от различни периоди на авторката. Първият „Нежността звучи като трагедия“ е фокусиран върху детството, но не като усещане за щастие, спомен за безметежност, а като предчувствие за неизбежност. Светът на детето пулсира през очите на възрастния:

…аз съм там където не съществувам…

„събеседникът живее там където…“

Тежестта, лудостта на битието, безпощадно в своята суровост, се изправя пред невинните подобно колос на ужаса и започва бавно да се разпада, да се разроява и трансформира в кошмари. Непоносимите сънища илюстрират травмата, мрачното очакване на бъдеще, което няма да настъпи. Въпреки това и точно поради това мечтано, но (не)сбъднало се утре, лирическата героиня продължава да вярва:

…виж този въздух е чист като ръце на дете

и ние говорим само с ръце – за сълзите говорим само с ръце

„ ние казваме: зимата настъпва…“

Вторият цикъл стихове е под заглавие „Шевовете на нашите дни“. Загубата на познатото/обичаното, принудата за бързо порастване и бруталната реалност на войната дишат във всеки ред – като откоси на автомат.

*из „ Галина “

…смъртта ще победи, ти знаеш сам

космите и гласовете ни са преброени

за всяка твар ще има по сълза…

„Свобода, равенство, братство“

Назовани са градове и географски места, познати на читателя от информационните емисии и военните архиви. В поетическата тъкан на историята проблясват като изстрели имената на Крим, Донецк, Луганск, Чернобил, Полесие. Изказът е накъсан, задъхан, сякаш му е отнета и последната глътка въздух и е раздран на парцали от бомбардировките. Вцепеняващ кошмар, от който е невъзможно да се събудиш. Преплитат се не само пространствени локации, но се смесват и езиците. Защото земята, която тъпчат войнишките ботуши, е една за всички. Полски, украински, белоруски, иврит, немски…

…co slychac

що що

не разумею…

„денят пулсира…“

В „Беларуска полунощ“ светът е едновременно отричан, но и примирен; в него тупти болка, но и утеха; той сее смърт, но и надежда:

…не искахме война, но тя ни искаше така

както човек преживял блокадата мечтае за хляб…

„Беларуска полунощ“

Човекът е разкъсан, стрит на прах, докато още диша:

…земята изплюва от себе си фрагменти на хора

историята опасва гората с коприва…

„предчувствие за мъгла…“

Допълнителни черни нюанси добавят стиховете с фолклорни мотиви, чийто лирически персонаж търси опора и жадува сигурност в традицията, в миналото, в корените на рода и семейството. Но родът е заличен, семейството – избито. Продължението, което следва, е още по-зловещо.

В третия цикъл на поетическата книга, озаглавен „Хората от Донбас“, всяко стихотворение носи име на човек, а всеки човек е стихотворение. Алексей, Галина, Александър, Анна – човешки съдби, прекършени в грохота на войната. В жанровата форма на поезията е закодирано същинското послание – свидетелските показания на очевидците.

…веднъж се събудихме в скръбта на историята

а да заспим вече не можем въртим се в кръг

като хлипове на дете в мъртвия корем

войната е най-лошият ден от живота ми

„Анна“

И още“

…войната не може да каже на никого нищо ново…

„Наталия“

Дисонансите в хора от гласове преминават в ужасени писъци, после в шепоти; после се вливат в мълчанието на действителността – обвиняващо и опрощаващо едновременно.

В следващия цикъл „Тук е тъмно завинаги“ читателят внезапно се пренася в невидими за сетивата, паралелни вселени, обитавани от невидими хора, които крещят до задушаване, но никой не може да ги чуе. Никой от действителния свят, който продължава да съществува отвъд барикадите. Животът си тече и без тях. Техният друг, нереален живот е като нишка, която единствено сънят може „да вдене в дните“ – ден подир ден, без начало и без край.

…казват получава ни се да горим добре…

„Underground“

Една история на друго ментално пространство – това на езика в самодостатъчното съвършенство на сътворението.

…откакто езикът

започна да говори сам за себе си

няма какво повече да кажем…

„откакто езикът…“

Документалните разкази говорят за себе си не толкова през/чрез езика, колкото в цветове, звук, мирис, докосване: „черен човек“, „бяла реч“, „черна реч“, „пламък бледен“, „скъсен език“ и т.н.

Преходът към последния пети цикъл е лаконичен:

…и ако може една последна молба

прееби ближния като самия себе си

„забий казват…“

Едва тук, в последните страници от поетичната книга е употребена думата „любов“. Тя остава, въпреки всичко.

Веднъж като любов - очакване и надежда:

…запълвайки пространството на любовта

строиш градина събирайки прозрачните звезди на реката…

„запълвайки пространството…“

Втори път като любов – загубата и страданието на емоционалния вакуум:

…и нищо не се случва

и всичко продължава

като зелената ябълка на любовта…

„птицата пее като нощ…

И трети път любовта се явява в ролята на себепознание и катарзис:

…за да не пия и аз повече себе си

на крачки любовта да не разделям…

„няма с какво да ям главата ти, смърт…“

Бъдещето е разстреляно, преди да се роди. Минало и настояще се срещат и разделят; прескачат се, изпреварват се, пресичат се; галопират, озъбени едно срещу друго подобно на адови бесове – ръмжащи, лаещи, виещи, дерящи с нокти, точещи лиги…

Безмилостни, жестоки стихове, които не спестяват нищо – нито масовите убийства, нито изнасилените жертви, нито сълзите на майките, нито гневът на невинните. Корав език, на места цинично-вулгарен, но жив. Стилистична образност, която гради и руши цели семантични светове едновременно чрез точно подбрани термини и многопластов изказ, който не губи нищо в превода. Напротив – запазва и разширява богатството и пластичната виртуозност на един брилянтен поетически талант.