Бялата стая
Очевидното е трудно за
доказване. Мнозина предпочитат
скритите неща. Аз също.
Слушам дърветата.
Те имат тайна,
която щяха да
ми разкрият,
но не го направиха.
Лятото дойде. Във всяко дърво
на моята улица живее по една
Шехерезада. Моите нощи
бяха част от техните диви
разкази. И ние влизахме
в мрачни къщи,
множество мрачни къщи:
притихнали и изоставени.
Там, на горните етажи,
имаше някой със затворени очи.
Мисълта за него, и усещането,
ме държаха буден.
Истината е дръзка и невъзмутима,
каза жената, която
винаги се обличаше в бяло.
Тя не излизаше често от стаята си.
И слънцето посочи едно или две
неща, оцелели непокътнати
през дългата нощ,
най-обикновени неща,
сложни в своята яснота.
Те не издаваха никакъв звук.
Денят бе един от онези,
които хората описват, като „прекрасен”.
Богове, които се дегизираха,
като черни фиби? Малко огледало?
Гребен с липсващ зъб?
Не! Не беше това.
Просто нещата, каквито са,
невъзмутими, лежащи безмълвни
под онази ярка светлина,
и дърветата очакващи нощта.
Превод от английски: Пейчо Кънев