БУРИДАНОВО МАГАРЕ ИЛИ ПИСАТЕЛЯТ В ХАОСА НА СВЕТА
Самият факт, че въпросът за отговорността на писателя пред държавата се поставя с такава острота не само през последните четирийсет следвоенни години, а в по-голяма или по-малка степен още от двайсетте години на този век, говори колкото за неговата актуалност, толкова и за някакъв смут, който като гузна съвест преследва писателите от всички континенти. Този въпрос всъщност е признание на безпокойствата и съмненията ни в смисъла на самото писане: Защо пишем, за кого пишем? Писането напразна и безсмислена работа ли е? Направи ли изобщо нещо литературата през този век? Има ли тя дял в постигането на това жалко състояние, в което светът се намира в момента? Има ли, следователно, вина и източен грях за тоталитаризма, войните, религиозната и националната нетърпимост, мизерията, глада, замърсяването на планетата? Или, напротив, със своето подземно, едва доловимо въздействие все пак е успяла да направи така, че състоянието да не стане още по-жалко, развивайки, доколкото може, положителните ценности на човечеството: демокрацията, свободата, търсенето на истината? С една дума, не продължи ли литературата в хаоса на историята да си бъде един вид lux in tenebris?
Отговорите на тези въпроси, както знаете, при различни обстоятелства звучат или твърде оптимистично или пък, напротив, с тиха резигнация по отношение на съзидателната мощ на литературата. Мисля си, че няма писател, който да не се не намира в непрестанен смут от въпроса за смисъла на писането и да не познава трескавото колебание между две изкушения: да се довери на бавното, подземно, така да кажа, етично въздействие, на литературата – която със своя идеализъм, с вярата си в човешките критически и морални ценности ще си свърши сама работата – или, напротив, да заложи на мига. Историята тук твърде малко може да ни научи на нещо: писателите, както и философите, в творческия размах на мисълта си копнеят за Абсолюта и мечтаят да достигнат Демиурга: да създадат не произведение, а свят; светът като произведение. Нашият живот е единственият ни шанс и всеки от нас разполага със своите седем дни на Сътворението: по тази демиургична замисъл светът трябва да се уреди идеално, като някакъв съвършено подреден роман или поема; идеално, което ще рече тоталитарно. Сър Карл Попър вече направи блестяща демонстрация на тази тоталитарна тенденция при философите от Платон през Хегел до Маркс: тенденция, която като един дълъг “комплот срещу свободата” продължава във всевъзможни разновидности до днес. В идеалната държава на Платон няма място за поетите, в онази на Достоевски – за евреите. Тази опасна демиургична тенденция на книжника – на световния хаос да се противопостави мирът и редът – някъде през двайсетте години я формулира Жид с признанието, че в заобикалящия го исторически хаос се лута между две възможни радикални решения: между фашизма и комунизма. Този пример би могъл, следователно, да ни послужи като метафора за това каква потенциална опасност крие в себе си поетическата фантазия а ла Рембо, според която поезията, тоест литературата, трябва “да променя света”. Същата тази демиургична страст ще отведе не само Сартър, но и цяло едно поколение интелектуалци в опасен редукционизъм и в превъзнасяне по “червените слънца, които сияят извън нашата малка Европа” /Морен/, а Солженицин, след титаничните си усилия за спасителната демистификация на една тоталитарна държава на подобията и лъжата, в един момент ще се поддаде на същото месианско изкушение като Достоевски.
Обърнат към миналото, модерният Книжник така и не може да го съзре от позицията на своята безрезервна гордост и неразкаяност, но няма как да не си дава сметка за опасната мощ, която притежава. Но същевременно натрупаните основни познания за света със сигурност не биха го оставили с чиста съвест да пее като Маларме – aboli bibelot d’inanité sonore – докато край него се водят кървави войни в името на идеите и принципите, формулирани от някой древен или вчерашен Книжник. На днешния писател, следователно, му остава едно единствено сигурно съзнание: че нито един от пътищата, които ще избере, не е без опасности; че всяко търсене на Абсолютното и всеки опит за глобално решение води до редукционизъм, докато затварянето в “звучната тишина” е злоупотреба с дара, даден му от Бога. Като Буриданово магаре писателят днес стои между тези две възможности: да се хвърли в борбата за принципи или просто да се занимава с градината си. Избере ли първото, той по някакъв начин изневерява на литературата; избере ли второто, остава му постоянното разкаяние, че е пропилял живота си напразно и е изневерил на своя дар.
Държавата, трябва ли да го казваме, все още продължава да бъде онова “чудовище”, ужасило някога Ницше, но примерът със Солженицин показва, че литературата не е така безпомощна пред генералите, както ни се струва понякога. Всяка книга, която свидетелства против държавата като институция на насилието, лъжата и беззаконието, дава смисъл на всичките ни писателски начинания. Какво, следователно, може една книга? Със самото си присъствие тя очертава пространството, в което насилствената смърт не е нищо друго освен скандал: тя придава смисъл на тази смърт, както казва Жан Рикарду: “Без присъствието на литературата (а думата присъствие трябва да се възприеме в пълния й смисъл) смъртта на едно дете, където и да е в света, не би се различавала по нищо от смъртта на някое животно в кланицата.”
Може ли това да ни даде поне малко смисъл и малко утеха?
1986 г.
Превод от сръбски: Людмила Миндова