ПРИЛОЖЕНИЕ IV - ДЕМАСКИРАНЕ НА АНТИХРИСТА

Антихристът е описан като големия опонент и фалшификатор на Христос, от Когото в крайна сметка ще бъде победен. Терминът „антихрист“ може да означава онзи, който се противопоставя на Христос; или онзи, който си присвоява мястото на Христос; или онзи, който съчетава двете роли, присвоявайки си прерогативите на Христос. Той се появява само в Новия завет и само в писанията на Йоан (Шоаново 2:18, 22; 4:3 и 2Йо-аново 7).

Изглежда, Йоан има предвид следния факт: неговите читатели разбират, че цялостната проява на антихриста ще е в последните дни. Все пак той говори и за множество антихристи още в неговите дни (Шоаново 2:18). Използва и термина „антихрист“ в единствено число. Чрез образа на леопардовия „звяр“ от Откровение 13 гл. той обрисува велика сила, която ще се противопоставя на Христос и на Неговия народ.

Сатана е основният антихрист. Той се е противопоставял на Христос посредством различни човешки фактори. В продължение на векове е въвеждал много ереси, предназначени да заблуждават. В дните на Йоан без съмнение за антихристиянски били считани докетизмът и гностицизмът. С течение на вековете по-късно много изследователи на Библията и дори някои ри-мокатолици, са разпознавали антихриста в лицето на папетвото. Съгласен съм с този възглед и ще споделя с вас доказателствата за споменатия извод.

252

В самия край на човешката история Сатана ще играе директна, персонална роля в световните дела (2Солунци 2:9). Всъщност появата му в образа на Христос ще бъде последвана от истинското Второ пришествие на Христос.

Ако антихристът вече е действал в дните на Йоан и продължава да работи интензивно и в края на човешката история, то не би могъл да е отделен човек. Това по-скоро е дяволът, действащ чрез „системата“ на злото.

В „Исус е моят Съдия - размишления върху книгата на пророк Даниил“ д-р Леели Хардиндж представя над 100 библейски характеристики за разпознаването на антихриста. И той, както и много други учени, отбелязва, че антихристът, за когото говори Йоан, е „малкият рог“ от Даниил 7 и 8 глави.

Чък Колсън отбелязва в „Евангелистите и католиците заедно“: „Единствената морална стойност, която постмодернистите (нашето поколение) са склонни да приемат, е тоталната, недиск-риминираща толерантност. Но да можеш да толерираш нещо е формула за приемането на статуквото. Тези, които приемат хората такива, каквито са, не са заинтересовани да им помогнат да се променят, дори когато условията на живот и поведението им водят до разруха... Простата толерантност е слаба и пасивна добродетел в сравнение с активната енергия на християнската любов“ (стр. 22).

Отношението „Аз съм добре - ти си добре“ или „Просто си гледай живота“, или „Ако те кара да се чувстваш добре - направи го“, не е подходящо за един християнин, който се е посветил на изпълнението на евангелската поръчка. Да не предупредим хората за техните грешки и за опасностите е безсъвестно. Да не представим опасността по ясен и сбит начин е също толкова лошо.

Елън Уайт се отнасяше към заблудените с дух на любов, но в същото време нарече католицизма „мамоновата система на изма-ма“и писа, че „Хората трябва да се събудят, за да се съпротивят на напредването на този най-опасен враг на гражданската и религиозната свобода“. Тя продължава: „Папските служители поставят кръстове върху своите църкви, върху своите олтари и върху облеклата си. Символът на кръста се вижда навсякъде. Навсякъде той получава външна почит и прослава. Но ученията на Христос са погребани под огромна маса безсмислени традиции, фалшиви

253

тълкувания и сурови изисквания... Съвестните души са държани и постоянен ужас, страхувайки се от гнева на оскърбения Бог, дока то много от благородниците в църквата живеят в лукс и чувствени удоволствия“ („Великата борба“, стр. 570, 566, 568).

„Апостол Павел предупреждаваше църквата да не очаква заи ръщането на Христос в неговите дни. „Това няма да бъде - казва той, - докато първо не дойде отстъплението и не се яви човект.1 на греха“ (2Солунци 2:3). Не можем да очакваме завръщането на нашия Господ преди голямото отстъпление и дългия период на управление на „човека на греха“. „Човекът на греха“ още титуло-ван и като „тайната на беззаконието“, „синът на погибелта“ и „беззаконният“ представлява папството, което - както предска зано в пророчеството - щеше да господства в продължение на 1260 години. Този период свършва през 1798 г. Завръщането на Христос не би могло да се очаква преди тази дата“ (пак там, стр. 356).

Но как би могла една християнска църква така да се оплете в грешки, че да се превърне в антихрист? Отговорът, изглежда, се крие в „християнизацията“ на езичеството. На изучаващите историята на християнската църква е ясно, че обръщането на император Константин към християнството и приемането му н църквата е било и въпрос на взаимно удобство. С течение на годините голяма част от езичеството е навлязла във вярванията и практиката на църквата. Джон Хенри Нюман, най-известният повярвал англичанин, изрежда следния списък от църковни практики, навлезли директно от езичеството:

„Използването на храмове и то посветени на определени светии и украсени при дадени случаи с клони от дървета; тамянът, лампите и свещите; курбаните след излекуване от болест, светената вода, приютите, святите дни и празници, използването на календари, шествията, благославянията на полета, свещеническите одежди, тонзурите*, венчалната халка, обръщането на изток, статуите и иконите от по-късен период, може би пропо-

* Обръснато място върху темето на католически свещеник

254

ведническото монотонно пеене и „Кюрие Елайзон“** - всички те са от езически произход и са „осветени“ чрез приемането им от в църквата“ (Кардинал Дж. X. Нюман, „Есе върху развитието на християнското учение“, стр. 373).

И днес в римокатолицизма има много езически практики, като: „Свещеничество, което принася жертви, самоналожените наказания, опрощение на греховете от църквата и изповедалните, непогрешимостта на папата, титлите „Светият отец“ и „Върховен понтифекс“, поклонението и почитането на светии и мощи (например плащеницата от Торино), на идоли, образи, статуи и символи; каменните олтари; молитвената броеница; дис-косът и нафората, молитвите за мъртвите, крайностите при по-мазването, чистилището и преддверието на ада, безусловните индулгенции, ритуалите, монашеството и мистицизмът; добавете към тях и поклонническите пътувания, кръстовете и разпятията, целибата, поклонението на Майката и на Младенеца; вечната девственост на Мария, монашеските раса, канонизацията на светии, кардинали, монахини, митрата, яденето на риба в петък, (мистичните) ключове, постенето 40 дни, кръстенето, „свещеното сърце“, Великден (Easter англ., името на празника произлиза от Астарта), духовното преобразявано, при кръщението и оправданието чрез дела; канарата Петър вместо вярата на Петър в Христос - всички тези неща и още много други са сърцевината на ученията на съвременния римокатолицизъм. Не всички са широко практикувани в западните протестантски страни, но въпреки това са здраво вкоренени в църковната традиция. Нито едно от тях не намира подкрепа в Свещеното писание и много са изрич-но забранени от Библията“ (Мишел де Семлисн, „Всички пътища водят към Рим“, стр. 61, 62).

Проницателният ученик на Библията веднага ще забележи, че и двете главни доктринални грешки в сценария за края на времето - светостта на неделята и безсмъртието на душата -идват директно от езичеството - от дявола, а не от Свещеното писание.

** „Кюрие елайзон“ (евр. „осанна“ или гр. „смили се над нас“, повтаряно по време на католическата литургия.

255

Авторитетът на Писанието

Някои твърдят, че не е справедливо да съдим за съвременната църква по църквата в миналото. Църквата се е променила, казват те. Да, много публични практики са се променили - като използването на английски език в богослуженията в Америка, правилото свещениците да се обръщат е лице към конгрегацията и пр. Но коя доктрина или езическа практика се е променила? Можете ли да ми назовете поне една? Аз не мога? За съжаление Римокатолическата църква твърди, че само Библията не е доста-тъчно ръководство за вярата и за религиозната практика. Ще цитирам три католически автора за доказателството на тезата за „антихриста“.

„Само Писанието не съдържа всички истини, в които християнинът е длъжен да вярва, нито изрично предписва всички задължения, които трябва да практикува. И за да не споменаваме други примери, не е ли длъжен всеки християнин да освещава неделята и в този ден да се въздържа от домашна работа: Съблюдаването на този закон не е ли сред най-забележителните от нашите свещени задължения? Но може да прочетете Библията от Битие до Откровение и няма да намерите нито ред, упълномощаващ освещаването на неделята. Писанието налага религиозното съблюдаване на съботата - ден, който ние никога не освещаваме.

Католическата църква правилно учи, че нашият Господ и Неговите апостоли внушават определени важни задължения от религиозната практика, които не са записани от боговдъхнове-ните писатели. Например повечето християни се молят на Светия Дух - практика, която не се намира в Библията.

Ето защо трябва да направим извода, че само Свещеното писание не може да бъде достатъчно ръководство и правило за вярата, защото то не може по всяко време да бъде под ръка на всеки питащ; защото то не е само по себе си ясно и разбираемо дори по въпроси от върховна важност и защото не съдържа всички истини, необходими за спасението“ (Кардинал Джеймс Ги-бон, „Вярата на нашите отци“, стр. 72, 73).

256

През 1994 г. Римокатолическата църква издаде новия Кате-хизис на Католическата църква. Пълното му издание не е било преработвано от XVI век (1566 г.). Това бе и първото пълно издание, отпечатано на английски език. През първите шест месеца след отпечатването му бяха продадени 10 000 000 екземпляра. От значение е да се отбележи, че изданието е било публикувано с одобрението на Ватикана - парафирано е от кардинал Джоузеф Ратцингер, директор на „Конгрегацията за доктрината на вярата“, която е „последното въплъщение на римокатолическата инквизиция“ (сп. „Тайм“, 6.12.1993, стр. 58). „Тайм“ докладва, че „кардиналът (Ратцингер) обича да обяснява своята вяра чрез историята на един от професорите си по теология - човек, поставил под въпрос мисленето, на което се основава твърдението на църквата от 1950 г., че приемането на Дева Мария в небето е непогрешима догма. Той казва: „Не, това не е възможно - нямаме никакво основание за това от Свещеното писание. Не е възможно да представяме това като догма.“ Това изказване на професора породило надежда у протестантските му приятели, че е възможно той да се обърне към тяхната вяра. Но професорът веднага потвърдил прсбъдващия си католицизъм. „Не, в този момент се убеждавам, че църквата е по-мъдра от мен.“ Ратцингер твърди: „Моята идея винаги е била да бъда католик, да следвам католическата вяра, а не собственото си мнение. Теолозите могат да се карат колкото си искат, но в края вярата е нещо неизразимо, извиращо от сърцето. И когато бъде почувствана там, казва той, „тогава и умът ще я приеме“ („Тайм“, 6.12.1993, стр. 60). Този велик защитник на католическата вяра заявява по същество, че няма значение дали вярата ти е библейска или не - ако църквата я проповядва, ще я приемеш.

Елън Уайт твърде проницателно отбелязва: „Римокатолическата църква запазва правото за тълкуване на Писанията само за духовниците. Въз основа на твърдението, че само те са дос-татъчно компетентни, за да обясняват Божието слово, то е държано настрана от обикновените хора. Въпреки че Реформацията даде Писанията на всички хора, съвсем същият принцип, който бе защитаван от Рим, пречи на множествата и в съвременните протестантски църкви сами за себе си да изучават Библията. Те

257

са поучавани да приемат нейните учения така, както се тълкуват от църквата. Има хиляди, които не се осмеляват да приемат каквото и да е учение, колкото и ясно да е разкрито в Писанията, ако е в разрез с тяхното кредо или с установените учения на тяхната църква“ („Великата борба“, стр. 596).

Но отново питаме: Църквата не се ли е променила?

Сега Католическата църква насърчава изучаването на Библията. Дори има групи за изучаване на Библията. Да, човек може да си изучава всичко, каквото иска, но за да остане католик, трябва да приеме тълкуването на църквата въпреки ясния смисъл на Светото писание.

Може би най-добрият пример в тази насока с заявената вяра на един римокатолически адвокат и писател Кийт фурние. Той е завършил колеж, юридически факултет, колеж по администрация и сега работи целодневно за Християнската коалиция като директор на Американския център за законност и справедливост. Той заявява, че е новороден християнин, говори езици и е изпълнен със Светия Дух - евангелски католик. Той е „професионален християнин“, участващ в харизматичното и в екумени-ческото движение, написал е няколко книги на религиозни теми - и въпреки това не би взел библейско решение, различаващо се от ученията на църквата. Той казва: „Аз съм напълно убеден, че църквата на Христос трябва да е и йерархична, и харизматична, и институционална, и динамична, както и че тя все още е универсалният белег и тайнство на спасението, разкриващ Христовото присъствие в света. Ето защо съм се подчинил на поученията на Католическата църква и на нейното водителство. Правя това с желание и със съзнателен избор.“

Фурние продължава: „Често съм чувал приятели да се наричат „пиещи от Библията вярващи“. Е, и аз съм такъв. Но като католик вярвам, че има официален авторитет, една служба на поучение, която осигурява постоянна насока в прилагането на тази Книга в живота ми. Ето защо аз съм „пиещ от официалния авторитет католик“. Високо ценя моралната яснота, която ми осигурява официалният авторитет“ (Кийт фурние, „Обединеният дом“, стр. 32).

258

Аншикатолическо тесногръдие?

Много уж здравомислещи християни казват, че да се посочват грешките на Католическата църква е акт, основан на предразсъдъци и тесногръдие. Не трябва да забравяме и следния факт: „Вярно, че в римокатолическото общество има много истински християни. Хиляди в тази църква служат на Бога според най-добрата светлина, която имат... Но католицизмът като система и днес не е повече в хармония с Христовото евангелие, отколкото в който и да било предишен период от своята история. Протестантските църкви тънат в непрогледна тъмнина, иначе биха различили знаменията на времето. Римската църква е твърде далновидна в своите далече простиращи се планове и модели на действие. Тя си служи с хитрост, за да разширява влиянието и да засилва властта си, приготвяйки се за свирепа и решителна борба. Целта й е да възвърне владичеството си над света, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко, извършено от протсстантизма. Католицизмът печели почва навсякъде... Протестантите се оставят да бъдат повлияни от папството и го покровителстват, правят компромиси и отстъпки, изненадващи и самите паписти“ („Великата борба“, стр. 565, 566 и 345 от бълг. изд.).

Предразсъдък ли е да се изобличи грешката? Тесногръдие ли е да се отстоява истината на Божието слово и да се насърчават и другите да се присъединят към нея? Ако мислите, че е така, тогава каква вест ще предадете по времето на „късния дъжд“ и „високия вик“? Вестта от Откровение 18 гл. е двойна: „Падна, падна Вавилон“ и „Излезте от нея, люде Мои“. Помислете си само! Основният извод е, че истината трябва да се предаде с любов - но трябва да се предаде!

„Когато дойде времето третата ангелска вест да бъде проповядвана с най-голяма сила, Господ ще действа чрез скромни средства... Греховете на Вавилон ще бъдат разкрити ясно. Страшните последици от налагането на властта на църковни обичаи, нахлуването на спиритизма, тайното, но бързо разрастване на папската власт - всичко това ще бъде разбулено. Хиляди и хиляди ще слушат думи, които никога преди не са чували. С почуда ще

259

разберат, че Вавилон е падналата поради заблудите и греховете си църква - паднала, защото е отхвърлила изпратената от Небето истина“ (пак там, стр. 372 бълг. изд.).

Католиците обсъждат папстВото

В течение на годините много католически лидери са се оплаквали от грубата неморалност в Католическата църква. Всъщност Мартин Лутер, „като августински монах във Витенбергс-кия университет е неохота стигнал до извода, че „папството наистина е... самият антихрист“. И „През вековете различни представители на римокатолицизма са разбирали, че папата - или настоящият, или някой бъдещ, или папството като цяло (цялата поредица от папи) - е антихристът. Например по времето на дълбока религиозна разюзданост в Рим, Арноф, епископът на Орлеан, се оплаквал, че римските папи са „чудовища на греха“. И на събора, свикан от краля на франция през 991 г., заявил, че пон-тифексът, облечен в пурпур и в злато, е „антихристът, седящ в Божия храм и представящ се за Бог.“

„Когато Западната църква била разделена за около 40 години между двама бунтовни папи - единият в Рим, а другият в Авиньон, франция, - всеки папа нарекъл другия антихрист. А Джон Уиклиф е считал, че и двамата са прави - „двете половини на антихриста, взети заедно, представляват перфектно човека на греха“ (Максуел, „Бог се грижи“, том I, стр. 117).

През XIII век се разразила чудовищна кръвна вражда между Фредерик II, владетел на Светата Римска империя, и папа Григорий IX. По време на тази вражда Еберхард II, архиепископ на Залцбург, който поддържал Фредерик, публично докладвал резултатите от своите библейски проучвания, а именно, че папата е антихристът и „малкият рог“ от Даниил 7 гл. „Неговото дръзко заявление било направено пред синода на баварските епископи, проведен в Регенсбрук или РатиСбон, през 1240 или 1241 г.; по същото време било представено и ново тълкувание на пророчествата. На този събор в брилянтна реч, запазена от Авентинус или Турмие в неговите забележителни „Баварски Анали“, Ебер-

260

хард, недвусмислено представя тази идентификация на пророчеството за „малкия рог“. В същата поразителна беседа Еберхард не само нарича папата „вълк в овча кожа“, „син на погибелта“ и „антихрист“, но и представя революционно изложение за папата като „малкия рог“ от Даниил 7 гл.“ (Лерой Едуин фруум, „Пророческата вяра на нашите бащи“, том I, стр. 797, 798).

Декларацията на Еберхард бе направена по времето на кулминацията на папската мощ - в среднощната тъмнина на библейската истина и религиозната свобода. Елън Уайт описва тези дни по следния начин: „Свещените писания са били почти непознати не само на обикновените хора, но и на свещениците. Подобно на фарисеите от древността, папските прелати мразели светлината, която би разкрила греховете им. Божият закон - стандартът на правдата - бил премахнат. Те упражнявали силата си без ограничения и практикували пороците си невъздържано. Мо-шеничсството, алчността и разюздаността се ширели навсякъде. Хората не се спирали пред никакво престъпление, чрез което биха придобили богатство или високо положение. Дворците на папите и прелатите били свърталища на най-долен разврат. Някои от управлявалите понтифекси са били виновни за такива отблъскващи престъпления, че светските владетели се стараели да свалят от власт тези „благородници“ на църквата, тъй като ги считали за чудовища, прекалено зли, за да бъдат толерирани. В продължение на векове Европа не направила никакъв прогрес в науката, изкуствата или цивилизацията. Християнството изпаднало в морална и интелектуална парализа“ („Великата борба“, стр. 60).

За съжаление папетвото (римокатолицизмът) наистина отговаря на пророческото определение за система, чрез която действа големият антихрист - Сатана. „Папетвото е точно това, което твърди пророчеството - отстъплението на последните дни“ (пак там, стр. 571).

261