ИЗ­РАС­Т­ВА­НЕ В ХРИС­ТОС

Она­зи про­мя­на на сър­це­то, чрез ко­ято ста­ва­ме де­ца на Бо­га, е на­ре­че­на в Биб­ли­ята но­во­рож­де­ние. Тя е срав­не­на и с по­ник­ва­не­то на доб­ро­то се­ме, по­ся­то от зе­ме­де­ле­ца. В то­зи сми­съл и хо­ра­та, то­ку-що при­ели Хрис­тос, са ка­то но­во­ро­де­ни бе­бе­та, ко­ито тряб­ва да по­рас­тат1 до със­то­яни­ето на зре­ли мъ­же и же­ни в Исус Хрис­тос. Съ­що ка­то доб­ро­то се­ме, по­ся­то в ни­ва­та, те ще тряб­ва да по­рас­тат и да да­дат плод. Исая каз­ва, че ще “бъ­дат на­ре­че­ни дър­ве­та на прав­да, на­са­де­ни от Гос­по­да, за да се прос­ла­ви Той”2. Та­ка от ес­тес­т­ве­ния жи­вот в при­ро­да­та мо­гат да се из­в­ле­кат при­ме­ри, ко­ито да ни по­мог­нат да раз­бе­рем по-доб­ре тайн­с­т­ве­ни­те ис­ти­ни на ду­хов­ния жи­вот.

Ця­ла­та чо­веш­ка мъд­рост и спо­соб­нос­ти не мо­гат да про­из­ве­дат жи­вот и в най-мал­кия обект в при­ро­да­та. Са­мо чрез жи­во­та, кой­то да­ва един­с­т­ве­но Бог, мо­же да съ­щес­т­ву­ва би­ло рас­те­ни­ето, би­ло жи­вот­но­то. По съ­щия на­чин един­с­т­ве­но чрез жи­во­та, ид­ващ от Бо­га, в сър­ца­та на хо­ра­та се за­раж­да ду­хов­ни­ят жи­вот. Ако чо­век не се “ро­ди от­го­ре”3, не мо­же да ста­не учас­т­ник в жи­во­та, кой­то Хрис­тос дой­де да да­де.

Как­то е с жи­во­та, та­ка е и с по­рас­т­ва­не­то. Бог е, Кой­то пра­ви пъп­ка­та да раз­цъф­ти и цве­тът да да­де плод. Чрез Не­го­ва­та си­ла от се­ме­то се раз­ви­ва “пър­во стрък, пос­ле клас, а след то­ва пъл­но зър­но в кла­са”4. Про­рок Осия каз­ва за Из­ра­ил, че ще “из­рас­те ка­то крем”. “Те ще се съ­жи­вят... и ще из­рас­тат ка­то ло­за.”5 Исус ни за­ръ­ча да гле­да­ме “кре­мо­ве­те как рас­тат”. Рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те по­рас­т­ват не по­ра­ди соб­с­т­ве­на­та си заг­ри­же­ност, же­ла­ние или уси­лие, но чрез при­ема­не­то на то­ва, ко­ето Бог е оп­ре­де­лил да слу­жи за под­дър­жа­не­то на жи­во­та им. Де­те­то не мо­же по же­ла­ние или със соб­с­т­ве­ни уси­лия да при­ба­ви и ми­ли­ме­тър към своя ръст. Ни­то пък вие мо­же­те по та­къв на­чин да си оси­гу­ри­те ду­хов­но из­рас­т­ва­не. И рас­те­ни­ето, и де­те­то се раз­ви­ват са­мо ка­то по­лу­ча­ват от окол­на­та сре­да не­об­хо­ди­мо­то за жи­во­та им ­ въз­дух, слън­че­ва свет­ли­на и хра­на. Как­во­то са те­зи да­ро­ве на при­ро­да­та за жи­вот­но­то и рас­те­ни­ето, то­ва е и Хрис­тос за хо­ра­та, ко­ито Му се до­ве­ря­ват. Той е тях­на “веч­на свет­ли­на”, “слън­це и щит”6. Той ще бъ­де ка­то “ро­са за Из­ра­ил”. “Ще сле­зе ка­то дъж­да над тре­ва­та на мо­ра­ва­та.”7 Той е жи­ва­та во­да, “хля­бът от Бо­га... Кой­то сли­за от не­бе­то и да­ва жи­вот на све­та”8.

В ли­це­то на то­зи нес­рав­ним дар ­ Не­го­вия Син, Бог об­к­ръ­жа­ва це­лия свят с ат­мос­фе­ра на бла­го­дат, та­ка ре­ал­на, как­то е въз­ду­хът око­ло зем­но­то къл­бо. Всич­ки, ко­ито из­бе­рат да ди­шат та­зи вли­ва­ща жи­вот ат­мос­фе­ра, ще жи­ве­ят и ще по­рас­нат до зре­лос­т­та на мъ­же и же­ни в Исус Хрис­тос.

Как­то цве­те­то се об­ръ­ща към слън­це­то, чи­ито блес­тя­щи лъ­чи мо­гат да раз­ви­ят и усъ­вър­шен­с­т­ват кра­со­та­та и си­мет­ри­ята му, та­ка и ние тряб­ва да се об­ръ­ща­ме към Слън­це­то на прав­да­та, за да мо­же не­бес­на­та свет­ли­на да ни ог­рее и да раз­вие ха­рак­те­ри­те ни по по­до­бие на Хрис­тос.

Исус по­уча­ва съ­що­то, ко­га­то каз­ва: “Пре­бъд­вай­те в Ме­не и Аз във вас. Как­то ло­зо­ва­та пръч­ка не мо­же да при­на­ся плод от са­мо се­бе си, ако не пре­бъд­ва в ло­за­та, та­ка и вие не мо­же­те, ако не пре­бъд­ва­те в Ме­не... От­де­ле­ни от Ме­не, не мо­же­те да нап­ра­ви­те ни­що”9. За да мо­же­те да жи­ве­ете свя­то, вие сте точ­но тол­ко­ва за­ви­си­ми от Хрис­тос, кол­ко­то е за­ви­си­ма клон­ка­та от стъб­ло­то, за да мо­же да рас­те и да да­ва плод. От­де­ле­ни от Не­го, ня­ма­те ни­как­ва си­ла да ус­то­ява­те на из­ку­ше­ни­ето или да рас­те­те в бла­го­дат и свя­тост. Са­мо ако пре­бъд­ва­те в Не­го, мо­же­те да про­цъф­ти­те. Ка­то чер­пи­те жи­вот от Не­го, ня­ма да по­вех­не­те, ни­то ще ос­та­не­те без­п­лод­ни. Ще бъ­де­те ка­то дър­во, по­са­де­но край из­вор.

Мно­зи­на под­дър­жат иде­ята, че тряб­ва да из­вър­ш­ват из­вес­т­на част от ра­бо­та­та са­ми. Те се до­ве­ря­ват на Хрис­тос за про­ща­ва­не­то на гре­ха, но след то­ва се опит­ват със соб­с­т­ве­ни уси­лия да жи­ве­ят пра­вед­но. Вся­ко та­ко­ва уси­лие оба­че ще про­пад­не. Исус каз­ва: “Без Ме­не не мо­же­те да нап­ра­ви­те ни­що”. На­ше­то из­рас­т­ва­не в бла­го­дат­та, на­ша­та ра­дост, на­ша­та по­лез­ност ­ всич­ко за­ви­си от връз­ка­та ни с Хрис­тос. Имен­но чрез ду­хов­но об­щу­ва­не с Не­го ­ ежед­нев­но, еже­час­но ­ чрез пре­бъд­ва­не в Не­го ще рас­тем в бла­го­дат. Той е не са­мо на­ча­ло­то, но и за­вър­ше­кът на на­ша­та вя­ра. Хрис­тос е в на­ча­ло­то, в края и ви­на­ги. Той тряб­ва да бъ­де с нас не са­мо в на­ча­ло­то и в края на жи­во­та ни, но и при вся­ка стъп­ка по пъ­тя. Да­вид каз­ва: “Пос­та­вям Гос­по­да ви­на­ги пред ме­не; и по­не­же е от дяс­на­та ми стра­на, ня­ма да се по­ко­ле­бая”10.

Пи­таш ли се: “Как тряб­ва да пре­бъд­вам в Хрис­тос?” По съ­щия на­чин, как­то си Го при­ел в на­ча­ло­то. “Как­то сте при­ели Гос­под Исус Хрис­тос, та­ка хо­де­те в Не­го.” “Пра­вед­ни­ят ще жи­вее чрез вя­ра.”11 Ти си се пре­дал на Бо­га, за да бъ­деш все­ця­ло Не­гов, да Му слу­жиш и да Му бъ­деш пос­лу­шен и си при­ел Хрис­тос ка­то твой Спа­си­тел. Ти не мо­жеш сам да из­ку­пиш гре­хо­ве­те си или да про­ме­ниш сър­це­то си; но след ка­то си се пре­дал на Бо­га, си по­вяр­вал, че Той за­ра­ди Хрис­тос е из­вър­шил то­ва вмес­то теб. Чрез ВЯ­РА ти си ста­нал Хрис­тов, чрез вя­ра ще рас­теш в Не­го ­ чрез да­ва­не и чрез взе­ма­не. Ти тряб­ва да Му ДА­ДЕШ всич­ко ­ сър­це­то си, во­ля­та си, слу­же­не­то си ­ да Му от­да­деш се­бе си, за да мо­жеш да бъ­деш пос­лу­шен на всич­ки­те Му изис­к­ва­ния; тряб­ва и да ВЗЕ­МЕШ всич­ко: Хрис­тос ­ пъл­но­та­та на вся­ко бла­гос­ло­ве­ние ­ тряб­ва да пре­бъд­ва в сър­це­то ти, да бъ­де твоя си­ла, твоя прав­да, твой ве­чен По­мощ­ник, за да ти да­ва си­ла да бъ­деш пос­лу­шен.

Вся­ка сут­рин пос­ве­ща­вай се­бе си на Бо­га; нап­ра­ви то­ва най-пър­во­то си и глав­но за­дъл­же­ние. Не­ка тво­ята мо­лит­ва бъ­де: “Взе­ми ме, о, Гос­по­ди, и не­ка ста­на на­пъл­но Твой. Пос­та­вям всич­ки­те си пла­но­ве в Тво­ите но­зе. Упот­ре­би ме днес в служ­ба за Те­бе. Ос­та­ни с мен и не­ка всич­ко, ко­ето из­вър­ша, да бъ­де из­вър­ше­но чрез Те­бе”. То­ва е не­що, ко­ето тряб­ва да се пра­ви все­кид­нев­но. Вся­ка сут­рин пос­ве­ща­вай се­бе си на Бо­га за съ­от­вет­ния ден. Пре­да­вай всич­ки­те си пла­но­ве на Не­го, за да бъ­дат осъ­щес­т­ве­ни или от­х­вър­ле­ни, спо­ред как­то Не­го­во­то Про­ви­де­ние ще ти по­со­чи. Та­ка ден след ден мо­жеш да пре­да­ваш жи­во­та си в ръ­це­те на Бо­га и по то­зи на­чин той ще бъ­де офор­мян все по­ве­че спо­ред жи­во­та на Хрис­тос.

Жи­во­тът в Хрис­тос е жи­вот на спо­койс­т­вие и мир. Мо­же да ня­ма ни­ка­къв чув­с­т­вен ек­с­таз, но тряб­ва да има пос­то­ян­но, из­пъл­не­но с мир до­ве­рие. На­деж­да­та ти не се на­ми­ра в те­бе са­мия; тя е в Хрис­тос. Тво­ята сла­бост се свър­з­ва с Не­го­ва­та си­ла, тво­ето не­ве­жес­т­во ­ с Не­го­ва­та мъд­рост, тво­ята не­ус­тойчи­вост ­ с Не­го­ва­та ус­тойчи­ва си­ла. Та­ка че не тряб­ва да гле­даш на се­бе си, ни­то да поз­во­ля­ваш умът ти да се за­ни­ма­ва с те­бе са­мия, а да гле­даш към Хрис­тос. Не­ка умът ти се за­ни­ма­ва с Не­го­ва­та лю­бов, с Не­го­ва­та кра­со­та, със съ­вър­шен­с­т­во­то на Не­го­вия ха­рак­тер. Хрис­тос в Сво­ето се­бе­от­ри­ца­ние, Хрис­тос в Сво­ето сми­ре­ние, Хрис­тос в Сво­ята чис­то­та и свя­тост ­ то­ва е те­ма­та за раз­миш­ле­ние на ду­ша­та. Ние би­ва­ме пре­об­ра­зя­ва­ни по Не­го­во по­до­бие имен­но ка­то Го оби­ча­ме, ка­то Му под­ра­жа­ва­ме, ка­то сме из­ця­ло за­ви­си­ми от Не­го.

Исус каз­ва: “Пре­бъд­вай­те в Ме­не”. Те­зи ду­ми из­ра­зя­ват иде­ята за спо­койс­т­вие, ус­тойчи­вост, до­ве­рие, си­гур­ност. От­но­во и от­но­во Той ни ка­ни: “Ела­те при Ме­не... и Аз ще ви ус­по­коя”12. Съ­ща­та ми­съл из­ра­зя­ват и ду­ми­те на псал­мис­та: “Об­лег­ни се на Гос­по­да и тър­пе­ли­во Го ча­кай”. А Исая ни да­ва уве­ре­ни­ето: “В спо­койс­т­вие и уве­ре­ност ще бъ­де ва­ша­та си­ла”13. То­ва спо­койс­т­вие не се със­тои в лип­са на ак­тив­ност; за­що­то в по­ка­на­та на Спа­си­те­ля обе­ща­ни­ето за спо­койс­т­вие е свър­за­но с при­зив за ра­бо­та: “Взе­ме­те Мо­ето иго вър­ху си... и ще на­ме­ри­те по­кой”14. Сър­це­то, ко­ето най-пъл­но си по­чи­ва в Хрис­тос, ще бъ­де и най-се­ри­оз­но и ак­тив­но в ра­бо­та­та за Не­го.

Ко­га­то се за­ни­ма­ва със соб­с­т­ве­но­то “аз”, умът ни се от­к­ло­ня­ва от Хрис­тос, Из­точ­ни­ка на си­ла­та и жи­во­та. За­то­ва и Са­та­на по­ла­га спе­ци­ал­ни уси­лия да дър­жи вни­ма­ни­ето ни от­к­ло­не­но от Спа­си­те­ля, та по то­зи на­чин да поп­ре­чи на връз­ка­та и об­ще­ни­ето на ду­ша­та с Не­го. Свет­с­ки­те удо­вол­с­т­вия, гри­жи­те, труд­нос­ти­те, обър­ка­нос­т­та и скър­би­те на жи­во­та, греш­ки­те и не­дос­та­тъ­ци­те на дру­ги­те или пък на­ши­те соб­с­т­ве­ни греш­ки и не­съ­вър­шен­с­т­ва ­ към всич­ки те­зи не­ща или са­мо към ня­коя от тях Са­та­на се стре­ми да от­к­ло­ни вни­ма­ни­ето ни. Не се ос­та­вяй­те да бъ­де­те под­ве­де­ни от не­го­ви­те хит­ри улов­ки. Мно­го хо­ра, дейс­т­ви­тел­но съ­вес­т­ни и же­ла­ещи да жи­ве­ят за Бо­га, твър­де чес­то би­ват под­веж­да­ни от Са­та­на да се за­ни­ма­ват със соб­с­т­ве­ни­те си греш­ки и сла­бос­ти. Ка­то ги от­де­ля от Хрис­тос, той се на­дя­ва да спе­че­ли по­бе­да­та. Не тряб­ва да пра­вим соб­с­т­ве­но­то “аз” цен­тър на на­ши­те мис­ли и да се от­да­ва­ме на без­по­койс­т­во и страх за то­ва, да­ли ще бъ­дем спа­се­ни. Всич­ки те­зи не­ща от­к­ло­ня­ват ду­ша­та от Из­точ­ни­ка на нейна­та си­ла. Пре­дай на Бо­га ду­ша­та си, за да я па­зи Той и Му имай до­ве­рие. Го­во­ри и мис­ли за Исус. Не­ка тво­ето “аз” се раз­т­во­ри в Не­го. Отс­т­ра­ни вся­ко съм­не­ние; про­пъ­ди все­ки страх. Ка­жи ка­то апос­тол Па­вел: “Аз жи­вея; и все пак не аз, но Хрис­тос жи­вее в ме­не; а жи­во­тът, кой­то се­га жи­вея в плът­та, жи­вея го с вя­ра­та в Бо­жия Син, Кой­то ме въз­лю­би и пре­да­де Се­бе Си за ме­не”15. По­чи­вай си в Гос­по­да. Той е в със­то­яние да опа­зи то­ва, ко­ето си Му по­ве­рил. Ако се ос­та­виш в Не­го­ви­те ръ­це, Той ще те нап­ра­ви по­ве­че от по­бе­ди­тел чрез То­зи, Кой­то те е въз­лю­бил.

Ко­га­то взе на Се­бе Си чо­веш­ко ес­тес­т­во, Хрис­тос свър­за чо­ве­чес­т­во­то със Се­бе Си чрез връз­ка на лю­бов, ко­ято ни­ко­га не би мог­ла да бъ­де раз­къ­са­на от как­ва­то и да би­ло си­ла, с из­к­лю­че­ние на си­ла­та на на­шия соб­с­т­вен из­бор. Са­та­на пос­то­ян­но ще пред­с­та­вя раз­лич­ни при­мам­ки, за да ни скло­ни да пре­къс­нем та­зи връз­ка ­ да из­бе­рем да се от­де­лим от Хрис­тос. Ето къ­де е нуж­но да бдим, да се бо­рим, да се мо­лим, та ни­що да не мо­же да ни омае та­ка, че да ИЗ­БЕ­РЕМ друг гос­по­дар; за­що­то ви­на­ги сме сво­бод­ни да нап­ра­вим то­ва. Но не­ка дър­жим очи­те си пос­то­ян­но на­со­че­ни към Хрис­тос и Той ще ни па­зи. До­ка­то гле­да­ме към Не­го, сме в бе­зо­пас­ност. Ни­що не мо­же да ни от­къс­не от ръ­ка­та Му. Чрез пос­то­ян­но гле­да­не към Хрис­тос “се пре­об­ра­зя­ва­ме в съ­щия об­раз от сла­ва в сла­ва от Ду­ха Гос­по­ден”16.

Точ­но по то­зи на­чин пър­ви­те уче­ни­ци мо­жа­ха да ста­нат по­доб­ни на своя скъп Спа­си­тел. Ко­га­то чу­ха ду­ми­те на Исус, по­чув­с­т­ва­ха нуж­да­та си от Не­го. Те Го по­тър­си­ха, на­ме­ри­ха и след­ва­ха. Бя­ха с Не­го вкъ­щи, на ма­са­та, в уеди­не­на­та ста­ич­ка, на по­ле­то. Дър­жа­ха се с Не­го как­то уче­ни­ци с учи­те­ля си, ка­то ежед­нев­но при­ема­ха от ус­т­ни­те Му уро­ци вър­ху Свя­та­та ис­ти­на. Гле­да­ха към Не­го как­то слу­ги­те към своя гос­по­дар, за да на­учат за­дъл­же­ни­ята си. Оне­зи уче­ни­ци бя­ха “хо­ра със страс­ти, по­доб­ни на на­ши­те”17. Тряб­ва­ше да се бо­рят по съ­щия на­чин с гре­ха, как­то и ние. Нуж­да­еха се от съ­ща­та бла­го­дат, за да жи­ве­ят свят жи­вот, как­то и ние.

Да­же и Йо­ан, лю­би­ми­ят уче­ник, кой­то най-пъл­но от­ра­зя­ва­ше об­ра­за на Спа­си­те­ля, не при­те­жа­ва­ше по при­ро­да та­зи кра­со­та на ха­рак­те­ра. Той бе не са­мо чо­век, оби­чащ да се са­мо­из­тък­ва, ам­би­ци­озен и чес­то­лю­бив, но и бу­ен, при­бър­зан и зло­па­ме­тен, ко­га­то би­ва­ше обиж­дан. Оба­че щом Бо­жес­т­ве­ни­ят ха­рак­тер на Хрис­тос се раз­к­ри пред не­го, той ви­дя соб­с­т­ве­но­то си не­съ­вър­шен­с­т­во и то­ва поз­на­ние за Бо­га го сми­ри. Си­ла­та и тър­пе­ни­ето, мо­гъ­щес­т­во­то и неж­нос­т­та, ве­ли­чи­ето и сми­ре­ни­ето, ко­ито наб­лю­да­ва­ше в ежед­нев­ния жи­вот на Бо­жия Син, из­пъл­ни­ха ду­ша­та му с въз­хи­ще­ние и лю­бов. Ден след ден сър­це­то му се приб­ли­жа­ва­ше към Хрис­тос, до­ка­то най-сет­не за­гу­би от пог­ле­да си сво­ето “аз” и то се сто­пи в лю­бов­та на не­го­вия Гос­под. Гнев­ли­ви­ят му ам­би­ци­озен нрав се под­да­де на офор­мя­ща­та си­ла на Хрис­тос. Та­зи си­ла на Хрис­то­ва­та лю­бов из­ра­бо­ти пре­об­ра­зя­ва­не­то на не­го­вия ха­рак­тер. То­ва е си­гур­ни­ят ре­зул­тат от об­ще­ни­ето с Исус. Ко­га­то Той пре­бъд­ва в чо­ве­ка, ця­ло­то ес­тес­т­во би­ва пре­об­ра­зе­но. Хрис­то­ви­ят Дух, Хрис­то­ва­та лю­бов смек­ча­ват сър­це­то, по­ко­ря­ват ду­ша­та и из­ди­гат мис­ли­те и же­ла­ни­ята към Бо­га и към не­бе­то.

След ка­то Хрис­тос се въз­не­се в не­бе­са­та, у пос­ле­до­ва­те­ли­те Му про­дъл­жи да съ­щес­т­ву­ва усе­ща­не­то за Не­го­во­то при­със­т­вие. То­ва бе­ше лич­но при­със­т­вие, из­пъл­не­но с лю­бов и свет­ли­на. Исус, Спа­си­те­лят, Кой­то бе­ше хо­дил до тях, бе­ше го­во­рил и се бе­ше мо­лил за­ед­но с тях, Кой­то бе вдъх­вал на­деж­да и уте­ха в сър­ца­та им, бе взет от тях на не­бе­то, до­ка­то вес­т­та на мир бе все още на ус­т­ни­те Му. Ко­га­то об­ла­кът ан­ге­ли Го при­ема­ше, зву­кът на Не­го­вия глас до­ле­тя до тях: “Ето, Аз Съм с вас до края на све­та”18. Той се бе въз­не­съл на не­бе­то в чо­веш­ки об­раз. Зна­еха, че То­зи, Кой­то про­дъл­жа­ва­ше да бъ­де те­хен При­ятел и Спа­си­тел, се­га се на­ми­ра пред Бо­жия прес­тол; че Не­го­ви­те чув­с­т­ва към тях не са се про­ме­ни­ли; че Той все още се отъж­дес­т­вя­ва със стра­да­що­то чо­ве­чес­т­во. Той пред­с­та­вя пред Бо­га зас­лу­ги­те на Сво­ята соб­с­т­ве­на скъ­по­цен­на кръв, по­каз­вай­ки на­ра­не­ни­те Си ръ­це и но­зе ка­то въз­по­ме­на­ние за це­на­та, ко­ято е пла­тил за Сво­ите из­ку­пе­ни. Зна­еха, че се е въз­не­съл на не­бе­то, за да им при­гот­ви мяс­то; и че ще дой­де пак, за да ги взе­ме при Се­бе Си.

Ко­га­то се съ­би­ра­ха за­ед­но след въз­не­се­ни­ето, уче­ни­ци­те го­ря­ха от же­ла­ние да пред­с­та­вят мол­би­те си пред Отец в име­то на Исус. С тър­жес­т­ве­но бла­го­го­ве­ние те се пок­ла­ня­ха в мо­ли­ва, ка­то пов­та­ря­ха обе­ща­ни­ето: “Как­во­то и да по­ис­ка­те от От­ца в Мое име, ще ви бъ­де да­де­но. До­се­га ни­що не сте по­ис­ка­ли в Мое име: ис­кай­те и ще по­лу­чи­те, за да бъ­де ра­дос­т­та ви пъл­на”19. Те про­тя­га­ха ръ­ка­та на вя­ра­та все по-ви­со­ко и по-ви­со­ко, пред­с­та­вяй­ки мощ­ния ар­гу­мент: “Хрис­тос е, Кой­то ум­ря, да, Кой­то въз­к­ръс­на от­но­во, Кой­то е от дяс­на­та стра­на на Бо­га, Кой­то се зас­тъп­ва за нас”20. И Пет­де­сет­ни­ца­та им до­не­се при­със­т­ви­ето на Уте­ши­те­ля, за Ко­го­то Хрис­тос им бе­ше ка­зал: “Той ще пре­бъ­де във вас”. Бе им ка­зал още: “За вас е по-доб­ре да оти­да Аз; за­що­то ако не оти­да, Уте­ши­те­лят ня­ма да дой­де на вас; но ако оти­да, ще ви Го из­п­ра­тя”21. От­се­га на­та­тък чрез Ду­ха Хрис­тос ще­ше да пре­бъд­ва пос­то­ян­но в сър­ца­та на Сво­ите че­да. Тях­на­та връз­ка с Не­го бе­ше по-близ­ка, от­кол­ко­то ко­га­то лич­но бе­ше с тях. Свет­ли­на­та, лю­бов­та и си­ла­та на оби­та­ва­щия в тях Хрис­тос та­ка се из­лъч­ва­ше от ли­ца­та им, че ка­то ги гле­да­ха, хо­ра­та “се удив­ля­ва­ха; и поз­на­ва­ха, че са би­ли с Исус”22.

Всич­ко оно­ва, ко­ето бе­ше за пър­ви­те уче­ни­ци, Хрис­тос же­лае и за Сво­ите че­да днес; за­що­то в она­зи пос­лед­на мо­ли­ва с мал­ка­та гру­па уче­ни­ци, съб­ра­ни око­ло Не­го, Той ка­за: “Не се мо­ля са­мо за те­зи; но и за всич­ки, ко­ито ще по­вяр­ват в Ме­не чрез тях­но­то сло­во”23.

Исус се мо­ли и за нас и ис­ка да бъ­дем ед­но с Не­го, как­то Той е с От­ца. О, как­во един­с­т­во е то­ва! Спа­си­те­лят ка­за: “Чо­веш­ки­ят Син не мо­же да вър­ши ни­що от са­мо Се­бе Си”, “Отец, кой­то оби­та­ва в Ме­не, Той вър­ши де­ла­та”24. Щом жи­вее в сър­ца­та ни, Хрис­тос ще дейс­т­ва в нас “и да же­ла­ем, и да вър­шим Не­го­ва­та Бо­жес­т­ве­на во­ля”25. Ние ще пра­вим то­ва, ко­ето Той е пра­вил; ще про­явя­ва­ме съ­щия дух. И та­ка, ка­то Го оби­ча­ме и пре­бъд­ва­ме в Не­го, ще “рас­тем във вся­ко от­но­ше­ние в Не­го, Кой­то е гла­ва­та, Хрис­тос”26.

1 1Пет­ро­во 2:2; Еф. 4:15

2 Исая 61:3

3 Йо­ан 3:3

4 Марк 4:28

5 Осия 14:5, 7

6 Исая 60:19; Пс. 84:11

7 Осия 14:5; Пс. 72:6

8 Йо­ан 6:33

9 Йо­ан 15:4, 5

10 Пс. 16:8

11 Кол. 2:6; Ев­реи 10:38

12 Ма­тей 11:28, 29

13 Пс. 37:7; Исая 30:15

14 Ма­тей 11:29

15 Гал. 2:20

16 2Кор. 3:18

18 Ма­тей 28:20

19 Йо­ан 23:24

20 Римл. 8:34

21 Йо­ан 14:17; 16:7

22 Де­ян. 4:13

23 Йо­ан 17:20

24 Йо­ан 5:19; 14:10

25 Фил. 2:13

26 Еф. 4:15