05. РАННИ СТЪПКИ КЪМ ЕДИНЕНИЕ

РАННИ СТЪПКИ КЪМ ЕДИНЕНИЕ

Реформираната вяра на англиканите и свободните духовници се разяжда през вековете от Противорефор- мацията и особено през XIX век след създаденото през 1833 г. от Джон Хенри Нюмън и другите трактаристи "Оксфордско движение” в Англиканската църква. Тъй като вярата в Библията била отслабена от хуманизма, рационализма и либералната теология, римокатолическата тра-диция се затвърдила и укрепнала чрез новата англокато- лическата група в Англиканската църква. В началото на

XX век висшите англикани заели, заедно с либералните традиционалисти, решаващите постове в ръководството на църквата, доктриналните различия били потиснати и така икуменизмът поел уверено пътя си.

Целта на икуменическото движение е да постигне единно световно вероизповедание; да обедини в едно всички църкви, деноминации и накрая всички религии. На "Конференцията Ламбет” д-р Рунси каза, че не вижда "никаква разлика между стремежа към единение на църквата и стремежа към единение на цялото човечество.” През октомври 1990 г. кардинал Хюм се изказа в същия дух: “Трябва да се съсредоточим върху това, което ни обединява - тр е така просто и същевременно така мъдро; тряб-ва да се съсредоточим върху нашата обща човешка природа” (“Ностра Ета”, 25-та годишнина от декларацията; Вселена, 4 ноември 1990 г.).

Икуменическото движение беше характеризирано като такова значително по-късно, когато към него се присъединил и Рим. Думата “ойкомене”, срещана често в Новия завет, означава "целият свят”, макар че понякога се използва за някоя значителна политическа формация, като например Римската империя.

На Световната мисионерска конференция в Един- бург през 1910 г. се зароди “Движението Вяра и Сан”, което се превърна в съвременно икуменическо движение. На тази трета мисионерска конференция за първи път присъстваха англо-католици. Председателстваше се от американския методист Джон Мот, чийто призив през целия му живот, изпълнен с мисионерско усилие, беше“еванге- лизация на света през нашето поколение.” Единбург 1910 г. и пророческото видение на Джон Мот вдъхновиха учредяването на. “Седмица на християнското единство”, орга-низирана днес от “Световния съвет на църквите” и “Вати

канския съвет за християнско единство”; през 1990 г. тя чества своята 80-та годишнина. Единбург 1910 г. вдъхнови и постановката на Брайтън’91, според организатора й Майкъл Харпър, и особено в изразеното на нея желание да се повлияе на римокатолиците и на гръцкото православие да се включат и те в бъдеще. Конференцията “Живот и дело”, свикана през 1925 г. в Стокхолм и през 1937 г. в Оксфорд, издигна девиза “доктрината разделя, службата обединява”, като нейният отзвук сигурно ще се открие в големите икуменически събрания през 1990-те години.

През 20-те и 30-те години успоредно с “Живот и дело” се развиваше и “Световната конференция Вяра и Сан”, която през 1948,г. доведе до формирането на Световния съвет на църквите (ССЦ), включващ Гръцката православ- на църква, но без участието на Рим. Един от отците-осно- ватели на ССЦ и първи президент на Британския съвет на църквите (БСЦ) през 1943 г. беше Уилям Темпъл. На конференцията в Единбург'37 Темпъл, тогава архиепископ на Йорк, а по-късно дълбоко уважаван архиепископ на Кен- Лърбъри, който игра много важна роля при създаването на ССЦ, говори за “греха на разкола в християнството”. Дали тОгава осъждаше Реформацията? Д-р Темпъл, преди това ректор на “Сейнт Джеймс”, Пикадили, от дълго време лелеял мечтата си за християнско единство, заключи: “Нужна е по-спокойна мъдрост и християните биха избегнали усърдието до онази точка, която ни прави слепи за допълващите истини.” “Допълващите истини" не бяха дефинирани, но по-нататък ще обсъдим някои от традиционните римски доктрини, които може би е имал предвид д-р Темпъл.

И все пак Рим остана настрани от “Движението Вяра и Сан”. Обръщенията към Ватикана, включително това от Единбург 1910 г., се посрещнаха хладно. Очевидно времето още не беше дошло! Евангелското крило в Световния съвет на църквите оставаше силно, а доктриналните различия - ясни и отчетливи. Тези, които държаха юздите, вероятно осъзнаваха, че тъкмо ССЦ, а в Британия БСЦ, ще трябва да преодолеят пречките. Рим е (и винаги е бил) кристално ясен в установената си позиция за доктрината:

“Не може да има никаква промяна в която и да е догма или основна доктрина на католическата църква, защото такава промяна би означавала отричане от това, че църквата е истинната църква, основана от Христос” (“Католически дневник”, 19’61 г.).

Мотото на Рим е “Semper Idem” ("Винаги същият’’) и той виждаше себе си като “едната истинна църква”. Единението изглеждаше невъзможно.

Ненадейно и удивително бързо обаче всичко се промени! В началото на 1960-те години от Рим полъхна нова топлина и желание за сътрудничество. Под въздействието на Втория Ватикански съвет и папството на папа Йоан XXIII вратите на единението бяха изведнъж широко разтворени . Зад кулисите се водеха преговори. През 1960 г. архиепископът на Кентърбъри Джефри фишър се срещна с папата, а няколко месеца по-късно кралицата, заклета да защищава протестантската вяра, беше приета (облечена в черно и с воал) от папата. Имаше обаче и друг фактор, една нова величина в разширената църква, с който би могла да се обясни промяната в отношението на Римския престол: този фактор беше харизматичното възраждане.