ПРИ­ВИ­ЛЕ­ГИ­ЯТА НА МО­ЛИТ­ВА­ТА

Бог ни го­во­ри чрез при­ро­да­та и чрез Сло­во­то Си, чрез Сво­ето Про­ви­де­ние и чрез вли­яни­ето на Своя Дух. Но то­ва не е дос­та­тъч­но ­ и ние тряб­ва да из­ли­ва­ме сър­ца­та си пред Не­го. За да има­ме ду­хо­вен жи­вот и си­ла, тряб­ва да има­ме дейс­т­ви­тел­но об­щу­ва­не с на­шия не­бе­сен Ба­ща. Умо­ве­те ни мо­же да са прив­ле­че­ни към Не­го; мо­же да раз­миш­ля­ва­ме вър­ху Не­го­ви­те де­ла, ми­лос­ти, бла­гос­ло­ве­ния; но то­ва не е об­щу­ва­не в пъл­ния сми­съл. Тряб­ва да има­ме не­що да Му ка­жем за на­шия дейс­т­ви­те­лен жи­вот.

Мо­лит­ва­та е раз­к­ри­ва­не на сър­це­то пред Бо­га ка­то пред При­ятел. Не че то­ва е не­об­хо­ди­мо, за да Му ста­не из­вес­т­но как­во сме ние, но за да ни се да­де въз­мож­ност да при­емем Не­го. Мо­лит­ва­та не до­веж­да Бо­га до­лу при нас, но за­веж­да нас го­ре при Не­го.

Ко­га­то бе­ше на зе­мя­та, Хрис­тос уче­ше пос­ле­до­ва­те­ли­те Си как да се мо­лят. Нас­тав­ля­ва­ше ги да пред­с­та­вят сво­ите ежед­нев­ни нуж­ди пред Бо­га и да въз­ла­гат всич­ки­те си гри­жи на Не­го. И уве­ре­ни­ето, ко­ето им да­де, че мол­би­те им ще бъ­дат чу­ти, е уве­ре­ние и за нас.

Сам Исус чес­то се мо­ле­ше, до­ка­то жи­ве­еше меж­ду хо­ра­та. Спа­си­те­лят уед­нак­ви Се­бе Си с на­ши­те нуж­ди и сла­бос­ти до­там, че сам ста­на сми­рен Мо­ли­тел, ка­то тър­се­ше от Своя Ба­ща но­ви и но­ви за­па­си от си­ли, за да бъ­де го­тов да из­пъл­ни дъл­га Си и да по­не­се из­пи­та­ни­ята. Той е на­ши­ят при­мер във всич­ко. Той е наш брат в сла­бос­ти­те ни, “из­ку­ша­ван вся­как как­то нас”; но тъй ка­то бе­ше без­г­ре­шен, Не­го­во­то ес­тес­т­во се от­в­ра­ща­ва­ше от зло­то; Той пре­тър­пя бор­би и ду­шев­на аго­ния в един гре­шен свят. Не­го­во­то чо­веш­ко ес­тес­т­во нап­ра­ви мо­лит­ва­та не­об­хо­ди­мост и при­ви­ле­гия. Той на­ми­ра­ше уте­ха и ра­дост в об­щу­ва­не­то със Своя Ба­ща. А щом Спа­си­те­лят на хо­ра­та, Бо­жи­ят Син, чув­с­т­ва­ше не­об­хо­ди­мост от мо­лит­ва, кол­ко по­ве­че ние ­ сла­би­те, греш­ни, смър­т­ни съ­щес­т­ва ­ тряб­ва да по­чув­с­т­ва­ме не­об­хо­ди­мос­т­та от пла­мен­на, пос­то­ян­на мо­лит­ва.

На­ши­ят не­бе­сен Ба­ща ча­ка да ни да­ри с пъл­но­та­та на Сво­ето бла­гос­ло­ве­ние. На­ша при­ви­ле­гия е да пи­ем с го­ле­ми глът­ки от Из­во­ра на без­п­ре­дел­на­та лю­бов. Кол­ко е чуд­но то­га­ва, че се мо­лим тол­ко­ва мал­ко. Бог е го­тов и же­лае да пос­лу­ша ис­к­ре­на­та мо­лит­ва и на най-скром­но­то от сво­ите де­ца и все пак се про­явя­ва та­ка­ва не­охо­та от на­ша стра­на да изя­вя­ва­ме нуж­ди­те си пред Бо­га. Как­во тряб­ва да си мис­лят не­бес­ни­те ан­ге­ли за бед­ни­те без­по­мощ­ни и из­ло­же­ни на из­ку­ше­ние чо­веш­ки съ­щес­т­ва, след ка­то Бо­жи­ето сър­це коп­нее за тях и е го­то­во да им да­де мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то мо­гат да по­ис­кат или да по­мис­лят, а те в съ­що­то вре­ме се мо­лят та­ка мал­ко и имат тол­ко­ва мал­ко вя­ра? За ан­ге­ли­те е удо­вол­с­т­вие да се пок­ла­нят на Бо­га; те оби­чат да бъ­дат бли­зо до Не­го. За тях об­ще­ни­ето с не­бес­ния Отец е най-вис­ша ра­дост; а де­ца­та на то­зи свят, нуж­да­ещи се тол­ко­ва мно­го от по­мощ­та, ко­ято са­мо Той мо­же да им да­де, из­г­леж­дат до­вол­ни да жи­ве­ят и без свет­ли­на­та на Не­го­вия Дух, без об­ще­ни­ето с Не­го и без чув­с­т­во­то за при­със­т­ви­ето Му.

Тъм­ни­на­та на лу­ка­вия об­к­ръ­жа­ва хо­ра­та, ко­ито пре­неб­рег­ват мо­лит­ва­та. По­шуш­на­ти­те от неп­ри­яте­ля из­ку­ше­ния ги пре­лъг­ват да съг­ре­шат; и всич­ко ста­ва, за­що­то не се въз­пол­з­ват от при­ви­ле­ги­ята, ко­ято Бог им е дал чрез мо­лит­ва­та. За­що Бо­жи­ите си­но­ве и дъ­ще­ри имат тол­ко­ва мал­ко же­ла­ние за мо­лит­ва, след ка­то тя е клю­чът в ръ­це­те на вя­ра­та, кой­то от­ва­ря не­бес­на­та сък­ро­вищ­ни­ца, съх­ра­ня­ва­ща нес­мет­ни­те бо­гатс­т­ва на Все­мо­гъ­щия? Без неп­рес­тан­на мо­лит­ва и усър­д­но бде­ние ние сме в опас­ност да ста­нем неб­реж­ни и да се от­к­ло­ним от пра­вия път. Про­тив­ни­кът се стре­ми пос­то­ян­но да пос­та­вя преч­ки по пъ­тя към Прес­то­ла на бла­го­дат­та, за да не мо­жем чрез се­ри­оз­на мо­лит­ва и вя­ра да по­лу­чим бла­го­дат и си­ла, с ко­ято да се про­ти­во­пос­та­вим на из­ку­ше­ни­ето.

Съ­щес­т­ву­ват из­вес­т­ни ус­ло­вия, при ко­ито мо­жем да очак­ва­ме, че Бог ще чуе на­ши­те мо­лит­ви и ще ни от­го­во­ри. Пър­во­то от тях е да по­чув­с­т­ва­ме нуж­да­та си от Не­го­ва­та по­мощ. Той ни е обе­щал: “Ще из­ли­вам во­да на жад­ния и по­то­ци вър­ху су­ха­та зе­мя”1. Са­мо те­зи, ко­ито гла­ду­ват и жа­ду­ват за прав­да­та, ко­ито коп­не­ят за Бо­га, мо­гат да бъ­дат си­гур­ни, че сър­ца­та им ще бъ­дат пре­пъл­не­ни. Сър­це­то тряб­ва да бъ­де от­во­ре­но за вли­яни­ето на Ду­ха, ина­че Бо­жи­ето бла­гос­ло­ве­ние не мо­же да бъ­де по­лу­че­но.

На­ша­та го­ля­ма нуж­да са­ма по се­бе си е ар­гу­мент и най-крас­но­ре­чи­во го­во­ри в на­ша за­щи­та. Но Гос­под тряб­ва да бъ­де по­тър­сен, за да из­вър­ши те­зи не­ща. Той каз­ва: “Ис­кай­те и ще ви се да­де. И “То­зи, Кой­то и Своя Син не по­жа­ли, но Го пре­да­де за всич­ки ни, как не ще ни по­да­ри за­ед­но с Не­го и всич­ко?”2

Ако съ­зи­ра­ме в сър­це­то си ня­как­во не­чес­тие, ако сме при­вър­за­ни към ня­кой поз­нат грях, Гос­под ня­ма да ни пос­лу­ша; но мо­лит­ва­та на по­ка­яна­та, сък­ру­ше­на ду­ша ви­на­ги би­ва при­ета. Ко­га­то вся­ка съз­на­тел­на неп­рав­да бъ­де поп­ра­ве­на, мо­жем да вяр­ва­ме, че Бог ще от­го­во­ри на на­ши­те мол­би. Соб­с­т­ве­ни­те ни зас­лу­ги ни­ко­га не мо­гат да ни пре­по­ръ­чат пред Бо­га, ни­то да ни спе­че­лят Не­го­во­то бла­го­во­ле­ние. Са­мо дос­тойн­с­т­во­то на Исус е, ко­ето ще ни спа­си, са­мо Не­го­ва­та кръв е, Ко­ято ще ни очис­ти. Но въп­ре­ки то­ва и ние има­ме да из­вър­шим ед­но де­ло, ка­то се съ­об­ра­зя­ва­ме с те­зи ус­ло­вия.

Друг еле­мент на по­бе­до­нос­на­та мо­лит­ва е вя­ра­та. “То­зи, кой­то ид­ва при Бо­га, тряб­ва да вяр­ва, че има Бог и че Той въз­наг­раж­да­ва при­леж­но тър­се­щи­те Го.”3 Исус ка­за на уче­ни­ци­те Си: “Всич­ко, как­во­то по­ис­ка­те в мо­лит­ва, вяр­вайте, че сте го по­лу­чи­ли и ще ви се сбъд­не”4. Дър­жим ли се то­га­ва за Сло­во­то Му?

То­ва уве­ре­ние е все­об­х­ват­но и без­г­ра­нич­но и ве­рен е То­зи, Кой­то го е обе­щал. Ко­га­то не по­лу­чим точ­но те­зи не­ща, за ко­ито се мо­лим, или пък не ги по­лу­чим точ­но във вре­ме­то, ко­ето сме оп­ре­де­ли­ли, пак тряб­ва да вяр­ва­ме, че Гос­под ни чу­ва и че ще от­го­во­ри на на­ши­те мо­лит­ви. Ние сме тол­ко­ва склон­ни към заб­лу­ди и сме та­ка къ­сог­ле­ди, че по­ня­ко­га ис­ка­ме не­ща, ко­ито не би­ха ни до­нес­ли ни­що доб­ро. По­ра­ди лю­бов­та Си към нас на­ши­ят не­бе­сен Ба­ща от­го­ва­ря на мо­лит­ви­те ни, ка­то ни да­ва тък­мо оно­ва, ко­ето ще бъ­де за на­ше­то най-го­ля­мо доб­ро ­ оно­ва, ко­ето са­ми бих­ме по­же­ла­ли, ако с про­ни­ца­тел­ност, ос­ве­те­на от Бо­га, бих­ме мог­ли да ви­дим не­ща­та как­ви­то са в дейс­т­ви­тел­ност. Ко­га­то ни се стру­ва, че на на­ши­те мо­лит­ви не се от­го­ва­ря, тряб­ва здра­во да се дър­жим за обе­ща­ни­ето; за­що­то вре­ме­то на от­го­во­ра със си­гур­ност ще дой­де и ние ще по­лу­чим оне­зи бла­гос­ло­ве­ния, от ко­ито се нуж­да­ем най-мно­го. Но да пре­тен­ди­ра­ме, че на мо­лит­ви­те ни ще бъ­де ви­на­ги от­го­ва­ря­но точ­но по же­ла­ния от нас на­чин и точ­но с оно­ва, ко­ето ние ис­ка­ме да по­лу­чим ­ е дър­зост. Бог е твър­де мъ­дър, за да сгре­ши и твър­де до­бър, за да за­дър­жи ко­ето и да би­ло доб­ро не­що от жи­ве­ещия пра­вед­но. То­га­ва не се стра­ху­вай­те да Му се до­ве­ри­те да­же ако не виж­да­те не­за­бав­ния от­го­вор на мо­лит­ви­те си. Раз­чи­тай­те на Не­го­во­то си­гур­но обе­ща­ние: “Ис­кай­те и ще ви се да­де”5.

Ако пре­ди да има­ме не­об­хо­ди­ма­та вя­ра, се съ­вет­ва­ме с на­ши­те съм­не­ния и стра­хо­ве или пък се опит­ва­ме да раз­ре­шим са­ми всич­ко, ко­ето не мо­жем да ви­дим яс­но, труд­нос­ти­те и обър­к­ва­не­то са­мо ще на­рас­нат и ще се за­дъл­бо­чат. Но ако дойдем при Бо­га, чув­с­т­вай­ки се без­по­мощ­ни и за­ви­си­ми, как­ви­то всъщ­ност сме, и със сми­ре­на, до­вер­чи­ва вя­ра из­ло­жим нуж­ди­те си пред То­зи, Чи­ето поз­на­ние е без­г­ра­нич­но, Кой­то виж­да всич­ко в сво­ето тво­ре­ние и Кой­то уп­рав­ля­ва всич­ко чрез во­ля­та и Сло­во­то Си, Той мо­же и ще по­же­лае да от­к­лик­не на на­шия вик и ще нап­ра­ви свет­ли­на­та да из­г­рее в сър­ца­та ни. Чрез ис­к­ре­на мо­лит­ва би­ва­ме до­веж­да­ни в об­ще­ние с без­п­ре­дел­ния Ум. Мо­же да не при­те­жа­ва­ме ни­как­во за­бе­ле­жи­мо до­ка­за­тел­с­т­во точ­но в мо­мен­та, ко­га­то ли­це­то на на­шия Из­ку­пи­тел се на­веж­да над нас със съ­чув­с­т­вие и лю­бов, и все пак то­ва да е та­ка. Мо­же да не чув­с­т­ва­ме ви­ди­мо Не­го­во­то до­кос­ва­не, но ръ­ка­та Му по­чи­ва вър­ху нас с лю­бов и със­т­ра­да­тел­на неж­ност.

Ко­га­то ид­ва­ме да тър­сим ми­лост и бла­гос­ло­ве­ние от Бо­га, тряб­ва да при­те­жа­ва­ме в сър­ца­та си дух на лю­бов и про­ще­ние. Как мо­жем да се мо­лим: “Прос­ти ни дъл­го­ве­те, КАК­ТО и ние про­ща­ва­ме на на­ши­те длъж­ни­ци”6, а да съх­ра­ня­ва­ме неп­ро­ща­ващ дух? Ако очак­ва­ме мо­лит­ви­те ни да бъ­дат чу­ти, тряб­ва и ние да про­ща­ва­ме на дру­ги­те по съ­щия на­чин и в съ­ща­та сте­пен, в как­ва­то се на­дя­ва­ме да бъ­дем прос­те­ни.

Пос­то­ян­с­т­во­то в мо­лит­ва­та съ­що е из­диг­на­то ка­то ус­ло­вие за при­ема­не­то є от стра­на на Бо­га. Тряб­ва пос­то­ян­но да се мо­лим, ако ис­ка­ме да рас­тем във вя­ра и ду­хо­вен опит. Тряб­ва да бъ­дем “в мо­лит­ва пос­то­ян­ни” и да бо­дър­с­т­ва­ме в нея “с бла­го­дар­ност”7. Ап. Пе­тър уве­ща­ва вяр­ва­щи­те да бъ­дат “трез­ви” и да бдят “в мо­лит­ва”8. Ап. Па­вел да­ва нас­тав­ле­ни­ето: “Във всич­ко с мо­лит­ва и мол­ба из­каз­вай­те про­ше­ни­ята си пред Бо­га”9. “Но вие, въз­люб­ле­ни ­ каз­ва Юда, ­ ка­то се мо­ли­те в Све­тия Дух, па­зе­те се­бе си в Бо­жи­ята лю­бов.”10 Пос­то­ян­на­та мо­лит­ва е не­раз­рив­на­та връз­ка на ду­ша­та с Бо­га, чрез ко­ято жи­вот от Все­виш­ния се вли­ва в на­шия жи­вот; а от нас из­ти­чат об­рат­но към Не­го чис­то­та и свя­тост.

Го­ля­ма е не­об­хо­ди­мос­т­та от при­леж­на мо­ли­ва; не ос­та­вяй­те ни­що да ви поп­ре­чи в то­ва от­но­ше­ние. По­ло­же­те вся­ко уси­лие да под­дър­жа­те връз­ка­та меж­ду Исус и сво­ята ду­ша от­к­ри­та и без­п­ре­пятс­т­ве­на. Стре­ме­те се да не про­пус­не­те ни­то един слу­чай, къ­де­то ще се про­из­на­ся мо­лит­ва. Хо­ра­та, на­ис­ти­на стре­мя­щи се към об­ще­ние с Бо­га, ще бъ­дат ви­де­ни в мо­лит­ве­но­то съб­ра­ние, вер­ни на своя дълг, със се­ри­оз­но­то же­ла­ние да по­жъ­нат всич­ки бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито мо­гат да при­до­би­ят. Те ще из­пол­з­ват вся­ка въз­мож­ност да пос­та­вят се­бе си там, къ­де­то би­ха мог­ли да при­емат лъ­чи­те на не­бес­на­та свет­ли­на.

Тряб­ва да се мо­лим в се­мейния кръг; а над всич­ко дру­го ­ не тряб­ва да пре­неб­рег­ва­ме мо­лит­ва­та на­са­ме; за­що­то то­ва е жи­во­тът на ду­ша­та. Не е въз­мож­но ду­ша­та да про­цъф­тя­ва, до­ка­то та­зи мо­лит­ва се пре­неб­рег­ва. Са­мо се­мейна­та и пуб­лич­на­та не са дос­та­тъч­ни. Не­ка в са­мо­та ду­ша­та да се от­к­рие и до­ве­ри пред из­пит­ва­що­то Бо­жие око. Мо­лит­ва­та на­са­ме тряб­ва да бъ­де чу­та са­мо от Бо­га, Кой­то слу­ша вся­ка мол­ба. Ни­чие лю­бо­пит­но ухо не тряб­ва да спо­де­ля бре­ме­то є. На­са­ме ду­ша­та е сво­бод­на от окол­ни­те вли­яния, сво­бод­на от въз­бу­да и въл­не­ние. Спо­кой­на и в съ­що­то вре­ме пла­мен­на ­ тя сти­га до Бо­га. Слад­ко и неп­рес­тан­но ще бъ­де вли­яни­ето, из­лъч­ва­що се от То­зи, Кой­то виж­да в тай­но и Чи­ето ухо е ви­на­ги от­во­ре­но, за да слу­ша мо­лит­ви­те, из­ли­за­щи от сър­це­то. Чрез спо­кой­на прос­та вя­ра ду­ша­та под­дър­жа връз­ка­та си с Бо­га и съ­би­ра в се­бе си лъ­чи от Бо­жес­т­ве­на­та свет­ли­на, ко­ито я ук­реп­ват и под­дър­жат в бор­ба­та със Са­та­на. Бог е на­ша си­ла и кре­пост.

Мо­ле­те се на­са­ме, нес­му­ща­ва­ни от ни­ко­го в сво­ята стая; и ко­га­то из­ле­зе­те, за да вър­ши­те ежед­нев­на­та си ра­бо­та­,не­ка сър­це­то ви чес­то се из­ди­га в мо­лит­ва към Бо­га. Имен­но та­ка “Енох хо­де­ше по Бо­га”. Те­зи мъл­ча­ли­ви мо­лит­ви се из­ди­гат ка­то скъ­по­це­нен та­мян пред прес­то­ла на бла­го­дат­та. Са­та­на не мо­же да по­бе­ди чо­ве­ка, чи­ето сър­це е ук­ре­пе­но по то­зи на­чин в Бо­га.

Ня­ма мяс­то или вре­ме, ко­ето да не е под­хо­дя­що за при­на­ся­не на мо­лит­ва. Ня­ма ни­що, ко­ето мо­же да ни поп­ре­чи да из­ди­га­ме сър­ца­та си към Бо­га в дух на се­ри­оз­на мол­ба. Пос­ред тъл­пи­те на ули­ца­та, по вре­ме на на­ши­те де­ло­ви за­ни­ма­ния мо­жем да из­п­ра­тим сво­ята мо­лит­ва към Бо­га и да ис­ка­ме Бо­жес­т­ве­но ръ­ко­вод­с­т­во, по­доб­но на Не­емия, ко­га­то пред­с­та­ви ис­ка­не­то си пред цар Ар­так­серкс. Под­хо­дя­що мяс­то за мо­лит­ва мо­же да се на­ме­ри ви­на­ги и един раз­го­вор с Бо­га мо­же да бъ­де про­ве­ден не­за­ви­си­мо от то­ва, къ­де се на­ми­ра­ме. Тряб­ва да дър­жим вра­та­та на сър­це­то си пос­то­ян­но от­во­ре­на и неп­ре­къс­на­то да от­п­ра­вя­ме по­ка­на­та Исус да дой­де и да пре­бъд­ва в ду­ша­та ни ка­то не­бе­сен Гост.

Ма­кар че ат­мос­фе­ра­та око­ло нас мо­же да е опет­не­на и пок­ва­ре­на, ня­ма за­що да ди­ша­ме нейна­та от­ро­ва. Нап­ро­тив ­ мо­жем да жи­ве­ем в чис­та­та не­бес­на ат­мос­фе­ра. Мо­жем да зат­во­рим вся­ка вра­та на не­чис­то­то въ­об­ра­же­ние и на нес­вя­ти­те мис­ли, ка­то из­диг­нем ду­ша­та си в Бо­жи­ето при­със­т­вие чрез ис­к­ре­на мо­лит­ва. Те­зи, чи­ито сър­ца са от­во­ре­ни, за да при­емат под­к­ре­па­та и бла­гос­ло­ве­ни­ето на Бо­га, ще се дви­жат в по-свя­та ат­мос­фе­ра от та­зи на зе­мя­та и ще имат пос­то­ян­но об­ще­ние с Не­бе­то.

Има­ме нуж­да от по-ясен пог­лед вър­ху Исус и от по-пъл­но раз­би­ра­не за стойнос­т­та на веч­ни­те ре­ал­нос­ти. Кра­со­та­та на све­тос­т­та тряб­ва да из­пъл­ва сър­ца­та на Бо­жи­ите че­да; а за да ста­не то­ва, тряб­ва да се стре­мим към Бо­жес­т­ве­но от­к­ро­ве­ние за не­бес­ни­те не­ща.

Не­ка ду­ша­та се из­ди­га все по-на­го­ре и по-на­го­ре към Бо­га, за да мо­же Той да є да­ри дъ­ха на не­бес­на­та ат­мос­фе­ра. Мо­жем да дойдем тол­ко­ва близ­ко до Все­виш­ния, че при вся­ко не­очак­ва­но из­пи­та­ние мис­ли­те ни да се об­ръ­щат към Не­го та­ка ес­тес­т­ве­но, как­то цве­те­то ­ към слън­це­то.

Пред­с­та­вяй­те пред Бо­га сво­ите нуж­ди, сво­ите ра­дос­ти, сво­ите скър­би, сво­ите гри­жи и сво­ите стра­хо­ве. Ня­ма да Го пре­то­ва­ри­те; ва­ше­то бре­ме ня­ма да Го зат­руд­ни или из­мо­ри. То­зи, Кой­то знае броя на кос­ми­те по гла­ви­те ви, не е без­раз­ли­чен към нуж­ди­те на Сво­ите де­ца. “Гос­под е мно­го със­т­ра­да­те­лен и пъ­лен с неж­на ми­лост”11. Не­го­во лю­бе­що сър­це се трог­ва от скър­би­те ни и да­же от са­мо­то им из­го­ва­ря­не от на­ша стра­на. До­не­се­те при Не­го всич­ко, ко­ето ви сму­ща­ва. За Бо­га ни­що не е тол­ко­ва го­ля­мо, че да не мо­же да го по­не­се, за­що­то Той но­си све­то­ве­те, Той уп­рав­ля­ва всич­ко във все­ле­на­та. Ни­що, ко­ето по ка­къв­то и да би­ло на­чин за­ся­га на­шия мир, не е та­ка нез­на­чи­тел­но за Не­го, че да не го за­бе­ле­жи. Ни­коя част от жи­тейс­кия ни опит не е тол­ко­ва тъм­на, че да не мо­же да я про­че­те. Ня­ма по­ло­же­ние, кол­ко­то и обър­ка­но и труд­но да е, ко­ето Той да не мо­же да раз­ре­ши. Ни­как­ва бе­да не мо­же да спо­ле­ти и най-нез­на­чи­тел­но­то от Не­го­ви­те де­ца, ни­как­ва гри­жа не мо­же да на­пад­не ду­ша­та, ни­как­ва ра­дост не мо­же да ни раз­ве­се­ли, ни­как­ва ис­к­ре­на мо­лит­ва не мо­же да се от­ро­ни от не­чии ус­т­ни, без Той да ги за­бе­ле­жи или да не Го за­сег­нат не­пос­ред­с­т­ве­но. “Той из­це­ря­ва сък­ру­ше­ни­те по сър­це и пре­вър­з­ва ра­ни­те им.”12 От­но­ше­ни­ето меж­ду Бо­га и вся­ка ду­ша е та­ка лич­но, спе­ци­ал­но и пъл­но, ка­то че ли не съ­щес­т­ву­ва друг чо­век на зе­мя­та, за ко­го­то Той да се гри­жи или за ко­го­то да е дал Своя лю­бим Син.

Исус ка­за: “Ще ис­ка­те в Мое име: и Аз не ви каз­вам, че ще по­мо­ля От­ца Ми за вас; за­що­то Сам Отец ви лю­би”. “Аз из­б­рах вас... та как­во­то и да по­ис­ка­те от От­ца в Мое име, да ви го да­де.”13 Но да се мо­лиш в име­то на Исус ­ то­ва оз­на­ча­ва не­що по­ве­че от прос­то­то спо­ме­на­ва­не на то­ва име в на­ча­ло­то и в края на ед­на мо­лит­ва. То оз­на­ча­ва да се мо­лиш в ду­ха и в мис­ли­те на Исус, ка­то в съ­що­то вре­ме вяр­ваш в Не­го­ви­те обе­ща­ния, раз­чи­таш на Не­го­ва­та бла­го­дат и вър­шиш Не­го­ви­те де­ла.

Бог не ис­ка да ка­же, че ня­кои от нас тряб­ва да ста­нат мо­на­си или от­шел­ни­ци и да се от­тег­лят от све­та, за да се пос­ве­тят на бо­гос­лу­жеб­ни де­ла. Жи­во­тът ни тряб­ва да бъ­де ка­то Хрис­то­вия ­ меж­ду “пла­ни­на­та на мо­лит­ва­та” и мно­жес­т­ва­та на ули­ца­та. Чо­ве­кът, кой­то не вър­ши ни­що, а са­мо се мо­ли, ско­ро ще спре и да се мо­ли, или пък мо­лит­ви­те му ще се пре­вър­нат във фор­ма­лен на­вик. Щом се от­лъ­чат от об­щес­т­ве­ния жи­вот, щом се от­д­ръп­нат от сфе­ра­та на хрис­ти­ян­с­ки­те за­дъл­же­ния и но­се­не­то на кръс­та, щом прес­та­нат да ра­бо­тят се­ри­оз­но за своя Учи­тел, Кой­то та­ка се­ри­оз­но ра­бо­ти за тях, хо­ра­та ве­че гу­бят мо­ти­ви­те си за мо­лит­ва и ня­мат по­вод за пос­ве­ще­ние. Мо­лит­ви­те им ста­ват лич­ни и его­ис­тич­ни. Те не мо­гат да се мо­лят за нуж­ди­те на чо­ве­чес­т­во­то или за из­г­раж­да­не­то на Хрис­то­во­то цар­с­т­во и за си­ла да ра­бо­тят в не­го.

Ние пре­тър­пя­ва­ме го­ля­ма за­гу­ба, ко­га­то за­не­ма­ря­ва­ме при­ви­ле­ги­ята да се съ­би­ра­ме за­ед­но, за да се ук­реп­ва­ме и на­сър­ча­ва­ме един друг за служ­ба на Бо­га. Ис­ти­ни­те на Не­го­во­то сло­во гу­бят в съз­на­ни­ето ни сво­ята яс­но­та и важ­ност. Сър­ца­та ни прес­та­ват да бъ­дат про­буж­да­ни и въз­ди­га­ни чрез тях­но­то ос­ве­ща­ва­що вли­яние и ние от­па­да­ме ду­хов­но.

В на­ше­то об­щу­ва­не ка­то хрис­ти­яни гу­бим мно­го по­ра­ди лип­са­та на съ­чув­с­т­вие един към друг. Чо­ве­кът, кой­то се зат­ва­ря в се­бе си, не из­пъл­ня­ва ми­си­ята, по­ве­ре­на му от Бо­га. Пра­вил­но­то кул­ти­ви­ра­не на спо­соб­нос­т­та за об­щу­ва­не ни во­ди към съ­чув­с­т­вие спря­мо дру­ги­те и е сред­с­т­во за раз­ви­ти­ето и ук­реп­ва­не­то ни в служ­ба на Бо­га.

Ако хрис­ти­яни­те има­ха же­ла­ние да об­щу­ват, да си го­во­рят за Бо­жи­ята лю­бов и за скъ­по­цен­ни­те ис­ти­ни на из­куп­ле­ни­ето, соб­с­т­ве­ни­те им сър­ца щя­ха да бъ­дат ос­ве­жа­ва­ни и те щя­ха да се обод­ря­ват един друг. Мо­жем все­ки ден да на­уча­ва­ме по не­що но­во за на­шия не­бе­сен Ба­ща, ка­то при­до­би­ва­ме ежед­нев­но но­ва опит­ност в Не­го­ва­та бла­го­дат; то­га­ва ще же­ла­ем да го­во­рим за лю­бов­та Му; а ка­то пра­вим то­ва, сър­ца­та ни ще се сто­пят и на­сър­чат. Ако мис­лех­ме и го­во­рех­ме по­ве­че за Исус, а по-мал­ко за се­бе си, щях­ме да има­ме в мно­го по-го­ля­ма сте­пен Не­го­во­то при­със­т­вие.

Ако са­мо мис­лех­ме за Бо­га тол­ко­ва чес­то, кол­ко­то чес­то из­пит­ва­ме до­ка­за­тел­с­т­ва­та за Не­го­ва­та гри­жа към нас, Той ви­на­ги ще­ше да при­със­т­ва в на­ши­те мис­ли и за нас би би­ло удо­вол­с­т­вие да го­во­рим за Не­го и да Го въз­х­ва­ля­ва­ме. Го­во­рим за вре­мен­ни­те не­ща, за­що­то пред­с­тав­ля­ват ин­те­рес за нас. Го­во­рим за при­яте­ли­те си, за­що­то ги оби­ча­ме; на­ши­те ра­дос­ти и скър­би са свър­за­ни с тях. А има­ме без­к­рай­но по-го­ля­ма при­чи­на да оби­ча­ме Бо­га мно­го по­ве­че от зем­ни­те си при­яте­ли; за нас би тряб­ва­ло да бъ­де най-ес­тес­т­ве­но­то не­що на све­та да го пос­та­вя­ме на пър­во мяс­то в мис­ли­те си и да се за­ни­ма­ва­ме най-мно­го с Не­го, да го­во­рим за Не­го­ва­та доб­ро­та и да раз­каз­ва­ме за Не­го­ва­та мощ. Бо­га­ти­те дар­би, с ко­ито ни е об­си­пал, ня­мат за цел да по­гъл­нат мис­ли­те и лю­бов­та ни до­тол­ко­ва, че да ня­ма­ме ни­що да Му да­дем; те са пред­наз­на­че­ни пос­то­ян­но да ни на­пом­нят за Не­го и да ни свър­з­ват чрез връз­ки на лю­бов и бла­го­дар­ност с на­шия не­бе­сен Бла­го­де­тел. Твър­де мно­го се за­ни­ма­ва­ме с на­шия ни­що­жен зе­мен жи­вот. Не­ка от­п­ра­вим пог­ле­да си на­го­ре ­ към от­во­ре­на­та вра­та на не­бес­но­то све­ти­ли­ще; там свет­ли­на­та от Бо­жи­ята сла­ва се от­ра­зя­ва в ли­це­то на Хрис­тос, Кой­то “е в със­то­яние съ­вър­ше­но да спа­ся­ва ид­ва­щи­те при Бо­га чрез Не­го”14.

Има­ме нуж­да по­ве­че да въз­х­ва­ля­ва­ме Бо­га “за Не­го­ва­та доб­ро­та и за чу­дес­ни­те Му де­ла към чо­веш­ки­те си­но­ве”15. На­ше­то уп­раж­ня­ва­не в мо­лит­ви на пос­ве­ще­ние не тряб­ва да се със­тои са­мо в ис­ка­не и по­лу­ча­ва­не. Не­ка не мис­лим неп­ре­къс­на­то за сво­ите нуж­ди, без изоб­що да си спом­ня­ме за бла­га­та, ко­ито по­лу­ча­ва­ме. Ни­ко­га не се мо­лим прем­но­го; нап­ро­тив ­ твър­де скъ­пер­ни­чес­ки от­да­ва­ме на­ша­та бла­го­дар­ност. Пос­то­ян­но по­лу­ча­ва­ме Бо­жи­ите бла­го­дат­ни да­ро­ве, а в съ­що­то вре­ме кол­ко мал­ко из­ра­зя­ва­ме бла­го­дар­нос­т­та и приз­на­тел­нос­т­та си, кол­ко мал­ко хва­ле­ния Му от­да­ва­ме за оно­ва, ко­ето е нап­ра­вил за нас!

В древ­нос­т­та Гос­под за­ръ­ча на из­ра­ил­тя­ни­те, ко­га­то се съ­би­ра­ха на бо­гос­лу­же­ние: “Да яде­те пред Гос­по­да, ва­шия Бог, да яде­те и да се ве­се­ли­те и вие, и се­мейс­т­ва­та ви във всич­ки­те си на­чи­на­ния и в как­во­то те е бла­гос­ло­вил Гос­под, тво­ят Бог”16. То­ва, ко­ето се пра­ви за сла­ва на Бо­га, тряб­ва да бъ­де из­вър­ше­но с ра­дос­т­но нас­т­ро­ение, с пес­ни на хва­ла и бла­го­дар­ност, а не в тъж­но и мрач­но със­то­яние на ду­ха.

На­ши­ят Бог е не­жен, ми­лос­тив Ба­ща. Не би тряб­ва­ло да чув­с­т­ва­ме служ­ба­та си за Не­го ка­то на на­тъ­жа­ва­що сър­це­то, теж­ко за­ни­ма­ние. За теб тряб­ва да е удо­вол­с­т­вие да се пок­ла­няш на Бо­га и да взе­маш учас­тие в де­ло­то Му. Бог не ис­ка Не­го­ви­те де­ца, за ко­ито е пред­ви­дял та­ко­ва ве­ли­ко из­куп­ле­ние, да се дър­жат, ка­то че ли Той е ня­ка­къв строг и взис­ка­те­лен над­зи­ра­тел. Той е тех­ни­ят най-до­бър При­ятел; и ко­га­то Му се пок­ла­нят, Той же­лае да бъ­де с тях, за да ги бла­гос­ла­вя и уте­ша­ва, ка­то из­пъл­ва сър­ца­та им с ра­дост и лю­бов. Гос­под же­лае че­да­та Му да на­ми­рат уте­ха в служ­ба­та си за Не­го и да из­пит­ват по-ско­ро удо­вол­с­т­вие и ра­дост, от­кол­ко­то бол­ка и мъ­ка в ра­бо­та­та си за Не­го­во­то де­ло. Той же­лае оне­зи, ко­ито ид­ват да Му се пок­ла­нят, да от­не­сат със се­бе си скъ­пи мис­ли за Не­го­ва­та гри­жа и лю­бов, за да бъ­дат на­сър­че­ни и ук­ре­пе­ни във всич­ки­те за­ни­ма­ния и длъж­нос­ти на ежед­нев­ния си жи­вот, та да имат бла­го­дат да пос­тъп­ват чес­т­но и вяр­но във всич­ко.

Тряб­ва да се съ­би­ра­ме при кръс­та. Хрис­тос, и то раз­п­нат ­ то­ва тряб­ва да бъ­де те­ма­та за раз­миш­ле­ние, за раз­го­вор и пред­мет на на­ши­те най-ра­дос­т­ни чув­с­т­ва. Тряб­ва да под­дър­жа­ме свеж в ми­съл­та си спо­ме­на за вся­ко бла­гос­ло­ве­ние, по­лу­че­но от Бо­га, и ко­га­то осъз­на­ем яс­но Не­го­ва­та ве­ли­ка лю­бов, ще по­же­ла­ем да по­ве­рим всич­ко в ръ­ка­та, ко­ято бе при­ко­ва­на на кръс­та за нас.

На кри­ле­те на хва­ле­ни­ето ду­ша­та мо­же да се въз­на­ся все по-бли­зо и по-бли­зо до не­бе­то. Го­ре в не­бес­ни­те дво­ро­ве не­бес­ни­те съ­щес­т­ва се пок­ла­нят на Бо­га с пе­сен и му­зи­ка и за­то­ва, ко­га­то из­ра­зя­ва­ме бла­го­дар­нос­т­та си към Не­го, ние се приб­ли­жа­ва­ме до бо­гос­лу­же­ни­ето на не­бес­ни­те мно­жес­т­ва. “Кой­то при­на­ся жер­т­ва на хва­ла, той... прос­ла­вя” Бо­га17. Не­ка с бла­го­го­вей­на ра­дост да ид­ва­ме пред на­шия Съз­да­тел с “бла­го­дар­ност и глас на хва­леб­на ме­ло­дия”18.

1 Исая 44:3

2 Ма­тей 7:7; Римл. 8:32

3 Ев­реи 11:6

4 Марк 11:24

5 Ма­тей 7:7

6 Ма­тей 6:12

7 Римл. 12:12; Кол. 4:2

8 1Пет­ро­во 4:7

9 Фил. 4:6

10 Юда 20, 21

11 Яков 5:11

12 Пс. 147:3

13 Йо­ан 16:26, 27; 15:16

14 Ев­реи 7:25

15 Пс. 107:8

16 Втор. 12:7

17 Пс. 50:23

18 Исая 51:3