Глава 11 - Тема 03 - Първи и Втори Ватикански Събори

Още по-голям разрив между протестантизма и католицизма би трябвало да създаде обявяването от папа Пий IX през 1854 г. на непорочното зачатие на самата Дева Мария, което полага основата на култа към нея. Той също въздига традицията като по-ценна от Писанията. (При един случай той порицава разколнически епископ с думите: „Традицията, аз съм традицията“.) През 1869 г. същият свиква Първия ватикански събор.

Първият ватикански събор

Върхът на папската власт при Пий IX е белязан с организирането на Първия ватикански събор, където ултрамонтанистите* под ръководството на йезуитите спечелват решителна победа и в резултат на нея на 13 юли 1870 г. следва обявяването на догмата за папската непогрешимост.

*Ултрамонтанист - силен поддръжник или привърженик на папския авторитет. Бел. пр.

Папа Пий IX публикува енцикликата „Програмата на заблудата“, която осъжда либералната теология и библейските общества, и разпространителите на Писанието като сеячи на неверие и ереси. Освен това започва и масирана атака срещу разделянето на църква и държава.6

Мартин Лутер, Джон Калвин, Джон Нокс, Джон Уесли и други реформатори са определени от Бога да извършат едно велико дело, но за съжа-

ление появилата се след тях нова църква, след като възстановява изгубени библейски истини, няма желание да търси други такива или да включва откритите от други хора във вероученията си. Джон Робинсън обобщава това със следните думи, докато дава съвети на първите преселници:

„Ако Бог ви разкрие нещо чрез някои други Негови служители, приемете го със същата готовност, с която винаги сте приемали всяка истина от моето служене; защото съм убеден, че Господ има още истини и светлина, които да излъчи от Своето свято Слово. Колкото се отнася до мен, изключително много скърбя за състоянието на реформираните църкви, които са стигнали до застой в религията и днес не отиват по-далеч от водача на тяхната реформация. Лутераните не могат да бъдат накарани да надскочат това, което казва Лутер (...) а калвинистите, виждате ли, са се прилепили здраво към мястото, където ги е оставил този велик Божи човек, който обаче не е разбирал всички неща. Това е злощастно състояние, достойно за съжаление; защото макар да са били пламтящи и блестящи светила за своето време, тези личности не са прониквали във всички Божии намерения. Но ако живееха сега, щяха да възприемат новата светлина със същата готовност, с каквато са възприели първата (...) Умолявам ви да внимавате какво приемате за истина и да го сравнявате и претегляте с други стихове от Библията, преди да го приемете; защото, след като християнинът е излязъл съвсем наскоро от такава дълбока антихристиянска тъмнина, не е възможно върху него изведнъж да се излее знанието в цялата му пълнота 7

Упоритото отхвърляне на истината може да наскърби и изгони Светия Дух, Чиято задача е да ни води към „всяка истина“.

„А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви води в цялата истина" (Йоан 16:13).

За съжаление, не само папството следва фалшиви доктрини, но и протестантските църкви започват да пият от „виното“ на римския Вавилон, като не приемат всички изгубени и преоткривани истини.

Почти целият протестантизъм се придържа към небиблейското празнуване на неделята. Практикува се кръщение на бебета и има протестанти, които проповядват чистилището. Пророчествата на Даниил и Откровение се отхвърлят. Д-р P. JI. Елсън (презвитерианец) казва:

„Това, от което имаме нужда днес, е да завършим Реформацията, която достига своята връхна точка през шестнадесети век с помощта на Лутер, Калвин и Нокс".

Обединяване с Рим

Преди 1960 г. много хора все още гледат на Католическата църква с подозрение и идеите на реформаторите все още не са заличени от умовете на много протестанти. Освен това католиците все още поддържат гледището, че спасението може да се постигне само в рамките на Тяхната църква. Обаче реформираните църкви се насочват към икуменизма и в 1948 г. се създава Световният съвет на църквите, който включва повечето протестантски църкви, но без православните и католическите.

Влиянието на Втория ватикански събор

През 1950 г. папа Пий XII формулира и налага доктрината за телесното възнесение на блажената Дева Мария, която би трябвало още повече да разшири пропастта между католици и протестанти по доктриналните въпроси. Неговият приемник папа Йоан XXII свиква Втория ватикански събор и не се отказва от нито една доктринална позиция на Католическата църква. В 1962 г. той заявява, че спасението не е само за римокатолиците, но може отсега нататък да бъде получено от всички, които живеят според съвестта си.

Теологът, който най-често се свързва с про-ватиканския дух, е йезиу- тът Карл Ранър. Ранър потвърждава традиционните католически доктрини и Тяхната претенция за универсална истинност; приема, че спасението идва чрез Христос и църквата, обаче Божият народ се простира извън Католическата църква и другите църкви и включва цялото човечество.8

Принципите на икуменическото движение се формулират на Втория ватикански събор и се изказва твърдението, че основната цел на цялото това начинание е да се признае върховенството на римския епископ. За да може църквите да се обединят, те всички трябва да признаят първенството на папския престол. През септември 1995 г. папа Йоан Павел II публикува подобно твърдение, в което заявява, че признаването на първенството на папата е решаващо за единството на църквите. Заглавието на водещата статия в католическия вестник „Южен кръст“ от 17 септември 1995 г. гласи:

„ За да се постигне единство всички църкви трябва да приемат папския авторитет

Катехизисът на Католическата църква също заявява:

,,Христос дава единството на Своята църква от самото начало. Ние вярваме, че това единство продължава да съществува в Католическата църква като нещо, което тя никога не може да изгуби, и се надяваме, че то ще продължи да се увеличава до края на времето “ (Т. 820).

,, Крайната цел на икуменизма, както я разбират католиците, е единство във вярата, поклонението и признанието на върховния духовен авто-За Католическата църква това единство, което трябва да се постигне, не се отнася само за отделилите се при Реформацията църкви, но включва всички хора по света.

„ Всички хора са призовани в това католическо единство на Божия народ (...) И към него по различни начини принадлежат или са призовани: верните католици, други, които вярват в Христос, и накрая цялото човечество, призовано от Божията спасителна благодат“ (Т. 836, Катехизис на Католическата църква).

Изненадващо е да се види колко бързо световната общност на църквите приема идеята за универсалното върховенство на папството. Преди Втория ватикански събор все още съществува забележим разрив между католици и протестанти. Но постъпките за диалог между реформираните църкви са в доста напреднала фаза. Към 1958 г. Световният съвет на църквите (ССЦ) и Международният мисионерски съвет (ММС) вече са обединили усилията си, а в 1961 г. православните църкви и някои от петдесятните също изпращат свои представители на срещите на Съвета. В 1963 г. Общоафри- канската конференция решава, че:

„Църковното единство е Единство, което се стремим да постигнем помежду си, с независимите църкви и с Римокатолическата църква “.

Списание „Тайм“ от 25 ноември 1966 г. твърди, че съвсем новият луте- рански съвет изпраща сърдечни поздрави към вашингтонската среща на римокатолиците. Това се цитира „като доказателство, че духът на единството е взаимен“. Един лутерански теолог подтиква протестантите да започнат да мислят за завръщането си в своята църковна родина - Римокатолическата църква. През 1969 г. папата посещава седалището на Световния съвет на църквите и списание „Тайм“ от 20 юни 1969 г. докладва, че това е „Истинското събитие на пътуването му“. На събора на ССЦ в Упсала през 1968 г. Римокатолическата църква изпраща наблюдатели, както и още веднъж през 1975 г. на срещата в Найроби.

През 1975 г. разширяващото се партньорство между протестантизма и католицизма се демонстрира чрез издаването на съвместен общ катехизис. Тази книга от 720 страници предлага изчерпателни изявления за християнската вяра и според редакторите е написана: „... за да помогне на християните да си сътрудничат в рамките на техните общности за съвместния растеж на църквите към онова единство в разнообразието, което е целта на икуме- ническите начинания“.

Този документ поощрява много компромиси и пренебрегва безнаказано основни библейски заповеди. Следват няколко откъса за илюстрация на същото:

1. Моралните директиви, които можем да намерим в Десетте заповеди, както и в Проповедта на планината, са „до голяма степен обусловени от своята епоха и култура“.

2. Много новозаветни пасажи са описани като тълкувания, а не като исторически събития. А някои изявления на Исус Христос са „вложени в устата на Спасителя“ от Неговите апостоли - поговорки, които „историческият Исус никога не е изричал“.

3. Теми като физическото възкресение на Исус се считат за „постоянен проблем“ за съвременния човек, „изпълнен с трудности“.

„Неговото послание трябва да бъде тълкувано по един no-уместен начин, тъй като възкръсването на Исус от мъртвите е идея, формулирана „ на езика на еврейския апокалипсис “, която едва ли има някакво практическо значение в нашия съвременен социо-културен контекст “.

Дали има някаква вероятност Римската църква да е променила своето отношение и да се е приближила до протестантската вяра? Вторият ватикански събор не променя нито една доктрина на вярата, а оттогава Ватиканът е станал дори още по-непреклонен в поддържането на политиката си за съхраняването на Католическата доктрина.

Папа Йоан Павел II възражда „Конгрегацията за доктрините и вярата“, ново име за организацията на Инквизицията, председателствана от кардинал Йозеф Ратцингер, който е от немски произход. В йерархията й папата назначава поддръжници на строгата дисциплина и заявява, че той не управлява демократична организация: „Това е институция, ръководена от Исус Христос - теократична институция“; ръководена, естествено, от неговия наместник - папата. Също така той разпространява енцикликата „Пречистване от злото“, в която категорично защитава католическите доктрини. Въпреки това изразява убеждението си, че икуменическото движение ще успее да обедини отново църквите. В книгата си „Да пристъпим през прага на надеждата“ той казва:

„Папа Йоан XXIII, който е подбуден от Бога да свика събора, често казва: „Онова, което разделя нас като вярващи в Христос, е много по-малко от това, което ни обединява “. В това изказване намираме сърцевината на икуменическото мислене (...) До 2000 година ние трябва да бъдем по- обединени, по-предразположени да напредваме по пътя към обединението, за което Христос се моли в навечерието на страданията Си. Единството е изключително скъпоценно. В определен смисъл на карта е заложено бъдещето на света“ (с. 146, 151).

Вторият ватикански събор подчертава важността на неделните събра- 206

ния за католицизма и по подразбиране - за целия свят. Документите от този събор заявяват:

„ Освен това нашият стремеж да направим неделята истински „ ден на радост и почивка от работа “ трябва да се насърчава (...) да се празнува евхаристията всяка неделя. От самото начало на тяхното християнско обръщане неделята трябва да се представя като древния празничен ден, „ на който, събрани заедно, те трябва да слушат Божието слово и да вземат участие в Пасхалното тайнство “.9

Не само че неделята е първият ден от седмицата, а не седмият, но и никой вярващ в Библията християнин не може да празнува евхаристията и да взема участие в Пасхалното тайнство, тъй като те имат езически произход. Освен това, католическата идея за неделята е диаметрално противоположна на протестантската представа за поклонението, тъй като е основана на традицията, на „деня на слънцето“ и е посветена на култа към Мария, както ясно твърди самият Йоан Павел II в енцикликата си „Диес Домини“:

„DIES DIERUM: Неделята, най-ранният празник, разкриващ смисъла на времето (...) Духовните и свещенически благословения на неделята, предадена ни от традицията, са наистина огромни (...) Важно е, че Катехизи- сът на Католическата църква учи, че „ неделното празнуване на Господния ден и неговата евхаристия са сърцевината на г{ърковния живот “ (...) Когато слушат словото, изнасяно в неделното събрание, верните гледат към Дева Мария, учейки се от нея да спазват деня и да го осмислят в душите си (срв. Лука 2:19). С Мария те се учат да застават в подножието на Кръста, предлагайки на Отец жертвата на Христос и присъединявайки се към нея, като предлагат в жертва собствения си живот. С Мария те преживяват радостта от Възкресението, създавайки свой собствен хвалебствен псалм с думи, които възвеличават неизчерпаемия дар на Божествената милост в неумолимия поток на времето: „И от родове в родове Неговата милост е върху онези, които Му се боят “ (Лука 1:50). От неделя на неделя поклонниците вървят по стъпките на Мария; и нейното майчинско ходатайство дава особена сила и плам на молитвата, която се издига от Църквата към най-святата Троица “.

Колко е далеч това от простотата на Христос. Обаче протестан- тизмът изглежда блажено невеж за компромисите на вярата, които трябва да преглътне, ако приеме папския авторитет и обединяването на църквите и религиите под неговото ръководство. Докъде са стигнали протестантските църкви по пътя към това обединение?

Англиканската църква

През 1966 г. архиепископ д-р Майкъл Рамзи предсказва повторното обе- диняване на Англиканската и Римокатолическата църква. Неговият приемник д-р Донълд Когън заявява, че в такъв съюз папата ще бъде приматът. През 1969 г. съвместната Англиканска/римокатолическа комисия (АРКК) проучва доктриналните разлики и през 1977 г. публикува следното изявление.

„Изглежда уместно при всяко бъдещо обединение универсалният епископски сан, както беше описан, да бъде заеман от [папския]престол “,10

През 1989 г. Англиканският архиепископ на Кентърбъри, Негово Високо преосвещенство Робърт Рънси, отива в Рим и настоява християните да преосмислят върховенството на папата като духовен водач. Той носи пръстен, даден на един от неговите предшественици от папа Павел VI, и казва на Йоан Павел II, че

„ (...) това е символ, много подобен на брачна хапка“.п

Приемникът на Робърт Рънси е Майкъл Кери. Кери е посветен икуме- нист и председател на важната Съветническа група за вярата и реда, която се занимава с църковни доктринални въпроси. Според списание „Тайм“ той е тясно свързан с харизматичното движение, което практикува говоренето на езици. Насърчава енориашите си да посещават параклиси на Мария и отхвърля буквалното тълкувание на някои библейски събития, като сътворението и потопа. Той е широко известен като поддръжник на повторното обединение с Рим.

През юни 1999 г. Англиканската и Римокатолическата църква публикуват съвместното изявление „Дарбата на авторитета“. „Дейли телеграф“ от юни 1999 г. в отговор пуска заглавията:

,,Църквите приемат, че папата има върховния авторитет. Съвместният документ твърди, че папата трябва да бъде признат като върховен авторитет в християнския свят, и го описва като „дарба, която трябва да бъде приета от всички църкви “. Комисията стига до заключението, че епископът на Рим има ,, особена служба по отношение разграничаването на истината “ и приема, че само папата има моралния авторитет да обединява различните християнски деноминации ".

С това изявление Англиканската църква изневерява на своето протестантско наследство и се подчинява на папската йерархия. Ако, както видяхме в гл. „Виното на Вавилон“, Рим е видимата глава на обединението „Вавилон“ в края на времето, не бихме могли да направим друго заключение, освен че протестантската Англиканска църква официално се е присъединила към него.Преподобният д-р Карл Е. Браатен казва:

„Ако Лутер беше тук днес, той би отправил по-различен призив, особено ако знаеше, че неговата реформация ще породи толкова много незаконородени деца в дългосрочен план

Известният д-р Алегзандър Камбъл казва:

„ Организациите за поклонение, действащи сега в цялото християнство, защитени и утвърдени от съответните си обширни вероизповедания и своите църковни конституции, не са църкви на Исус Христос, но незаконородени дъщери на онази майка на блудниците - Римската църква “.

Римокатолиците и лутераните провеждат общи литургии, а в 1974 г. Американският лутеранско-римокатолически диалог в Съединените щати публикува „Папското върховенство и универсалната Църква: лутерани и католици в диалог“, 1974, т. V, Минеаполис, Augsburg Press.

На 31 декември 1994 г. лондонският „Телеграф“ публикува шокиращата статия със заглавие: „Германия се обажда, за да помоли: простете на Лутер“. През 1995 г. лутераните изпращат делегация в Рим; в Германия и Англия се появяват вестникарски статии, които твърдят, че протестантските църкви търсят прошка от Рим за Реформацията. В 1998 г. Римокатолическата църква и Лутеранската световна федерация издават своята „Съвместна декларация върху доктрината за оправданието“ и световната преса я оповестява като лекарството за разрива. Синодът на Лутеранската църква (Evangelische Kirche) също приема решението, че папата повече не трябва да бъде считан за Антихриста.

В главната лутеранска катедрала Der Dom в Берлин католици и лутерани провеждат обща литургия. Службите ръководят поред римокатолически и лутерански свещенослужители. Възвръщат се иконите с Дева Мария, а ритуалът на паленето на свещи за получаване покровителството на Девата отново става общо приета практика. За съжаление, Лутеранската църква е тръгнала по същия път както Англиканската.

Презвитерианци, конгрешани и методисти

В Южна Африка тези църкви договарят възвръщането си към Англиканската църква, докато последната държи ръката на Рим.12 През 1969 г., по време на посещението на папа Павел в седалището на Световния съвет на църквите, превитерианецът Юджийн Карсън Блейк, генерален секретар на Световния съвет, признава историческото значение на срещата в поздравителното си обръщение, казвайки на папата, че това посещение „обявява на целия свят, че икуменическото движение се разлива още по-нашироко и по

-надълбоко към единство и обновяване църквата на Христос“.

Епископ Станли Могоба, председател на Методистката църква в Южна Африка, казва, че голямото предизвикателство пред различните църкви е да говорят в единен пророчески глас на Държавата. Казва също, че между църквите все още съществува здрава обща основа.

Холандската реформирана църква

Д-р Бам от Холандската реформирана църква прави следното изявление:

„Крайно време е да видим, какви общи неща имаме, а не само какво ни разделя

Убитият професор Хейнс, някогашен председател на Синода, го подкрепя в това. Пастор Дюплеси, познат като г-н Петдесятница и някогашен водач на Световния съвет на харизматичните църкви, също подтиква деноминациите да обединят усилията си с Римокатолическата църква.

В Южна Африка икуменическото движение напредва и освен Южноафриканският съвет на църквите, през юни 1988 г. се организира Църковен съюз на Южна Африка (ЦСЮА) с изричната цел да насърчава църковното обединение и да действа като съвест за правителството. В брошурата си от 1 януари 1990 г. те пишат:

„Дошло е времето Божиите деца в Южна Африка да осъзнаят, че те всички - въпреки разликите на вероизповеданието, езика и културата — са част от тялото на Христос в тази красива страна

Какво точно предизвиква тази вълна на завръщане към католицизма? Във вестник „Аргус“ от 12 август 1972 г., под огромното заглавие „Харизма- тична вълна на единство сред южноафриканските църкви“, пише:

„Тази седмица духовници казват, че се разпространява безпрецедентен дух на единство между римокатолически, протестантски и петдесятни църкви в Южна Африка. Неочаквано скоро наблюдаваме изумителни реакции от римокатолици и англикани, далеч надминаващи нашите представи и желания. Изведнъж се появи отворена врата, пред която организации от двата противоположни полюса - петдесятни и традиционни църкви - намират място за среща “.

Православната църква

И Руската, и Гръцката православна църква провеждат обширни ику- менически дискусии с Рим, а патриарсите на тези църкви се стремят към примирение с него. Папа Йоан Павел II посещава Турция и изнася в Право- славната катедрала реч, в която намеква за върховенството на папството, без нито една дума на възражение от страна на патриарха. През май 2001 г. той посещава Гърция по време на своята известна кампания „По стъпките на Павел“, за да демонстрира пред света своя помирителен дух.

Нормализирани са също връзките с Руската православна църква. След рухването на Съветския съюз е избран нов патриарх за глава на църквата, която е отдавнашен враг на римокатолицизма. За изненада на света новият патриарх не е руснак, а има и силни връзки с икуменическото движение. Списание „Тайм“ докладва:

„Папата вече може да не бъде италианец, но от само себе си се разбира, че патриархът на Москва и цяла Русия трябва да бъде руснак. Тоест до миналата седмица, когато още едно ненарушимо правило беше нарушено в Съветския съюз. При бляскаво позлатената Троица - манастира „ Св. Сергей “ в Загорск - естонецът с немски произход митрополит Алексей от Ленинград беше избран за патриарх на Москва “.

Статията продължава с думите, че избирането на антикатолически прелат би изпратило антикатолически сигнали към Ватикана.

„ За разлика от това, много пътувалият Алексей е посветен икуменист, който в продължение на 22 години служи като президент на Конференцията на европейските църкви — православна и протестантска организация за целия континент “.

След тези бурни събития папа Йоан Павел II призовава Ордена на йезуитите да наблюдава събитията в Русия и да се погрижи за повторното обучение на свещеници за тази задача. Това е записано в статия, озаглавена „Помиряване с йезуитите“, в списание „Тайм“ от 10 декември 1990 г.

Американските евангелисти

Били Греъм е вероятно най-големият протестантски евангелизатор в съвремието ни. Обаче дори той е станал поддръжник на икуменическото движение, стремящо се към обединяване с Рим. „Информационно религиозна агенция” от 13 януари 1981 г. докладва:

„Папа Йоан Павел IIразговаря насаме почти 2 часа с преподобния Били Греъм, най-известния протестантски евангелизатор в света “.

Вестник „Стар”от 26 юни 1979 г. цитира думите на Били Греъм, че папата е почти евангелист. Възхвалява го за това, че дава тласък на религиозното възраждане по целия свят. Когато получава почетна титла от римокатоличе- ския колеж „Белмонт“, Били Греъм казва на публиката: „Евангелието, въз основа на което бе основан този колеж, е същото евангелие, което аз проповядвам днес“.

Евангелистите в Съединените щати постепенно приемат обединяването с Рим. Тридесет и девет водещи протестанти евангелисти и римокатолици взаимно и тържествено се обявяват за християни и се заклеват да успокоят конфликтите между двете групи. Документ от двадесет и пет страници е подписан от такива престижни лидери като Чарлс Колсън, Пат Робъртсън, Кардинал Джон 0'Конър от ръководството на местната мисия на Южните баптисти, както и от други видни архиепископи, епископи и теолози. Съставителите на документа включват католика Джон Нюхаус, директор на Института по религия и обществен живот; Чарлс Колсън, основател на Общение в затвора; католикът Джордж Уайгел, директор на Център за етика и политика; и Кент Хил, президент на колежа „Истърн Назарийн”. Документът приема, че протестантите и католиците, които приемат Христос като Господ и Спасител, са братя и членове на единствената църква на Христос. Той признава също, че:

„Нашите обществени и църковни разделения са дълбоки и отдавнашни и може никога да не бъдат преодолени преди бъдещото Царство “.

Ежедневникът „Чатапугафрийпрес” докладва шокиращо резюме от изявления на Епископалната църква:

„Когато негово високопреосвещенство Рандолф Адлър, архиепископ на Международната общност на харизматичната Епископална църква, говори наскоро в Чатануга, неговите слушатели бяха шокирани (...) Той изнесе проповед за провала на протестантизма и неговото предстоящо унищожение (...) „Божията г(ърква е католическа! - заяви той. - Тя е била католическа в началото, ще бъде католическа и в края “.

Д-р Бен Онсън, професор в Теологичната семинария „Колумбия“: „Наблюдаваме края на протестантизма, какъвто го познаваме... “

Д-р Джон Хол от Обединената църква на Канада: „ Свидетели сме на смъртта на протестантизма“.15

Чрез отказа си от своите принципи и чрез компромисите с вярата и доктрините протестантизмът отваря вратата за потоп от злини. Спиритизмът, общуването с мъртвите и поклонението на предците са станали неразделна част от религиозната опитност заради приспособяването към света. На срещата на ССЦ в Ню Делхи през 1961 г. лозунгът е: „Църквата трябва да приспособи мирогледа си към днешния свят“, а през 1966 г. ССЦ приема резолюцията „Обединение на всички народи“. На седмата му асамблея, проведена в Канбера, Австралия, от 7 до 20 февруари 1991 г., основната тема е: „Ела, Свети Дух - обнови цялото творение“. Г-жа Чунг Хюнг Кюнг, професор по теология и служител на Презвитерианската църква, Южна Корея, представя втората програмна реч. Тя излиза на сцената, танцувайки с двама аборигени с набедрени препаски и с 16 корейци с гонгове, барабани и знамена. Тя призовава публиката: „Пристъпете на свята земя с мен, сваляйки обувките си, докато танцуваме, за да подготвим пътя на духа“. След това със запалени свещи от двете си страни тя призовава духовете на мъртвите, като чете имената от напечатан лист. Сред духовете на починали, които призовава, са Агар, Урия, убитите от Ирод момченца, Жана д'Арк, убитите в газовите камери евреи, Махатма Ганди, Стийв Бико, Мартин Лутер Кинг, младши, Мал- кълм X и накрая „духа на Освободителя, нашия брат Исус, измъчван и убит на кръста“. След това изгаря списъка и разпръсва пепелта във въздуха.

На петата конференция по „Християнска парапсихология“ (един от покровителите е архиепископът на Йорк д-р Дейвид Хоуп) в колежа „Край- стчърч”, Кентърбъри, са отправени призиви да се организират сеанси в църквите, за да се помогне на починалите атеисти в тяхното духовно прео- бразяване.16

Рим и световните религии

Не само християните трябва да се обединят с Рим, но и всички религии трябва да признаят папата за духовен водач на света. Ватикана постоянно изтъква, че папата трябва да се счита за „Баща на цялото човешко семейство“. Малакай Мартин пише за папа Йоан Павел II:

„Защото в края на краищата Йоан Павел II, претендирайки да бъде заместник на Христос, наистина претендира да бъде окончателната съдебна инстанция за объцността на държавите като цяло “.17

През 1986 г. в Асизи се провежда среща на световните религии, където папата играе ролята на домакин. Срещата се предава за целия свят по телевизията и присъстват лидери на протестантски, православни, англикански, еврейски, ислямски, будистки и хиндуистки религии, както и лидери на повечето от другите по-малки религиозни организации. На тази среща и на следващите срещи „в духа на Асизи“ папата е говорител и централна фигура. Този ежегоден форум се отбелязва с голяма пищност и лидерите на всички религии парадират със солидарността си с папата. Един друг форум е Парламентът на световните религии, който пропагандира темата, че всички религии служат на един и същи Бог. Важно е да се отбележи, че Обединените нации е форумът на много от тези дискусии на високо равнище и че папата използва този форум като представителен за всички религии на света.

След събитията около кризата в Залива, Израел прави стъпки, за да установи дипломатически отношения с папския престол. Отдавнашната вражда между Рим и еврейската религия е останала в миналото. В книгата си „Да преминем през прага на надеждата“ папа Йоан Павел II заявява, че то

винаги е имал намерението да установи връзки с Израел. Казва също, че в една от техните дискусии еврейски лидер е благодарил на Римската църква за всичко, което е направила за Бога през последните 2000 години. По време на посещението на папата в Съединените щати през 1999 г. равин Робърт Джейкъбс го възхвалява, че е първият папа, признал юдаизма.

Очебийните връзки между исляма и католицизма също са поразителни. По случай посещението на папата в Сирия през май 2001 г. Ройтерс публикува следния репортаж:

„Дамаск (Ройтерс): В неделя папа Йоан Павел II увековечи името си в историята, като стана първият папа, който някога е влизал в джамия и който настоява християните и мюсюлманите да си простят един на друг заради миналото. Говорейки във Великата джамия Умайад, прекрасен паметник от сирийската история, той каза също, че религиозните убеждения никога не са оправдание за насилие. „Никога повече враждуващи общности“ - каза той в джамията, която съдържа паметник на св. Йоан Кръстител. Отвън се намира гробът на Саладин, който изгонва кръстоносците от Изтока. Папата, който извърши революция за отношенията с евреите, като посети римската синагога в 1985 г., каза, че сега е време да се обърне страницата също и с исляма. „За всички случаи, в които мюсюлманите и християните са се наранявали един друг, трябва да искаме прошка от Всемогъщия и да си простим един на друг“ - каза той в обръщението си към мюсюлманските водачи, включително Великия мюфтия на Сирия. „По-доброто взаимно разбирателство със сигурност ще доведе (...) до нов начин на представяне на нашите две религии - не чрез противопоставяне, както се е случвало твърде често в миналото, но като партньори, за доброто на човешкото семейство“. Показвайки уважение към мюсюлманската традиция, папата събу обувките си, преди да влезе в мястото за поклонение, предизвиквайки одобрителните възгласи и ръкопляскания на множеството хора, чакащи отвън. „Това са велики исторически моменти. Папата (...) влиза в джамията“ - съобщи говорителят на сирийската държавна телевизия. „Това е среща на исляма и християнството“. Призивът за взаимно опрощение е продължението на една тема, започната в петък в Гърция, където папата поиска Божията прошка за злините, причинени от католици на верни православни през последните 1000 години“.

Папата е най-висшият световен религиозен авторитет. Обаче тази позиция определено не е постигната въз основа на истината, но въз основа на компромиса. Освен това религиозните принципи и доктрини на папството са възраждане на езическото поклонение пред слънцето (виж „Виното на Вавилон“) и представляват това, което Библията нарича „Вавилон“ от времето на края. Съюзът с Рим и подчинението на неговия авторитет прави хората част от „Вавилон“. Признавайки неговата ръководна позиция, те признават също и неговите доктрини

„Не знаете ли, че на когото предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на онзи, на когото се покорявате - било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда?“ (Римляни 6:16).

Очевидно е, че по собственото си признание протестантизмът се е върнал при Църквата майка, а другите световни религии също са в съюз с нея. Библията предупреждава за този троен съюз на „змея“, „звяра“ и „лъ- жепророка“. Лъжепророкът е елементът на „Вавилон“, който ще прави лъжливи знамения и чудеса, чрез които хората ще бъдат подмамени да следват „звяра“ и да получат неговия „белег“.

„ И звярът беше хванат и с него и лъжепророкът, който беше вършил пред него знамения, с които измами онези, които бяха приели белега на звяра и които се покланяха на неговия образ. Те двамата бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори със сяра“ (Откровение 19:20).

Пренебрегването на истината е опасно и отваря вратата за заблудата.

„Този, чието идване е според действието на Сатана, съпроводено с всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата, за онези, които погиват, защото не приеха любовта на истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение в неправдата “ (2 Солунци 2:9-12).

Бог никога не изкушава и не заблуждава никого, следователно заблудата се отнася за Божията допускаща воля. Той допуска дяволът да заблуждава и мами хората, защото са им били дадени достатъчно указания и възможности да приемат истината. В края на краищата Бог ще бъде Победителят, когато най-накрая ще унищожи духовния „Вавилон“, който е мамил народите:

„ И светлина на светило няма да свети вече в теб, и глас на младоженец и на невяста няма да се чува вече в теб, защото твоите търговци бяха големците на земята, защото чрез твоите чародейства бяха измамени всичките народи “ (Откровение 18:23).

Икуменизмът е просто още една стъпка към установяването на онази супер църква, „Великия Вавилон“, която най-накрая ще преследва хората, не желаещи да й се подчинят. Колко верни са думите на Джон Нокс в 1547 г., отнасящи се до папството:

„Бягайте от ,,Вавилон “, ако не искате да участвате в унищожението

Втората ангелска вест обявява:

„ Падна, падна Вавилон, градът голям; защото от виното на яростта на своето блудодеяние напои всичките народи“ (Откровение 14:8; Цариградски Нов завет).

Откровение, 18 гл. повтаря вестта на втория ангел с допълнителния съвет да се отделим от него.

„Падна, падна Вавилон (...) И чух друг глас от небето, който казваше: Излезте от нея, народе Мой, за да не участвате в греховете й и да не споделите язвите й“ (Откровение 18:2, 4; подчертано от автора).

Втората ангелска вест е вест за отделяне от „Вавилон“, докато икуменическото движение е вест за обединяване с него. Компромисът е невъзможен. Бог призовава един народ да застане твърдо за Неговата истина. Има само три определения за истина в Библията: Исус е истината, Неговото Слово е истината и Неговият Закон е истината (Йоан 14:6, 17:17; Псалм 119:142). Бог събира един народ. Реформаторите са готови да умрат за това, в което вярват. Те изучават пророчествата, които категорично определят папството като Антихриста. Нека да не отхвърляме пророците и дано следните думи на Исус да не се отнасят за нас:

„ Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до теб! Колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пиленцата си под крилата си, но не искахте “ (Матей 23:37).