Глава 11 - ДУХЪТ НА ЕДИНСТВОТО - Тема 01 - Реформация и контрареформация

Живеем във време, когато има безпрецедентен стремеж към единство и сближаване на религиозната мисъл. Твърди се, че всички народи служат на един и същи Бог и затова толерантността към различните гледища е съществено необходима за мира между всички народи и нации с различни убеждения. Все пак Христос наистина се моли за единството и то изглежда ще трябва да стане факт, преди да може да се говори за истински мир на нашата разкъсвана от борби планета. Когато Исус изрича Своята първосвещениче- ска молитва:„И славата, която Ти Ми даде, Аз дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно“ (Йоан 17:22; подчертано от автора), какъв вид единство има предвид? Дали това е световно единство, за да може най-накрая да се постигне световен мир? Не казва ли Той:

„Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч“ (Матей 10:34).

Исус никога не е оправдавал физическото насилие, следователно мечът, който има предвид, е мечът на Духа, който е Божието слово:

„ Вземете също шлема на спасението и меча наДуха, който е Божието слово “ (Ефесяни 6:17).

Духовната битка, която трябва да се води, е битката за Словото. Имайки това предвид, можем да разгледаме от нов ъгъл молитвата на Христос за единство. Първо, Той определено не се моли за светско единство, но за единство въз основа на Словото:

„Изявих името Ти на хората, които Ми даде от света. Те бяха Твои и Ти ги даде на Мен, и те опазиха Твоето слово (...) Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тези, които си Ми дал, защото са Твои (...) Аз им предадох Твоето слово; и светът ги намрази, защото те не са от света, както

195

и Аз не съм от него (...)Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина “ (Иоан 17:6, 9, 14, 17; подчертано от автора).

Евангелието на Исус Христос е невероятно просто, но всъщност изисква да се подчиним на влиянието на Неговата освещаваща сила. Може да има само един Исус и това е Словото, което става плът. Истината може да бъде отделена от фалшификата само въз основа на Словото.

„ Защото ревнувам, за вас с Божествена ревност, понеже ви сгодих за един Мъж, за да ви представя като чиста девица пред Христос. Но се боя, да не би както змията измами Ева с хитростта си, така и вашите умове да се покварят и да отпаднат от простотата, която дължите на Христос. Защото, ако дойде някой и ви проповядва друг Исус, Когото ние не сме проповядвали, или ако получите друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели, вие лесно търпите това “ (2 Коринтяни 11:2-4; подчертано от автора).

Освен че Словото трябва да бъде ключовият елемент на истинското единство, трябва също да има и плодове в съответствие с него.

„ Защото се яви Божията благодат, която носи спасение за всичките хора, като ни учи да се отречем от безбожието и светските страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят, като очакваме блажената надежда и явяването на славата на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си заради нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и да очисти за Себе Си народ за Свое притежание, ревностен за добри дела“ (Тит 2:11-14).

Божият народ има нужда от искрена изповед на греха. Те трябва да отговарят на стандарта на Словото и да не правят компромиси, за да се приспособяват към стандартите на света. Трябва да устояват заедно със смирен дух и кротост. Ако някъде има злини, те трябва да бъдат поправяни. Трябва да призовават внимателно грешащите към завръщане при Бога, като знаят, че който мисли, че стои, трябва да внимава да не падне. Трябва да се подкрепят и поддържат един-друг. Бог може и иска да използва една покоряваща Му се църква.

Истинското християнство и истинското християнско единство са основани върху Словото - „Твоето слово е истина“ и такова единство, според думите на Христос, ще донесе по-скоро омраза, отколкото мир. В светлината на това, как трябва да тълкуваме стремежа към християнско единство в икуменическото движение, от една страна, и по-широката цел за единство на религиите, достигаща своята кулминация в една световна религия, от друга? Това единство може да бъде постигнато само за сметка на истината и чрез компромис. За теолога, настроен на „икуменическа вълна“, единството на всяка цена е движещата сила на религиозните му стремежи. Ако Словото не може да бъде обединяваща сила, тогава трябва да се обединяваме въз основа на други критерии вместо него, а за християнския свят тези критерии попадат в една от следните две главни категории:

1. Догматичното единство е основата, върху която много теолози се стремят към единство. Свързват ги догмите: това, което са казали църковните отци, тайнствата, литургиите и социалните взаимодействия.

2. Единството на опитността, при което преживяванията и чувствата на човека - въздействието на Духа, знаменията и чудесата, стават обединяващ фактор. Опитността е определящият фактор. Този вид единство може да преодолее библейски, доктринални, както и културни бариери и да събере заедно различни верски системи в едно общо хваление. Обаче въпросът е как разбираме кой дух е водещ, особено като имаме предупреждението за заблудите на последните дни.

„Пазете се да не ви подмами някой (...) Защото ще се появят лъжехри- сти и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така че да заблудят, ако е възможно, и избраните“ (Матей 24:4, 24).

Християнското единство и икуменическото движение

Как може да се съвмести икуменическият дух с позицията на Реформацията относно папството и доктрините на Католическата църква?

Реформацията основава отделянето си от Рим върху Божието слово и слага евангелието на Исус Христос в ръцете на обикновения човек. Реформаторите се стремят да направят Словото на Бога достъпно за всеки, който търси познание за плана на спасението. Достъпността на Писанията изключително много оспорва доктрините и върховенството на Рим и възстановява истини, които са били изгубени през вековете на потисничество на религиозната свобода. Тук нямаме намерение да повтаряме вече споменатото в предишните глави по въпроса за папските догми, но е необходимо кратко обобщение, което да постави„декорите“ за събитията, отнасящи се до възстановяването на „християнското единство“.

Реформацията е възродила много библейски истини, които са били забравени или забранени. Реформаторите категорично разпознават папската система като антихристка. В дванадесети век валденсите дават ясно свидетелство за антихриста, за когото твърдят, че управлява в църквата. Обаче Йоаким е един от първите, които тълкуват пророчествата, отнасящи се до антихриста. Уиклиф, Йероним, Лутер, Нокс, Калвин, Бакстър и другите водачи на Реформацията имат единно мнение относно идентичността на анти-„А гледищата на реформаторите се споделят от хиляди, от стотици хиляди. Те са възприети от князе и народи. Под тяхно влияние нациите се отказват от верността си към фалшивия свещеник на Рим. За да се противостои на тази тенденция, се отприщват всички адски сили (...) Обаче реформацията остава непобедена и непобедима. Държи я Божието сло-

Забравени истини, които са възстановени

1370 сл.Хр.

Джон Уиклиф

Възстановяване на Библията

16-ти век

Мартин Лутер Джон Калвин

Вярата Безплатната благодат Божият закон Библейското кръщение

Лутерани

Презвитериани

Анабаптисти

17-ти век

Джон Смит Джон Джеймс

Библейското кръщение Съботата

Баптисти Баптисти от седмия ден

18-ти век

Джон Уесли

Законът и благодатта Обръщането Освещението

Методисти

19-ти век

Библейските пророчества

Адвентно

движение

Мисия

Движение

Фигура 11.1

Дори в предговора на старата Библия на крал Джеймс папството е наречено,, човекът на греха “ и се отправят предупреждения срещу зловред- ността на така наречените папски личности.

По отношение на антихриста (гръцкото значение на „анти“ е „на мястото на“) Библията казва:

„ Никой да не ви подмами по никакъв начин; защото това няма да дойде, докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъздига над всичко, което се нарича Бог или на което се отдава поклонение, така че той като Бог да седне в Божия храм, като представя себе си за Бог “ (2 Солунци 2:3, 4).

Подобни твърдения се изказват от папството, когато папа Бонифаций VIII в своята QymUnam Sanctum заявява:

„Римският понтифекс съди всички, но него никой не го съди. Ние изказваме заявления, твърдения, определения и преценки: За спасението на всяко същество е задължително да бъде поданик на римския понтифекс (...) това, което се казва за Христос: „подчинил си всичко под нозете Му“, е съвсем валидно и за мен (...) аз имам властта на Царя на царете. Аз съм всичко и над всичко, така че самият Бог и аз, заместникът на Бога, имаме сходно естество и аз мога да правя всичко, каквото може Бог. В такъв случай, какво можете да ме наречете, освен Бог? “.

Папа Лъв XIII също твърди, че е Бог в енцикликите си и е интересно, че списанието „Тайм“ пише по повод опита за убийство на Йоан Павел II: все едно, че стреляш по Бога“.2

Рим не е склонен да прави компромиси с реформаторите по въпросите на доктрините и папа Павел III свиква събора в Трент, който се среща на три сесии между 1545 и 1563 г. По време на втората среща присъстват и протестанти. Съборът препотвърждава повечето от доктрините, оспорвани от реформаторите, включително:

1. Транссубстанцията

2. Оправданието чрез вяра и дела

3. Средновековната литургия

4. Седемте тайнства

5. Обетът за безбрачие

6. Доктрината за чистилището

7. Индулгенциите

8. Увеличава се властта на папата, като му се дава право да налага указите на събора, и се изисква от църковните служители да му дават обещание за подчинение.

„Съборът в Трент (1545 г.), който е свикан от папа Павел III, за да се противопостави на Реформацията и да изясни Римокатолическата доктринална позиция, вместо да реформира църквата, заздравява католическата доктринална позиция и учения, толкова отвратителни за реформаторите. Съборът препотвърждава мнението на църквата за доктрините за транссубстанцията, вярата и делата, литургията, седемте тайнства, обетът за безбрачие, чистилището и индулгенциите и разширява властта на папата“.4

Контрареформацията

Въпреки отделянето на реформираните църкви от римокатолицизма, Писанието предсказва, че в края на времето целият свят ще отиде след „звяра“. Това включва и днешните църкви. Реформацията ще забуксува и принципите, които довеждат до отделяне от Рим, няма да бъдат считани за пречка във времето на края. Както беше разгледано в главата „Виното на Вавилон“, Рим се смята за „майка на всички църкви“ и стремежът му винаги ще е да върне отделилите се „деца“ при себе си.