ЖИ­ВОТ И СЛУ­Ж­БА

Бог е из­точ­ни­кът на жи­вот, свет­ли­на и ра­дост за ця­ла­та все­ле­на. Как­то лъ­чи­те на слън­че­ва­та свет­ли­на, как­то вод­ни­те струи, бли­ка­щи от жи­вия из­вор, та­ка от Бо­га из­ти­чат бла­гос­ло­ве­ния за всич­ки Не­го­ви съз­да­ния. И нав­ся­къ­де, къ­де­то Бо­жи­ят жи­вот е в сър­ца­та на хо­ра­та, той ще из­ти­ча от тях и към дру­ги­те в лю­бов и бла­гос­ло­ве­ние.

Ра­дос­т­та на на­шия Спа­си­тел се със­то­еше в то­ва ­ да пов­диг­не и из­ку­пи пад­на­ли­те в грях хо­ра. За та­зи цел Той не по­жа­ли и жи­во­та Си, но оти­де на кръс­та, ка­то през­ря сра­ма. По съ­щия на­чин и ан­ге­ли­те са пос­то­ян­но за­ети със слу­же­не за щас­ти­ето на дру­ги­те: то­ва е тях­на­та ра­дост. Не­що, ко­ето се­бе­лю­би­ви­те сър­ца би­ха сче­ли за уни­зи­тел­но ­ слу­гу­ва­не­то на съ­щес­т­ва ока­яни, ло­ши и във вся­ко от­но­ше­ние по-низ­ши по ес­тес­т­во и ранг ­ е ра­бо­та­та на без­г­реш­ни­те ан­ге­ли. Ду­хът на Хрис­то­ва­та са­мо­по­жер­т­ву­ва­тел­на лю­бов е ду­хът, кой­то вла­дее в не­бе­то и пред­с­тав­ля­ва са­ма­та същ­ност на не­го­во­то бла­жен­с­т­во. То­ва е ду­хът, кой­то Хрис­то­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли ще при­те­жа­ват, и ра­бо­та­та, ко­ято ще вър­шат.

Ко­га­то Хрис­то­ва­та лю­бов се съх­ра­ня­ва в сър­це­то, по­доб­но на слад­ко бла­го­уха­ние тя не мо­же да ос­та­не скри­та. Нейно­то свя­то вли­яние ще се по­чув­с­т­ва от всич­ки, с ко­ито вли­за­ме в кон­такт. Хрис­то­ви­ят Дух в сър­це­то е ка­то из­вор в пус­ти­ня, кой­то бли­ка, за да ос­ве­жа­ва всич­ки и кой­то по­раж­да в уми­ра­щи­те си­лен коп­неж да пи­ят от во­да­та на жи­во­та.

Лю­бов­та към Исус ще се изя­вя­ва в же­ла­ние да се ра­бо­ти за бла­гос­ло­ве­ни­ето и спа­се­ни­ето на чо­ве­чес­т­во­то та­ка, как­то Той ра­бо­те­ше. Той ще по­раж­да лю­бов, неж­ност и съ­чув­с­т­вие към всич­ки тво­ре­ния, ко­ито се на­ми­рат под гри­жи­те на на­шия не­бе­сен Ба­ща.

Жи­во­тът на Спа­си­те­ля тук на зе­мя­та съв­сем не бе­ше жи­вот на удоб­с­т­ва и гри­жи за Се­бе Си. Той се тру­де­ше с пос­то­ян­с­т­во, се­ри­оз­ност и не­умор­ни уси­лия за спа­се­ни­ето на из­гу­бе­но­то чо­ве­чес­т­во. От яс­ла­та до кръс­та Той вър­ве­ше по пъ­тя на се­бе­от­ри­ца­ни­ето и не се ста­ра­еше да се ос­во­бо­ди от теж­ки­те за­да­чи, от мъ­чи­тел­ни­те пъ­ту­ва­ния и от из­то­щи­тел­ни­те гри­жи и труд. Той каз­ва­ше: “Чо­веш­ки­ят Син дой­де не за да Му слу­жат, но да пос­лу­жи и да да­де жи­во­та Си от­куп за мно­зи­на”1. То­ва бе­ше ве­ли­ка­та и един­с­т­ве­на цел на Не­го­вия жи­вот. Всич­ко дру­го бе­ше вто­рос­те­пен­но и под­чи­не­но на та­зи цел. Не­го­во­то яс­тие и пи­тие бе да из­пъл­ня­ва Бо­жи­ята во­ля и да до­вър­ши де­ло­то Си. Соб­с­т­ве­но­то “аз” и лич­ни­те ин­те­ре­си ня­ма­ха дял в Не­го­ва­та ра­бо­та.

Та­ка и учас­т­ни­ци­те в Хрис­то­ва­та бла­го­дат ще бъ­дат го­то­ви да по­не­сат вся­ка жер­т­ва, за да мо­гат и дру­ги, за ко­ито Той ум­ря, да спо­де­лят не­бес­ния дар. То­зи дух е си­гур­ни­ят плод на ед­на на­ис­ти­на обър­на­ла се към Бо­га ду­ша. Вед­на­га щом чо­век дой­де при Хрис­тос, у не­го се по­раж­да же­ла­ние да из­вес­ти и на дру­ги ка­къв скъп При­ятел е на­ме­рил в ли­це­то Му. Спа­ся­ва­ща­та и ос­ве­ща­ва­ща ис­ти­на не мо­же да се зак­лю­чи в сър­це­то. Ако сме об­ле­че­ни с Хрис­то­ва­та прав­да и сме из­пъл­не­ни с ра­дос­т­та на оби­та­ва­щия в нас Не­гов Дух, не ще мо­жем да се сдър­жа­ме и ня­ма да мъл­чим. Щом сме вку­си­ли и ви­де­ли, че Гос­под е до­бър, ще има­ме как­во да раз­ка­жем за то­ва. И ние ка­то Фи­лип, ко­га­то на­ме­ри Спа­си­те­ля, ще ка­ним и дру­ги да дойдат в Не­го­во­то при­със­т­вие. Ще се стре­мим да им по­ка­жем прив­ле­ка­тел­нос­т­та на Хрис­тос и не­ви­ди­ми­те ре­ал­нос­ти на ид­ва­щия свят. Ще из­пит­ва­ме сил­но же­ла­ние да вър­вим по пъ­тя на Хрис­тос. В нас ще жи­вее се­ри­оз­ни­ят коп­неж ­ всич­ки да мо­гат да ви­дят “Бо­жия Аг­нец, Кой­то взе­ма вър­ху Се­бе Си гре­ха на све­та”.

Уси­ли­ето да бъ­дем за бла­гос­ло­ве­ние на дру­ги­те ще се от­ра­зи на са­ми­те нас, ка­то ни до­не­се бла­гос­ло­ве­ния. То­ва бе­ше и на­ме­ре­ни­ето на Бо­га, ко­га­то ни нап­ра­ви Свои сът­руд­ни­ци в из­ку­пи­тел­ния план. Той по­да­ри на хо­ра­та при­ви­ле­ги­ята да при­емат Бо­жес­т­ве­но­то ес­тес­т­во и на свой ред, да учас­т­ват в раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то на бла­гос­ло­ве­ни­ята сред тех­ни­те ближ­ни. То­ва е най-ви­со­ка­та чест, най-ве­ли­ка­та ра­дост, ко­ято Бог мо­же да да­ри на хо­ра­та. Оне­зи, ко­ито та­ка учас­т­ват в та­зи ра­бо­та и служ­ба от лю­бов, би­ват прив­ле­че­ни най-бли­зо до своя Съз­да­тел.

Бог мо­же­ше да по­ве­ри раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на еван­гел­с­ка­та вест и ця­ло­то де­ло на та­зи служ­ба, из­вър­ш­ва­на от лю­бов, на не­бес­ни­те ан­ге­ли. Мо­же­ше да си пос­лу­жи и с дру­ги сред­с­т­ва, за да из­пъл­ни Сво­ята цел. Но в без­к­райна­та Си лю­бов по­же­ла да ни нап­ра­ви Свои сът­руд­ни­ци за­ед­но с Хрис­тос и ан­ге­ли­те, за да мо­жем да спо­де­лим бла­гос­ло­ве­ни­ето, ра­дос­т­та и ду­хов­но­то въз­ди­га­не, ко­ито ид­ват в ре­зул­тат на та­зи не­се­бе­лю­би­ва служ­ба.

Ко­га­то учас­т­ва­ме в Хрис­то­ви­те стра­да­ния, за­поч­ва­ме да Му съ­чув­с­т­ва­ме и да Го раз­би­ра­ме по-пъл­но. Вся­ко де­ло на са­мо­по­жер­т­ву­ва­тел­ност за доб­ро­то на дру­ги­те за­сил­ва ду­ха на бла­гот­во­ри­тел­ност в сър­це­то на чо­ве­ка и го до­веж­да в още по-тяс­на връз­ка със Спа­си­те­ля на све­та, Кой­то “бо­гат ка­то бе, за­ра­ди вас... ста­на бе­ден, та да се обо­га­ти­те вие чрез Не­го­ва­та си­ро­ма­шия”. Са­мо ако та­ка из­пъл­ня­ва­ме Бо­жи­ето на­ме­ре­ние в на­шия свят, жи­во­тът ни ще бъ­де на­ис­ти­на бла­гос­ло­вен.

Ако оти­деш да ра­бо­тиш та­ка, как­то Хрис­тос е оп­ре­де­лил да ра­бо­тят пос­ле­до­ва­те­ли­те Му, и пе­че­лиш ду­ши за Не­го, ще по­чув­с­т­ваш нуж­да­та от ед­но по-дъл­бо­ко пре­жи­вя­ва­не и по-пъл­но поз­на­ние за Бо­жи­ите не­ща, ще гла­ду­ваш и ще жа­ду­ваш за не­бес­на­та прав­да. Ще мо­лиш Бо­га и вя­ра­та ти ще ук­реп­ва, и ду­ша­та ти ще пие все по-го­ле­ми глът­ки от Из­во­ра на спа­се­ни­ето. Пос­ре­ща­не­то на съп­ро­ти­ва­та и из­пи­та­ни­ята ще те во­дят при Биб­ли­ята и при мо­лит­ва­та. Ще рас­теш в бла­го­дат и в поз­на­ва­не­то на Хрис­тос и ще нат­руп­ваш бо­гат ду­хо­вен опит.

Ду­хът на не­се­бе­лю­би­ва ра­бо­та за дру­ги­те при­да­ва на ха­рак­те­ра дъл­бо­чи­на, ста­бил­ност, Хрис­то­по­доб­на пре­лест и до­на­ся мир и щас­тие на своя при­те­жа­тел. Стре­ме­жи­те ста­ват въз­ви­ше­ни. Ве­че ня­ма мяс­то за ле­ност и се­бе­лю­бие. Хо­ра­та, ко­ито по то­зи на­чин прак­ти­ку­ват хрис­ти­ян­с­ки­те ка­чес­т­ва, ще рас­тат и ще ук­реп­ват все по­ве­че за служ­ба на Бо­га. Ще имат яс­ни ду­хов­ни схва­ща­ния, твър­да, пос­то­ян­но уве­ли­ча­ва­ща се вя­ра и мо­лит­ва­та им ще при­до­би­ва все по-го­ля­ма си­ла. Бо­жи­ят Дух, Кой­то дейс­т­ва вър­ху тях, изис­к­ва в от­го­вор на Бо­жес­т­ве­но­то до­кос­ва­не да заз­ву­чи свя­та­та хар­мо­ния на ду­ша­та. Ко­ито по то­зи на­чин се пос­ве­ща­ват на не­се­бе­лю­би­ва служ­ба за бла­го­то на дру­ги­те, най-си­гур­но ра­бо­тят за соб­с­т­ве­но­то си спа­се­ние.

Един­с­т­ве­ни­ят на­чин да рас­тем в бла­го­дат­та е ­ да вър­шим без­ко­рис­т­но точ­но то­ва, ко­ето Хрис­тос ни е въз­ло­жил: да пра­вим всич­ко спо­ред си­ли­те и въз­мож­нос­ти­те си за под­по­ма­га­не и пре­да­ва­не бла­гос­ло­ве­ни­ята на нуж­да­ещи­те се. Си­ла­та ид­ва чрез уп­раж­ня­ва­не; ак­тив­нос­т­та е са­мо­то ус­ло­вие за под­дър­жа­не­то на жи­во­та. Оне­зи, ко­ито се ста­ра­ят да во­дят хрис­ти­ян­с­ки жи­вот чрез па­сив­но при­ема­не на бла­гос­ло­ве­ни­ята на бла­го­дат­та, а не вър­шат ни­що за Хрис­тос, все ед­но, че се опит­ват да жи­ве­ят, ка­то ядат, без да се дви­жат. В ду­хов­ния жи­вот, как­то и в при­род­ния свят, то­ва ви­на­ги има за ре­зул­тат из­раж­да­не и упа­дък. Чо­век, кой­то би от­ка­зал да уп­раж­ня­ва крайни­ци­те си, ско­ро ще из­гу­би спо­соб­нос­т­та да ги упот­ре­бя­ва. Та­ка и хрис­ти­яни­нът, кой­то не из­пол­з­ва да­де­ни­те му от Бо­га си­ли, не са­мо ня­ма да по­рас­не в Хрис­тос, но ще за­гу­би и си­ла­та, при­те­жа­ва­на до­се­га.

Цър­к­ва­та на Хрис­тос е оп­ре­де­ле­но­то от Бо­га сред­с­т­во за спа­се­ние на хо­ра­та. Нейна­та ми­сия е да за­не­се еван­ге­ли­ето на све­та. И то­ва за­дъл­же­ние ле­жи вър­ху всич­ки хрис­ти­яни. Все­ки един спо­ред сте­пен­та на своя та­лант и въз­мож­нос­ти тряб­ва да из­пъл­ни по­ръч­ка­та на Спа­си­те­ля. Лю­бов­та на Хрис­тос раз­к­ри­та пред нас, ни пра­ви длъж­ни­ци към всич­ки, ко­ито не Го поз­на­ват. Бог ни е дал свет­ли­на, ко­ято не е са­мо за нас, но и за да я пръс­ка­ме вър­ху дру­ги­те.

Ако Хрис­то­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли се про­бу­де­ха, за да се за­емат с из­пъл­не­ни­ето на то­зи свой дълг, днес ще­ше да има вмес­то един ­ хи­ля­ди, ко­ито да про­по­вяд­ват еван­ге­ли­ето в ези­чес­ки­те стра­ни. Всич­ки оне­зи, ко­ито не би­ха мог­ли лич­но да се за­емат с то­ва де­ло, щя­ха по­не да го под­дър­жат със сред­с­т­ва­та си, със съ­чув­с­т­ви­ето и мо­лит­ви­те си. А и в хрис­ти­ян­с­ки­те стра­ни ще­ше да има мно­го по-се­ри­оз­на ра­бо­та в то­ва от­но­ше­ние.

За да ра­бо­тим за Хрис­тос, не е нуж­но да хо­дим чак в ези­чес­ки стра­ни, ни­то да на­пус­ка­ме тес­ния кръг на до­ма, ако на­ши­те за­дъл­же­ния ни за­дър­жат тук. Мо­жем да вър­шим та­зи ра­бо­та в до­маш­ния кръг, в цър­к­ва­та, всред хо­ра­та, с ко­ито об­щу­ва­ме или с ко­ито има­ме де­ло­ви от­но­ше­ния.

По-го­ля­ма­та част от Своя жи­вот на зе­мя­та на­ши­ят Спа­си­тел пре­ка­ра в тър­пе­лив труд в дър­во­дел­с­ка­та ра­бо­тил­ни­ца в На­за­рет. Ан­ге­ли слу­жи­те­ли прид­ру­жа­ва­ха Гос­по­да­ря на жи­во­та, ко­га­то хо­де­ше ра­мо до ра­мо със се­ля­ни и ра­бот­ни­ци, неп­риз­нат и не­по­чи­тан. Той из­пъл­ня­ва­ше та­ка вяр­но Сво­ята ми­сия, до­ка­то ра­бо­те­ше скром­ния Си за­на­ят, как­то и ко­га­то ле­ку­ва­ше бол­ни­те или хо­де­ше по бур­ни­те въл­ни на Га­ли­лейс­ко­то езе­ро. Та­ка и ние ­ и в най-скром­ни­те за­дъл­же­ния на жи­во­та, и на най-нис­ко­то об­щес­т­ве­но стъ­па­ло мо­жем да хо­дим и да ра­бо­тим с Исус.

Апос­то­лът каз­ва: “Не­ка все­ки чо­век, в как­во­то със­то­яние е бил при­зо­ван, в не­го да си ос­та­не с Бо­га”2. Де­ло­ви­ят чо­век мо­же та­ка да во­ди де­ло­ва­та си ра­бо­та, че да прос­ла­ви своя Учи­тел чрез вер­нос­т­та си. Ако е ис­тин­с­ки пос­ле­до­ва­тел на Хрис­тос, ще вне­се сво­ята ре­ли­гия във всич­ко, ко­ето вър­ши, и ще раз­к­ри­ва пред хо­ра­та Хрис­то­вия Дух. Тех­ни­кът съ­що мо­же да бъ­де при­ле­жен и ве­рен пред­с­та­ви­тел на Оня, Кой­то се тру­де­ше в Своя скро­мен жи­вот по хъл­мо­ве­те на Га­ли­лея. Все­ки, кой­то се на­ри­ча с име­то на Хрис­тос, тряб­ва та­ка да ра­бо­ти, че дру­ги­те, ка­то виж­дат доб­ри­те му де­ла, че да прос­ла­вят своя Тво­рец и Из­ку­пи­тел.

Мно­зи­на не от­да­ват най-доб­ри­те си дар­би в служ­ба на Хрис­тос с из­ви­не­ни­ето, че дру­ги­те при­те­жа­ва­ли по-го­ле­ми дар­би и пре­дим­с­т­ва от тях. До­ми­ни­ра мне­ни­ето, че са­мо от осо­бе­но та­лан­т­ли­ви­те се изис­к­ва да пос­ве­тят спо­соб­нос­ти­те си в служ­ба на Бо­га. Мно­зи­на са стиг­на­ли до­там, да смя­тат, че та­лан­ти са да­де­ни са­мо на из­вес­т­на, оп­ре­де­ле­на ка­те­го­рия при­ви­ле­ги­ро­ва­ни хо­ра, ка­то дру­ги­те се из­к­люч­ват и, раз­би­ра се, не са при­зо­ва­ни да учас­т­ват ни­то в тру­да, ни­то в наг­ра­да­та. Но в прит­ча­та не­ща­та не са пред­с­та­ве­ни съв­сем та­ка. Ко­га­то гос­по­да­рят на до­ма съ­би­ра слу­ги­те си, той оп­ре­де­ля на все­ки от тях НЕ­ГО­ВА­ТА ра­бо­та.

С лю­бещ дух мо­жем да из­пъл­ня­ва­ме и най-скром­ни­те си за­дъл­же­ния “ка­то на Гос­по­да”3. Ако Бо­жи­ята лю­бов е в сър­це­то, ще се про­явя­ва и в жи­во­та. Слад­ко­то бла­го­уха­ние на Хрис­тос ще ни об­к­ръ­жа­ва и на­ше­то вли­яние ще въз­ди­га и бла­гос­ла­вя.

Не тряб­ва да ча­ка­те ня­как­ви спе­ци­ал­ни слу­чаи или из­вън­ред­ни спо­соб­нос­ти, за да оти­де­те и да за­ра­бо­ти­те за Бо­га. Не тряб­ва да ви сму­ща­ва то­ва, как­во све­тът ще си по­мис­ли за вас. Ако ежед­нев­ни­ят ви жи­вот пред­с­тав­ля­ва сви­де­тел­с­т­во за чис­то­та­та и ис­к­ре­нос­т­та на ва­ша­та вя­ра и ако дру­ги­те са убе­де­ни, че же­ла­ни­ето ви е да им по­мог­не­те, уси­ли­ята ви съв­сем не ще бъ­дат нап­раз­ни.

И най-скром­ни­те, и най-бед­ни­те от уче­ни­ци­те на Исус мо­гат да бъ­дат за бла­гос­ло­ве­ние на дру­ги­те. Мо­же да не съз­на­ват, че вър­шат ня­как­во осо­бе­но доб­ро, но чрез сво­ето не­съз­на­тел­но вли­яние те ще пре­диз­ви­кат въл­ни от бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито ще се раз­ши­ря­ват и за­дъл­бо­ча­ват; и мо­же би ня­ма да уз­на­ят бла­го­дат­ни­те ре­зул­та­ти чак до де­ня на окон­ча­тел­на­та наг­ра­да. Те не чув­с­т­ват, ни­то пък зна­ят, че вър­шат не­що ве­ли­ко. От тях не се изис­к­ва да се то­ва­рят с без­по­койс­т­во за ус­пе­ха. Тряб­ва са­мо да вър­вят спо­кой­но нап­ред, ка­то из­пъл­ня­ват вяр­но ра­бо­та­та, ко­ято Бо­жи­ето Про­ви­де­ние им е оп­ре­де­ли­ло, и жи­во­тът им не ще бъ­де из­жи­вян нап­раз­но. Та­ка те са­ми­те ще из­рас­т­ват все по-ви­со­ко и по-ви­со­ко, ка­то ще при­ли­чат все по­ве­че на Хрис­тос. В то­зи жи­вот те са Бо­жии сът­руд­ни­ци и та­ка се под­гот­вят за по-вис­ша­та служ­ба и за не­пом­рък­ва­ща­та ра­дост на ид­ва­щия бъ­дещ жи­вот.

1 Матей 20:28

2 1Коринт. 7:24

3 Колос. 3:23