02.Въведение

Въведение

Когато в един прекрасен следобед на лятото на 1953 г. започна урокът по история, едва ли мнозина от присъстващите петокласници са мислили за нещо повече от плувния басейн, площадката за крикет или други забавления навън. Темата за деня - Английската Реформация, не звучеше много привлекателно и аз, като един от този клас, трудно бих могъл да бъда по-неподготвен да чуя за неща, които по-късно изцяло промениха живота ми. И все пак това, което научих през този ден, завладя съзнанието ми и развълнува сърцето ми. Дори нещо повече: позволи ми да добия нещо, което тогава ми се стори като лъч светлина! През този единствен урок усетих, че разбирам какво представлява християнството и какво съдържа: жертва, самоотричане и безусловна любов към истината. Тогава не бях готов да променя живота си, бях далеч от това. Но през този ден семената бяха посети, пуснаха корени и 30 години по-късно ме доведоха до обръщане към Христос.

В летния следобед учителят по история говореше много затрогващо за мъчениците на протестантската вяра и за тяхната твърдост за истината. За убеждението им, че единственият извор, източник и образец на християнската вяра е Библията, Словото на Бога, а не Църквата! Описа живота на Уилям Тиндейл, чийто превод на Писанието положил основите на Реформацията в Англия и довел до смъртта му на кладата през 1536 г. Върху истината се сипнала светлина, преоткрита в Писанието от Лутер, че “хората се избавят по благодат чрез вяра, а не чрез дела!” Както ап. Павел писал на римляните: “Вярването е от слушане, а слушането - от Божието Слово”. Отворената Библия , която Хенри VIII дал на народа през 1538 г., увенчала труда на Тиндейл и на другите и била чудесен отговор на последната му молитва на кладата във Уилфорд: “Боже, отвори очите на краля на Англия.”

Веднъж добили скъпоценното Слово на Бога, реформаторите не били склонни да отстъпват от Него! Мнозина от онези, които били изгорени на кладите в Англия, го направили само заради четири думи от Библията! Ако бяха пожелали да отхвърлят тези думи или поне да ги “тълкуват свободно”, можеха да се спасят, дори да благоденстват. Но отказали да постъпят така! За тях Словото на Бога било истина и живот; следователно в смъртта не би имало болка, нито в гроба победа! Четирите думи от първото послание на ап. Павел до коринтяните се отнасяли до Тайната вечеря и гласяли “За Мое възпоменание” . С утвърждаването на тези думи те отричали римокатолическата доктрина за “действителното присъствие”, за това, че Христос наистина присъства в причастието в кръв и плът чрез хляба и виното. Отричали транссубстанцията (преосъществяването), сърцевината на римокатолическата вяра, защото били убедени, че изцяло подправя завършеното дело на Христос: “направеното веднъж и завинаги жертвоприношение на Голготския кръст.”

Джон Роджърс, който превел Библията заедно сТиндейл по времето на Хенри VIII и баща на 10 деца, бил първият мъченик, умъртвен при Мери I. Френският посланик описва как Роджърс бил поведен към огнената си смърт през февруари 1555 г. в Смитфийлд: “Вървеше сякаш към венчилото си.” Мартирологът Джон Фокс го видял като “излъчващ спокойствие... По пътя си казвал 51 Псалм, целият народ в почуда ликувал пред неговата твърдост; с велика възхвала и благодарност към Бога за същото...Той бил изгорен на пепел и докато горял, миел ръцете си в пламъците.”

Роджърс имал възможност да промени мнението си. Преди кладата да бъде запалена действително пристигнало помилване, ако се отрече. Попитали го дали “ще се откаже от греховното си мнение относно Тайнството на олтара”. Подобно на редица други, на които дължим толкова много, той останал твърд. На шериха отвърнал: “Това, което проповядвах, ще подпечатам с кръвта си.”

Деветнадесетгодишният Уилям Хънтър не се подчи¬нил на указ да присъства на литургия и да приеме причастие, защото “би било грях пред Бога да допусне такова идолопоклонство”. Той изповядал, че “по сърце и душа е протестант и по съвест не смее да присъства на литургията”. Неговите родители окуражавали постоянството му. “Радвам се, сине мой, - казала майка му, че Господ ми е дал такова дете, което може да реши със сърцето сй да загуби своя живот заради Христос.” Хънтьр загинал на кладата през март 1555 г. в Брентууд в Есекс.

Все още много хора знаят за епископ Хю Латимър и Николас Ридли, завързани гръб до гръб на кола

и изгорени край Колежа Белиол през 1555 г. Последните покъртителни думи на Латимър са вдъхновявали християните през вековете: “Утеши се, учителю Ридли, и бъди мъж; днес, по

Божия милост, ще запалиш такава свещ в Англия, че се надявам никога да не изгасне.”

“Ние ще ги помним”, казваме на възпоменателния ден, когато почитаме жертвата на онези, дали живота си за своята страна през двете световни войни. Векове наред и църквата, и нацията помнеха онези, които живяха и умряха за вярата и свободата по време на Реформацията. Вече не правим това! Престоят на дъщеря ми в болницата “Св. Вартоломей”, намираща се в Смитфийлд в Лондон и свидетел на страданията на толкова много мъченици от XVI век, ме доведе до мястото на тяхното изпитание. На средновековната стена, която все още разделя болницата от площад Смитфийлд, има възпоменателна плоча за Смитфийлдските мъченици. Думите на плочата са прости: “В памет на Джон Роджърс, Джон Бредфорд, Джон Филпот и други служители на Бога, които на няколко стъпки оттук претърпяха смърт на клада за вярата в Христос. Благочестивото войнство от мъченици Те възхвалява.” Беше печално да открия, че двете съвременни англикански църкви, намиращи се на същата тази част на площада - “Св. Вартоломей Велики" и “Св. Вартоломей Малки”, очевидно предпочитат да не помнят. Книгите, които се продават в тях, разказват за "Доминиканските братя”, живеещи в манастирите по време на кладите от 1550- те години, но никъде не споменават за Джон Роджърс или за другите Смитфийлдски мъченици. Един чиновник, който се занимава с посетителите и на двете църкви, ми каза, че няма връзка между тяхната църква и мъчениците: “Изгорили са ги някъде навън; всяка година пристигат ирландци и провеждат там церемония.”Това отношение е отразено в религиозната практика на двете църкви; в тях отново е възстановено жертвоприношението в литургията (причастието, евхаристията): сутрин има служба с причастие “за Мое възпоменание”, а следобед ритуал, включващ “действителното присъствие”. Тези, които умряха на кладата, издигната по ирония на съдбата между олтарите на двете църкви, сега са забравени.

Особеното значение на урока по история в училището в Мил Хил се състои в това, че по него време навсякъде в училищата се изучаваше протестантската Реформация. Днес не е така!Тази тема постепенно се изоставя, оценявана като спорна в икуменически контекст. В действителност Отделът за образование на Националната работническа партия наскоро препоръча Реформацията да бъде изключена от програмата по история в новия учебен план. За щастие препоръката беше отхвърлена от съответния министър в правителството на Маргарет Тачер.

Основната цел на предлаганата книга е да покаже колко е важно за нас да помним мъчениците за Евангелието и защо жертваха живота си. На ръкополагането му в Кентърбъри през април 1991 г. Джордж Кери говори за примера на някогашните архиепископи, умъртвени мъченически. Той назова бенедиктинските монаси Алфег и Томас Бекет, и двамата предани последователи на папата в Рим.

Не спомена обаче мъченичеството на първия протестантски архиепископ Томас Кренмър, авторът на основните требници, Общ молитвеник и Тридесет и деветте догми на религията , в които новият архиепископ се врече при своето ръкополагане. Римската католическа църква канонизира само Алфег и Томас Бекет.

Нито един от тези, които умряха, отричайки фалшиви доктрини, в пламъците на преследванията по времето на Мери, няма да бъде канонизиран или признат за блажен. Те не са “светци”, отличени с църковно достойнство, към които потомството да се отнася като към “свети” и да ги нарича в молитвите си като застъпници в духовното царство. Наистина мъчениците за Евангелието упорито се противопоставяли на подобно възвеличаване на грешния човек! Знаели, че само Господ е свят! Били светци или следовници на Исус Христос, покорни служители на Бога, чиито дела и пример озаряват страниците на нашата история. Тяхната храброст и покорство пред Христос и Божието слово отправили предизвикателство и разрушили властта, която религията и институционализираната църква имали над хората. Възвърнали чистото послание на Новия завет за: разкаянието и прошката, вярата в Исус като личен Спасител и в Неговата жертва, принесена веднъж завинаги на кръста заради греха, преживявайки всичко, което се изисква, за спасението. От Писанието са знаели, че всичко е дар от Бога, незаслужен! “И като се усъвършенства, стана причина за вечно спасение за всички, които Му са послушни" (Евр. 5:9). Покорявали Му се, защото вярвали а Библията, живеели и умирали чрез нея

и за нея.

Такава вяра днес е рядкост! Навсякъде се срещат компромиси. Евангелието, лъчът, който освети западната цивилизация, залезе, защото Божията истина се обезцени. Главата.на официалната църква говори за други вери като за “много пътеки към Бога” и “много домове на същия Свет Дух”, Службата в “Деня на общността”, на която присъства Нейно величество кралицата, вече не прилича на християнска: военните капелани, обслужващи Обединените сили, изпратени да защитават Саудитска Арабия във войната в залива, се предрешават като “Социални инспектори”, за да не обидят местните мюсюлмани.

Днес в Британия се разнася “Евангелието на любовта”, което се придържа изключително към т. нар. утвърждение. Според него, докато Исус Христос е провъзгласен за Спасител и Господ, всички сме като един в Него. Разликите в доктрините не бива да ни пречат в това. Можем да утвърждаваме истината, но не и да се изправяме против заблудите! Протестантските мъченици, набожни и верни, биха могли да заемат същата позиция в рамките на по-широката църква на своето време. Биха могли да се ограничат, за да избегнат всякакви спорове и да се съгласят със своите преследвачи за много от “утвържденията". Библията обаче ги задължавала “да проповядват и да налагат правилната доктрина" и “да избягват идолопоклонство”. Те се подчинявали. Съзирали заблудата и идолопоклонството и като отговорни водачи, като пастири, водещи стадата си към зелените пасища, ги разкривали и енергично им се противопоставяли. Лесно можели да изберат другата пътека, да се съсредоточат върху многото истини на християнската вяра, които съставлявали общата основа. Можели да предпочетат да се харесват на хората вместо да се харесат на Бога!

Ако бяха постъпили така, църквата и нашата страна щяха да останат във властта на религиозен режим, отдаден (основан) на суеверие и идолопоклонство. Може би никъде другаде в областта на религиозните или духовните разногласия “мнозина дължат толкова много на малцина", ако си послужим със знаменитите думи на Уинстън Чърчил. Днес опасността идва от това, че като избираме изкуственото единение, основано на компромиса, като изоставяме протестантската Реформация и истините на Библията, подпечатани с кръвта на мъчениците, ние се връщаме назад, натам, откъдето сме тръгнали!