РА­ДОСТ В ГОС­ПО­ДА

Бо­жи­ите де­ца са приз­ва­ни да бъ­дат пред­с­та­ви­те­ли на Хрис­тос, да изя­вя­ват доб­ро­та­та и ми­лос­т­та Му. Как­то Исус от­к­ри ис­тин­с­кия ха­рак­тер на От­ца, та­ка и ние тряб­ва да раз­к­ри­ва­ме Хрис­тос пред свят, кой­то не поз­на­ва Не­го­ва­та неж­на, със­т­ра­да­тел­на лю­бов. “Как­то Ти Си Ме из­п­ра­тил на све­та ­ каз­ва Исус, ­ та­ка и Аз из­п­ра­щам тях на све­та.” “Аз в тях и те в Мен,... за да поз­нае све­тът, че Ти Си Ме из­п­ра­тил.”1 Апос­тол Па­вел каз­ва на Ису­со­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли: “Вие се явя­ва­те ка­то Хрис­то­во пис­мо, из­вес­т­но и про­чи­та­но от всич­ки­те чо­ве­ци”2. В ли­це­то на вся­ко от Сво­ите че­да Исус из­п­ра­ща на све­та по ед­но пис­мо. Ако си Хрис­тов пос­ле­до­ва­тел, Той из­п­ра­ща в твое ли­це пис­мо до се­мейс­т­во­то и ули­ца­та, къ­де­то жи­ве­еш. Оби­та­вай­ки в теб, Исус же­лае да го­во­ри и на сър­ца­та на хо­ра­та, ко­ито не Го поз­на­ват. Мо­же би те не че­тат Биб­ли­ята или не слу­шат оня глас, кой­то им го­во­ри от нейни­те стра­ни­ци; не виж­дат Бо­жи­ята лю­бов, от­к­ри­ва­ща се чрез де­ла­та Му. Но ако си Ису­сов пред­с­та­ви­тел, мо­же да ста­не та­ка, че чрез теб те да бъ­дат до­ве­де­ни до раз­би­ра­не на час­ти­ца от Не­го­ва­та доб­ро­та, да бъ­де спе­че­ле­на обич­та им и да за­поч­нат да Му слу­жат.

Хрис­ти­яни­те са ка­то фак­ло­нос­ци по пъ­тя към не­бе­то. Те тряб­ва да от­ра­зя­ват пред то­зи свят свет­ли­на­та, с ко­ято ги е ог­рял Хрис­тос. Жи­во­тът и ха­рак­те­рът им тряб­ва да бъ­дат та­ки­ва, че чрез тях дру­ги­те да мо­гат да по­лу­чат пра­вил­на пред­с­та­ва за Хрис­тос и Не­го­во­то де­ло.

Ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да пред­с­тав­ля­ва­ме Хрис­тос, ще по­ка­жем, че да слу­жиш на Бо­га е не­що прив­ле­ка­тел­но, как­во­то всъщ­ност е. Хрис­ти­яни, ко­ито съ­би­рат в ду­ши­те си тъ­га и ме­лан­хо­лия, ко­ито роп­та­ят и се оп­лак­ват, да­ват на дру­ги­те фал­ши­ва пред­с­та­ва за Бо­га и за хрис­ти­ян­с­кия жи­вот. Те съз­да­ват впе­чат­ле­ни­ето, че на Бог не е при­ят­но де­ца­та Му да са щас­т­ли­ви и по то­зи на­чин да­ват фал­ши­во сви­де­тел­с­т­во за не­бес­ния си Ба­ща.

Са­та­на ли­ку­ва, ко­га­то мо­же да до­ве­де Бо­жи­ите че­да до не­ве­рие и от­ча­яние. Той из­пит­ва удо­вол­с­т­вие, ко­га­то виж­да, че не се до­ве­ря­ва­ме на Бо­га, че се съм­ня­ва­ме в Не­го­ва­та го­тов­ност и си­ла да ни спа­си. Ста­ва му при­ят­но, ко­га­то ус­пее да ни на­ка­ра да мис­лим, че Бог ще ни при­чи­ни ня­как­во зло чрез Сво­ето Про­ви­де­ние. Да се пред­с­та­вя Бог ка­то та­къв, на Ко­го­то лип­с­ва съ­чув­с­т­вие и ми­лост ­ то­ва е са­та­нин­с­ка ра­бо­та. Са­та­на пред­с­та­вя пог­реш­но ис­ти­на­та за Не­го. Из­пъл­ва въ­об­ра­же­ни­ето с фал­ши­ви раз­би­ра­ния за на­шия не­бе­сен Отец; и вмес­то умът ни да бъ­де обо­га­тен с ис­ти­на­та, ние твър­де чес­то със­ре­до­то­ча­ва­ме мис­ли­те си вър­ху те­зи изо­па­че­ни пред­с­та­ви и без­чес­тим Бо­га, ка­то не Му се до­ве­ря­ва­ме и роп­та­ем про­тив Не­го. Са­та­на ви­на­ги се стре­ми да нап­ра­ви ре­ли­ги­оз­ния жи­вот по­тис­кащ и ли­шен от ра­дост. Ис­ка той да из­г­леж­да из­мо­ри­те­лен и тру­ден. И ко­га­то хрис­ти­яни­нът пред­с­та­вя чрез соб­с­т­ве­ния си жи­вот та­къв ре­ли­ги­озен въз­г­лед, то­га­ва чрез сво­ето не­ве­рие той под­дър­жа и под­по­ма­га лъ­жа­та на Са­та­на.

Мно­го хо­ра, вър­вей­ки по пъ­те­ка­та на жи­во­та, се за­ни­ма­ват със соб­с­т­ве­ни­те си греш­ки и ра­зо­ча­ро­ва­ния и сър­ца­та им се из­пъл­ват със скръб и обез­сър­че­ние. Ед­на сес­т­ра, ко­ято пра­ве­ше точ­но то­ва и из­жи­вя­ва­ше дъл­бо­ки тер­за­ния, ми пи­са, ка­то ме мо­ле­ше да є ка­жа ня­кол­ко на­сър­чи­тел­ни ду­ми. През нощ­та, след ка­то бях про­че­ла нейно­то пис­мо, съ­ну­вах, че се на­ми­рам в ед­на гра­ди­на и он­зи, кой­то из­г­леж­да бе­ше соб­с­т­ве­ни­кът на гра­ди­на­та, ме раз­веж­да­ше из нейни­те пъ­теч­ки. Аз си къ­сах цве­тя и се рад­вах на тех­ния аро­мат, ко­га­то съ­ща­та сес­т­ра, ко­ято се раз­хож­да­ше до ме­не, обър­на вни­ма­ни­ето ми вър­ху ня­как­ви гроз­ни бод­ли­ви храс­ти, над­ве­си­ли се над нейния път. Тя сто­еше огор­че­на и се оп­лак­ва­ше. Не се раз­хож­да­ше по пъ­те­ка­та, след­вай­ки во­да­ча, но вър­ве­ше из тръ­ни­те и бод­ли­те. “О ­ оп­лак­ва­ше се тя, ­ не е ли жал­ко, та­ка­ва ху­ба­ва гра­ди­на да се обе­зоб­ра­зя­ва от тръ­ни?” То­га­ва во­да­чът от­го­во­ри: “Ос­та­ви тръ­ни­те нас­т­ра­на, за­що­то те са­мо ще те на­ра­нят. Къ­сай ро­зи­те, кре­мо­ве­те и ка­рам­фи­ли­те”.

Тол­ко­ва ли е ня­ма­ло във ва­шия жи­вот ра­дос­т­ни и свет­ли мо­мен­ти? Не сте ли пре­жи­вя­ва­ли скъ­пи ми­ну­ти, ко­га­то сър­ца­та ви са се раз­туп­тя­ва­ли от ра­дост в от­го­вор на Бо­жия Дух? Ко­га­то пог­леж­да­те на­зад към из­ми­на­ти­те гла­ви от кни­га­та на своя жи­вот, не от­к­ри­ва­те ли и при­ят­ни спо­ме­ни? Не са ли Бо­жи­ите обе­ща­ния ка­то бла­го­ухан­ни цве­тя, ко­ито рас­тат нав­ся­къ­де по ва­шия жиз­нен път? Ня­ма ли да ос­та­ви­те тях­на­та кра­со­та и бла­го­дат да из­пъл­нят сър­це­то ви с ра­дост?

Шип­ки­те и тръ­ни­те са­мо ще ви на­ра­нят и нас­кър­бят; и ако къ­са­те все та­ки­ва не­ща и ги пред­с­та­вя­те и на дру­ги­те, не са­мо че пре­зи­ра­те Бо­жи­ята доб­ро­та, но с то­ва пре­чи­те и на хо­ра­та око­ло вас да вър­вят по пъ­тя на жи­во­та.

Не е мъд­ро да съ­би­ра­ме всич­ки неп­ри­ят­ни спо­ме­ни из ми­на­ло­то си ­ не­го­ви­те не­чес­тия и ра­зо­ча­ро­ва­ния, да го­во­рим за тях и да се оп­лак­ва­ме, до­ка­то най-сет­не бъ­дем сък­ру­ше­ни и обез­ку­ра­же­ни. Обез­ку­ра­же­на­та ду­ша е пъл­на с мрак; тя про­пъж­да Бо­жи­ята свет­ли­на от соб­с­т­ве­но­то си сър­це, а хвър­ля сян­ка и вър­ху пъ­тя на дру­ги­те.

Бла­го­да­ря на Бо­га за свет­ли­те кар­ти­ни, ко­ито пред­с­та­вя пред нас. Не­ка спи­ра­ме вни­ма­ни­ето си вър­ху тях, не­ка съх­ра­ня­ва­ме бла­гос­ло­ве­ни­те обе­ща­ния на Не­го­ва­та лю­бов та­ка, че да не ги из­пус­ка­ме от пог­ле­да си. Бо­жи­ят Син, Кой­то на­пус­на тро­на на Своя Ба­ща, об­ли­чай­ки Бо­жес­т­ве­но­то Си ес­тес­т­во с чо­веш­ко, за да мо­же да ни ос­во­бо­ди от влас­т­та на Са­та­на; по­бе­да­та, ко­ято Хрис­тос из­во­юва, за да от­во­ри пред нас не­бе­то и да раз­к­рие пред очи­те ни мяс­то­то на Сво­ето при­със­т­вие, оза­ря­ва­но от Бо­жи­ята сла­ва; пад­на­ло­то чо­ве­чес­т­во, зах­вър­ле­но от гре­ха в яма­та на ги­бел­та, е спа­се­но от Бо­жия Син и връз­ка­та му с без­п­ре­дел­ния Бог ­ въз­с­та­но­ве­на; чо­ве­кът, из­дър­жал Бо­жес­т­ве­ния из­пит чрез вя­ра в Из­ку­пи­те­ля, би­ва об­ле­чен в Хрис­то­ва­та прав­да и из­диг­нат до Не­го­вия прес­тол ­ ето то­ва са кар­ти­ни­те, вър­ху ко­ито Бог ис­ка да раз­миш­ля­ва­ме. “Ела­те при Ме­не, всич­ки от­ру­де­ни и об­ре­ме­не­ни, и Аз ще ви ус­по­коя!”

Ко­га­то по­каз­ва­ме, че се съм­ня­ва­ме в Бо­жи­ята лю­бов и не се до­ве­ря­ва­ме на Не­го­ви­те обе­ща­ния, ние Го без­чес­тим и нас­кър­бя­ва­ме Све­тия Му Дух. Как би се чув­с­т­ва­ла ед­на майка, ако де­ца­та є пос­то­ян­но се оп­лак­ват от нея, ка­то че ли не им мис­ли доб­ро­то, до­ка­то всъщ­ност стре­ме­жът на це­лия є жи­вот е бил да па­зи тех­ни­те ин­те­ре­си и да им оси­гу­ря­ва всич­ки удоб­с­т­ва? Да пред­по­ло­жим, че се усъм­нят в нейна­та обич. Та то­ва би раз­къ­са­ло сър­це­то є. Как би се чув­с­т­вал кой­то и да е ро­ди­тел, ако бъ­де въз­п­ри­еман по съ­щия на­чин от сво­ите де­ца? И как се чув­с­т­ва не­бес­ни­ят ни Ба­ща, ко­га­то не се до­ве­ря­ва­ме на Не­го­ва­та лю­бов, под­тик­на­ла Го да от­да­де еди­но­род­ния Си Син, за да има­ме жи­вот? Апос­тол Па­вел пи­ше: “Той, Кой­то не по­жа­ли и соб­с­т­ве­ния Си Син, но Го пре­да­де за всич­ки ни, как не ще ни по­да­ри за­ед­но с Не­го и всич­ко?”3 И въп­ре­ки то­ва кол­ко мно­го хо­ра каз­ват, ако не с ду­ми, то чрез пос­тъп­ки­те си: “Гос­под не мис­ли та­ка лич­но за мен. Мо­же би Той оби­ча дру­ги­те, но не и мен.”

Всич­ко то­ва вре­ди на тво­ята соб­с­т­ве­на ду­ша. За­що­то вся­ка ду­ма на съм­не­ние, ко­ято из­го­ва­ряш, е по­ка­на за из­ку­ше­ни­ята на Са­та­на. Тя за­сил­ва у теб склон­нос­т­та към съм­не­ние и пра­ви ан­ге­ли­те слу­жи­те­ли да се от­да­ле­ча­ват нас­кър­бе­ни. Ко­га­то Са­та­на те из­ку­ша­ва, не про­из­на­сяй ни­то ду­ма на съм­не­ние или обез­ку­ра­же­ние. Ако из­бе­реш да от­во­риш вра­та­та пред не­го­ви­те съм­не­ния, умът ти ще бъ­де из­пъл­нен с не­до­ве­рие и бун­тов­ни мис­ли. А ако за­поч­неш да из­ра­зя­ваш чув­с­т­ва­та си с ду­ми, то вся­ко из­ре­че­но съм­не­ние не са­мо че ще пов­ли­яе об­рат­но на теб са­мия, но ще се ока­же и се­ме, ко­ето ще по­ник­не и ще при­не­се плод в жи­во­та на дру­ги, а пос­ле ве­че мо­же да е не­въз­мож­но да се за­ли­чи не­го­во­то вли­яние. До­ри ти са­ми­ят да си в със­то­яние да пре­одо­ле­еш то­зи пе­ри­од на из­ку­ше­ние и да се отър­веш от прим­ки­те на Са­та­на, да­ли хо­ра­та, за­сег­на­ти от тво­ето вли­яние, ще ус­пе­ят да се ос­во­бо­дят от не­ве­ри­ето, ко­ето си им вну­шил? Кол­ко важ­но е то­га­ва да го­во­риш са­мо не­ща, ко­ито да­ват ду­хов­на си­ла и жи­вот!

Ан­ге­ли­те вни­ма­ват да чу­ят как­во сви­де­тел­с­т­во да­ва­те пред све­та за ва­шия не­бе­сен Учи­тел. Не­ка раз­го­во­ри­те ви бъ­дат за То­зи, Кой­то жи­вее, за да се зас­тъп­ва за вас пред От­ца. Ко­га­то по­еме­те ръ­ка­та на ня­кой при­ятел за поз­д­рав, не­ка на ус­т­ни­те и в сър­це­то ви бъ­де въз­х­ва­ла­та към Бо­га. То­ва ще прив­ле­че не­го­ви­те мис­ли към Исус.

Всич­ки си има­ме сво­ите из­пи­та­ния. Има­ме скър­би, ко­ито ед­ва но­сим, теж­ки из­ку­ше­ния, на ко­ито ед­ва ус­то­ява­ме. Не раз­каз­вай­те труд­нос­ти­те си на смър­т­ни чо­ве­ци, но за­не­се­те всич­ко при Бо­га в мо­лит­ва. Нап­ра­ве­те свое пра­ви­ло ни­ко­га да не из­го­ва­ря­те и ед­на-един­с­т­ве­на ду­ма на съм­не­ние или обез­сър­че­ние. Мо­же­те да сто­ри­те мно­го за об­лек­ча­ва­не жи­во­та на дру­ги­те и да под­к­ре­пи­те тех­ни­те уси­лия с ду­ми на на­деж­да и свя­то на­сър­че­ние.

Има мно­го храб­ри хо­ра, бо­лез­не­но при­тис­на­ти от из­ку­ше­ни­ето, поч­ти го­то­ви да се пре­да­дат в бор­ба­та със се­бе си и със си­ли­те на мра­ка. Не обез­сър­ча­вай­те та­къв чо­век в теж­ка­та му бит­ка. Оку­ра­же­те го с на­сър­чи­тел­ни ду­ми на на­деж­да и си­ла, ко­ито ще го под­к­ре­пят в не­го­вия път. Та­ка от вас ще се из­лъч­ва Хрис­то­ва­та свет­ли­на. “Ни­кой от нас не жи­вее за се­бе си.”4 Чрез не­съз­на­тел­но­то вли­яние, ко­ето уп­раж­ня­ва­ме над дру­ги­те, те мо­гат да бъ­дат на­сър­че­ни и ук­ре­пе­ни или пък ­ обез­сър­че­ни и да се от­д­ръп­нат от Хрис­тос и от ис­ти­на­та.

Мно­го хо­ра имат пог­реш­на пред­с­та­ва за жи­во­та и ха­рак­те­ра на Хрис­тос. Мис­лят, че Той е ли­шен от топ­ли­на и слън­че­ва свет­ли­на, че е строг, су­ров и ли­шен от ра­дост. В мно­го слу­чаи це­ли­ят хрис­ти­ян­с­ки жи­вот би­ва обаг­рен от те­зи мрач­ни въз­г­ле­ди.

Чес­то се каз­ва, че Исус е пла­кал, но че изоб­що не се зна­ело да­ли ня­ко­га се е ус­мих­вал. На­ши­ят Спа­си­тел на­ис­ти­на бе­ше “чо­век на скър­би и на­вик­нал на пе­чал”, за­що­то сър­це­то Му бе­ше от­во­ре­но за всич­ки чо­веш­ки не­во­ли. Но ма­кар жи­во­тът Му да бе жи­вот на се­бе­от­ри­ца­ние и пом­ра­чен от бол­ки и гри­жи, ду­хът Му не бе­ше сло­мен. Ли­це­то Му не но­се­ше из­раз на скръб и не­до­вол­с­т­во, но ви­на­ги ­ на мир и вед­ри­на. Сър­це­то Му бе из­вор на жи­вот. Къ­де­то и да оти­де­ше, Той но­се­ше спо­койс­т­вие и мир, ра­дост и вед­ри­на.

На­ши­ят Спа­си­тел бе­ше дъл­бо­ко се­ри­озен и ис­тин­с­ки за­дъл­бо­чен, но ни­ко­га не мра­чен или ме­лан­хо­ли­чен. Жи­во­тът на хо­ра­та, ко­ито имат за об­ра­зец Не­го, ще бъ­де из­пъл­нен със се­ри­оз­ни це­ли. Те ще при­те­жа­ват дъл­бо­ко чув­с­т­во за лич­на от­го­вор­ност. Ле­ко­мис­ли­ето ще бъ­де отс­т­ра­не­но. Ня­ма да има буйно, не­обуз­да­но ве­се­лие, ни­то гру­би ше­ги и неп­ри­лич­ни нас­меш­ки. Не! Ису­со­ва­та ре­ли­гия да­ва мир ка­то ре­ка. Тя не га­си свет­ли­на­та на ра­дос­т­та, не ог­ра­ни­ча­ва ра­дос­т­но­то нас­т­ро­ение, ни­то пом­ра­ча­ва слън­че­во­то, ус­мих­на­то ли­це. Хрис­тос дой­де не за да Му пос­лу­жат, но за да пос­лу­жи. И ко­га­то Не­го­ва­та лю­бов ца­ру­ва в сър­це­то, ще след­ва­ме Не­го­вия при­мер.

Ако в съз­на­ни­ето ни за­емат важ­но мяс­то не­лю­без­ни­те и нес­п­ра­вед­ли­ви пос­тъп­ки на дру­ги­те, ще от­к­ри­ем, че е не­въз­мож­но да ги оби­ча­ме та­ка, как­то Хрис­тос ни е обик­нал. Но ако мис­ли­те ни са със­ре­до­то­че­ни вър­ху уди­ви­тел­на­та лю­бов и ми­ло­сър­дие, ко­ито Хрис­тос про­явя­ва към нас, то­га­ва съ­щи­ят дух ще се из­лъч­ва от нас и към дру­ги­те. Тряб­ва да се оби­ча­ме и да се по­чи­та­ме един друг, не­за­ви­си­мо от греш­ки­те и не­съ­вър­шен­с­т­ва­та, ко­ито не мо­жем да не за­бе­ле­жим. Тряб­ва да се раз­ви­ва сми­ре­ние и не­упо­ва­ва­не на се­бе си, как­то и неж­но по­на­ся­не и тър­пе­ние спря­мо греш­ки­те на дру­ги­те. То­ва ще умър­т­ви ця­ло­то ни тес­ног­ръ­до се­бе­лю­бие и ще ни нап­ра­ви ве­ли­ко­душ­ни и бла­го­род­ни.

Псал­мис­тът каз­ва: “Упо­ва­вай се на Гос­по­да и пра­ви доб­ро; та­ка ще оби­та­ваш в зе­мя­та и ще се хра­ниш с уве­ре­ност”5. “Упо­ва­вай се на Гос­по­да!” Все­ки ден има сво­ето бре­ме, сво­ите гри­жи и проб­ле­ми; и кол­ко сме го­то­ви да го­во­рим са­мо за мъч­но­ти­ите и из­пи­та­ни­ята си, ко­га­то се сре­ща­ме! На тол­ко­ва труд­нос­ти поз­во­ля­ва­ме да ни без­по­ко­ят, до­ка­то всъщ­ност са­ми им да­ва­ме мяс­то в сър­це­то си; на тол­ко­ва мно­го стра­хо­ве и без­по­койс­т­ва се от­да­ва­ме, де­мон­с­т­ри­райки, че ни по­тис­ка та­къв го­лям то­вар от гри­жи, що­то чо­век би си по­мис­лил, че въ­об­ще ня­ма­ме със­т­ра­да­те­лен и лю­бещ Спа­си­тел, го­тов да чуе всич­ки на­ши мол­би и да ни бъ­де го­то­ва по­мощ във вре­ме на нуж­да.

Ня­кои ви­на­ги се без­по­ко­ят и са­ми си съз­да­ват труд­нос­ти­те. Те са об­к­ръ­же­ни все­ки ден с яв­ни­те до­ка­за­тел­с­т­ва за Бо­жи­ята лю­бов; все­ки ден се нас­лаж­да­ват на изо­бил­ни­те да­ро­ве на Не­го­во­то Про­ви­де­ние; но съв­сем не за­бе­ляз­ват те­зи нас­то­ящи бла­гос­ло­ве­ния. Мис­ли­те им са пос­то­ян­но на­со­че­ни към не­що неп­ри­ят­но, от ко­ето се опа­ся­ват, или към ня­коя труд­ност, в дейс­т­ви­тел­ност мо­же би не­съ­щес­т­ву­ва­ща, ко­ято, кол­ко­то и мал­ка да е, зас­ле­пя­ва очи­те им за мно­го­то не­ща, изис­к­ва­щи бла­го­дар­ност. И вмес­то сре­ща­ни­те труд­нос­ти да ги от­п­ра­вят към Бо­га ­ един­с­т­ве­ния Из­точ­ник на по­мощ за тях, всъщ­ност ги от­де­лят от Не­го, за­що­то про­буж­дат в ду­ши­те им без­по­койс­т­во и роп­та­ние.

Доб­ре ли е да бъ­дем тол­ко­ва не­вяр­ва­щи? За­що тряб­ва да сме та­ка неб­ла­го­дар­ни и неп­риз­на­тел­ни? Исус е наш При­ятел! Ця­ло­то не­бе е за­ин­те­ре­со­ва­но от бла­го­по­лу­чи­ето ни. Не тряб­ва да поз­во­ля­ва­ме на гри­жи­те и труд­нос­ти­те на ежед­нев­ния жи­вот да сму­ща­ват умо­ве­те ни и да пок­ри­ват със сян­ка че­ла­та ни. Ако до­пус­нем то­ва, ви­на­ги ще има не­що, ко­ето да ни из­мъч­ва и без­по­кои. Не тряб­ва да се от­да­ва­ме на уса­мо­те­ние, ко­ето са­мо ни из­тор­моз­ва и из­то­ща­ва, без да ни по­ма­га да по­на­ся­ме по-доб­ре из­пи­та­ни­ята.

Мо­же би има­те труд­нос­ти в ра­бо­та­та си. Мо­же би из­г­ле­ди­те за бъ­де­ще­то ста­ват все по-мрач­ни и по-мрач­ни; а мо­же би ви зап­лаш­ват и за­гу­би. Не се от­чайвайте! Хвър­ле­те гри­жа­та си вър­ху Бо­га и ос­та­не­те спо­кой­ни и ра­дос­т­ни. Мо­ле­те се за мъд­рост да ръ­ко­во­ди­те де­ло­ви­те си ра­бо­ти с бла­го­ра­зу­мие, за да мо­же­те да пре­дот­в­ра­ти­те за­гу­би или бед­с­т­вия. Вър­ше­те от своя стра­на всич­ко, ко­ето мо­же­те, за пос­ти­га­не­то на бла­гоп­ри­ят­ни ре­зул­та­ти. И ко­га­то, раз­чи­тай­ки на ва­шия По­мощ­ник, сте нап­ра­ви­ли всич­ко въз­мож­но, при­еме­те ре­зул­та­ти­те с ра­дост.

Не е Бо­жи­ята во­ля Не­го­ви­ят на­род да бъ­де пре­то­ва­рен с гри­жи. Но Гос­под не ни ма­ми. Не ни каз­ва: “Не се бойте, по ва­шия път ня­ма да има ни­как­ви опас­нос­ти”. Той знае, че има из­пи­та­ния и опас­нос­ти и се от­на­ся с нас от­к­ри­то и чес­т­но. Бог ня­ма на­ме­ре­ние да из­ве­де на­ро­да Си вън от то­зи свят на грях и зло, но му по­соч­ва си­гур­но убе­жи­ще. Мо­лит­ва­та Му за Не­го­ви­те уче­ни­ци бе­ше: “Не се мо­ля да ги взе­меш от све­та, но да ги опа­зиш от лу­ка­вия”. “В све­та ­ каз­ва Той ­ ще има­те скръб, но дер­зай­те ­ Аз по­бе­дих све­та.”6

В Сво­ята пла­нин­с­ка про­по­вед Хрис­тос пред­с­та­вя на пос­ле­до­ва­те­ли­те Си цен­ни уро­ци във връз­ка с не­об­хо­ди­мос­т­та от упо­ва­ва­не на Бо­га. Те­зи уро­ци, пред­наз­на­че­ни да на­сър­ча­ват Бо­жи­ите че­да през всич­ки ве­ко­ве, са стиг­на­ли до на­ше­то вре­ме, пъл­ни с по­ука и уте­ха. Спа­си­те­лят по­соч­ва на Сво­ите пос­ле­до­ва­те­ли пти­ци­те, ко­ито чу­ру­ли­кат хва­леб­ни­те си пес­ни, не­об­ре­ме­не­ни от гри­жи и нес­по­кой­ни мис­ли, за­що­то “ни­то се­ят, ни­то жъ­нат”. И въп­ре­ки то­ва не­бес­ни­ят Ба­ща се гри­жи за тех­ни­те пот­реб­нос­ти. Спа­си­те­лят пи­та: “Вие не сте ли мно­го по-цен­ни от тях?”7 Ве­ли­ки­ят Снаб­ди­тел на нуж­ди­те на чо­ве­ка и жи­вот­ни­те от­ва­ря ръ­ка­та Си и да­ва не­об­хо­ди­мо­то на всич­ки Свои тво­ре­ния. Не ос­та­ват встра­ни от Не­го­во­то вни­ма­ние и пти­ци­те под не­бе­то. Той не им спус­ка хра­на­та в чов­ки­те, но оси­гу­ря­ва за­до­во­ля­ва­не­то на тех­ни­те нуж­ди. Те са­ми тряб­ва да си съ­би­рат се­ме­на­та, ко­ито Той е пръс­нал за тях. Тряб­ва са­ми да съ­би­рат ма­те­ри­али за из­г­раж­да­не­то на сво­ите мъ­нич­ки гнез­да. Тряб­ва са­ми да хра­нят мал­ки­те си. Но те из­ли­зат по ра­бо­та­та си пе­ейки, за­що­то “ва­ши­ят не­бе­сен Ба­ща ги хра­ни”. А “вие не сте ли мно­го по-цен­ни от тях?” Вие ка­то ра­зум­ни, ду­хов­ни съ­щес­т­ва, ко­ито мо­гат да се пок­ла­нят на Бо­га, не сте ли с мно­го по-го­ля­ма стойност от не­бес­ни­те пти­ци? Ня­ма ли Ав­то­рът на на­ше­то би­тие, Па­зи­те­лят на жи­во­та ни, То­зи, Кой­то ни е съз­дал по Свой об­раз и по­до­бие, да се пог­ри­жи за на­ши­те пот­реб­нос­ти, ако Му се до­ве­рим?

Хрис­тос по­со­чи на уче­ни­ци­те Си пол­с­ки­те цве­тя в тех­ни­те раз­кош­ни баг­ри, блес­тя­щи от сем­п­ла­та ху­бост, с ко­ято ги бе на­да­рил не­бес­ни­ят Ба­ща ка­то из­раз на лю­бов­та Му към чо­ве­ка, и ка­за: “Раз­г­ле­дай­те пол­с­ки­те кре­мо­ве как рас­тат”. Неп­ри­ну­де­на­та прос­то­та и кра­со­та на те­зи ес­тес­т­ве­ни цве­тя да­леч над­ми­на­ва ве­ли­ко­ле­пи­ето и бля­съ­ка на цар Со­ло­мон. И най-раз­кош­но­то об­лек­ло, де­ло на чо­веш­ко­то уме­ние и из­кус­т­во, не мо­же и да се срав­ни с ес­тес­т­ве­на­та пре­лест и лъ­че­зар­на­та ху­бост на цве­тя­та от Бо­жи­ето тво­ре­ние. Исус пи­та: “И ако Бог об­ли­ча та­ка пол­с­ка­та тре­ва, ко­ято днес я има, а ут­ре я хвър­лят в пещ­та, ня­ма ли мно­го по­ве­че да об­ле­че вас, ма­ло­вер­ци?”8 Ако Бог, не­бес­ни­ят Ху­дож­ник, да­ва на прос­ти­те увях­ва­щи за един ден цве­тя та­ки­ва изящ­ни и раз­но­об­раз­ни баг­ри, кол­ко по-го­ля­ма гри­жа ще има за хо­ра­та, ко­ито е съз­дал по Свое соб­с­т­ве­но по­до­бие? То­зи урок на Хрис­тос е укор за нес­по­койни­те мис­ли, за сму­ще­ни­ето и съм­не­ни­ето на не­вяр­ва­що­то сър­це.

Гос­под ис­ка всич­ки Не­го­ви си­но­ве и дъ­ще­ри да са щас­т­ли­ви, спо­кой­ни и пос­луш­ни. Исус каз­ва: “Моя мир ви да­вам: Аз не ви да­вам как­то све­тът да­ва. Да не се сму­ща­ва сър­це­то ви, ни­то да се бои”. “Ка­зах ви те­зи не­ща, за да мо­же да ос­та­не Мо­ята ра­дост във вас и ра­дос­т­та ви да бъ­де пъл­на.”9

Щас­ти­ето, ко­ето се тър­си от се­бе­лю­би­ви под­бу­ди из­вън пъ­тя на дъл­га, е не­нор­мал­но, не­хар­мо­нич­но, прев­рат­но, ко­леб­ли­во и пре­ход­но. То бър­зо пре­ми­на­ва и ду­ша­та се из­пъл­ва със са­мо­та и скръб. Ра­дост и удов­лет­во­ре­ние има са­мо в жи­вот с Бо­га. Хрис­ти­яни­нът не е ос­та­вен да хо­ди по не­си­гур­ни пъ­ти­ща. Не е изос­та­вен във влас­т­та на праз­ни­те съ­жа­ле­ния и ра­зо­ча­ро­ва­ния. И до­ри да ня­ма­ме ра­дос­ти­те и удо­вол­с­т­ви­ята на то­зи жи­вот, все пак мо­жем да бъ­дем щас­т­ли­ви, ка­то гле­да­ме към жи­во­та, кой­то ни очак­ва в бъ­де­щия свят.

Но да­же и тук хрис­ти­яни­те мо­гат да из­пит­ват ра­дост от об­щу­ва­не­то с Хрис­тос; мо­гат да имат свет­ли­на­та на Не­го­ва­та лю­бов и пос­то­ян­на­та уте­ха от Не­го­во­то при­със­т­вие. Вся­ка крач­ка в жи­во­та би мог­ла да ни во­ди все по-бли­зо и по-бли­зо до Исус, да ни да­ва по-дъл­бок ду­хо­вен опит в Не­го­ва­та лю­бов и да ни приб­ли­жа­ва стъп­ка по стъп­ка до до­ма на бла­жен­с­т­во­то и ми­ра. То­га­ва не­ка не изос­та­вя­ме до­ве­ри­ето си, но да има­ме твър­да уве­ре­ност ­ още по-твър­да от­п­ре­ди. “До­тук ни по­мог­на Гос­под”10, “Той ще ни по­ма­га и док­рая. Не­ка пог­леж­да­ме към па­мет­ни­те стъл­бо­ве, на­пом­ня­щи ни за оно­ва, ко­ето е сто­рил, за да ни уте­ша­ва и да ни спа­ся­ва от ръ­ка­та на по­гу­би­те­ля. Не­ка па­зим ви­на­ги све­жи в съз­на­ни­ето си всич­ки­те неж­ни ми­лос­ти, с ко­ито ни е об­сип­вал ­ съл­зи­те, ко­ито е пре­су­ша­вал, бол­ки­те, ко­ито е об­лек­ча­вал, труд­нос­ти­те, ко­ито е пре­мах­вал, стра­хо­ве­те, ко­ито е раз­п­ръс­вал, нуж­ди­те, ко­ито е за­до­во­ля­вал, бла­гос­ло­ве­ни­ята, с ко­ито ни е да­ря­вал ­ та­ка ще се из­пъл­ва­ме със си­ла, за да мо­жем да из­дър­жим и оно­ва, ко­ето все още ни пред­с­тои да пре­жи­ве­ем през ос­та­на­ла­та част от на­ше­то пок­лон­ни­чес­ко пъ­ту­ва­не.

Ка­то гле­да­ме към пред­с­то­ящи­те бор­би, не мо­жем да ви­дим дру­го, ос­вен труд­нос­ти и сму­ще­ния, но мо­жем да пог­лед­нем оно­ва, ко­ето ве­че е ми­на­ло, как­то и оно­ва, ко­ето ни пред­с­тои, и да ка­жем: “До­тук ни по­мог­на Гос­под”. “Не­ка дни­те ти да бъ­дат спо­ред си­ла­та ти.”11 Из­пи­та­ни­ето ни­ко­га не ще пре­ви­ши си­ла­та, ко­ято ще ни бъ­де да­де­на, за да го по­не­сем. То­га­ва не­ка се за­ло­вим за сво­ята ра­бо­та там, къ­де­то тя се на­ми­ра, и да вяр­ва­ме, че как­во­то и да дойде, ще ни бъ­де да­де­на си­ла, съ­от­ветс­т­ва­ща на из­пи­та­ни­ето.

Още мал­ко вре­ме и не­бес­ни­те пор­ти ще се от­во­рят, за да при­емат Бо­жи­ите че­да; от ус­т­ни­те на Ца­ря на сла­ва­та ще проз­ву­чи в уши­те им ка­то най-прек­рас­на му­зи­ка бла­гос­ло­ве­ни­ето: “Ела­те, бла­гос­ло­ве­ни от Моя Отец, нас­ле­де­те цар­с­т­во­то, при­гот­ве­но за вас още от ос­но­ва­ва­не­то на све­та”12.

То­га­ва из­ку­пе­ни­те ще бъ­дат пос­рещ­на­ти в до­ма, кой­то Исус е при­гот­вил за тях. Там тех­ни дру­га­ри ня­ма да бъ­дат греш­ни­ци­те от зе­мя­та ­ лъж­ци, идо­ло­пок­лон­ни­ци, раз­в­рат­ни­ци и не­вер­ни­ци; те ще об­щу­ват с хо­ра, по­бе­ди­ли Са­та­на и чрез Бо­жи­ята бла­го­дат из­г­ра­ди­ли съ­вър­ше­ни ха­рак­те­ри. Вся­ка гре­хов­на нак­лон­ност, вся­ко не­съ­вър­шен­с­т­во, ко­ето тук ги е из­мъч­ва­ло, там ще бъ­де пре­мах­на­то чрез кръв­та на Хрис­тос и ще им бъ­дат по­да­ре­ни пре­въз­ход­с­т­во­то и бля­съ­кът на Не­го­ва­та сла­ва, ко­ито да­леч пре­ви­ша­ват бля­съ­ка на слън­це­то. А мо­рал­на­та кра­со­та и съ­вър­шен­с­т­во­то на Хрис­то­вия ха­рак­тер ще се из­лъч­ват от тях със си­ла, мно­го по-го­ля­ма от то­зи вън­шен бля­сък. Те са без пет­но пред Ве­ли­кия бял прес­тол и спо­де­лят дос­тойн­с­т­во­то и при­ви­ле­ги­ите на ан­ге­ли­те.

Пред­вид на то­ва слав­но нас­лед­с­т­во, ко­ето мо­же да бъ­де не­го­во, “как­во ще да­де чо­век в за­мя­на на жи­во­та си?”13 Той мо­же да е бе­ден и все пак да но­си в се­бе си та­ко­ва бо­гатс­т­во и дос­тойн­с­т­во, как­ви­то све­тът ни­ко­га не би мо­гъл да му да­де. Из­ку­пе­на­та и очис­те­на от гре­ха ду­ша, пос­ве­те­на с всич­ки­те си бла­го­род­ни си­ли на служ­ба­та за Бо­га, при­те­жа­ва из­к­лю­чи­тел­на стойност. На не­бе­то в при­със­т­ви­ето на Бо­га и свя­ти­те ан­ге­ли ца­ру­ва въз­ви­ше­на ра­дост до­ри за ед­на-един­с­т­ве­на ду­ша ­ ра­дост, ко­ято се из­ли­ва в пес­ни на свят три­умф!

1 Йо­ан 17:18, 23

2 2Кор. 3:3, 2

3 Римл. 8:32

4 Римл. 14:7

5 Псалом 37:3

8 Ма­тей 6:28, 30

9 Йо­ан 14:27; 15:11

10 1Ца­ре 7:12

11 Втор. 33:25

12 Ма­тей 25:34

13 Ма­тей 16:26