Глава 04 - Президент Ейбрахам Линкълн

Глава четвърта - Президент Ейбрахам Линкълн

През 1856 г. един избягал роб, на име Дред Скот, се опитал да придобие свобода в свободния щат Канзас. Случаят бил толкова важен, че дори стигнал до Върховния съд. Позорното решение по случая на Дред Скот било взето от фанатичния римокатолически съдия Тани, главен съдия на Съединените щати по това време. С две думи, решението на Тани било, че негърът нямал права, които един бял да зачита. Това, в общи линии означавало, че чернокожият е по-нисш от белия и няма никакви права.

Като дете Ейбрахам Линкълн наблюдавал продажбата на млади чернокожи мъже и жени в едно малко градче в Илинойс. Докато веднъж минавал заедно със свой приятел край търг за роби, Линкълн се обърнал към приятеля си и казал: „Някой ден ще раздрусам здравата това място“!

През ноември 1885 г. Чарлс Чиникуи, католически свещеник от Канкакее, Илинойс, бил обвиняем в редица църковни дела, заведени от епископа на Чикагската епархия. Чиникуи говорел често по въпроса за въздържанието и злините от алкохола. Тъй като много от свещениците били алкохолици и повечето от хората били социални пиячи, беседите на Чиникуи за въздържанието не били добре приети. Чиникуи често цитирал Библията в защита на някои позиции, които имал. Това силно раздразнило католическия епископ на Чикаго. За да бъде смълчан, срещу Чиникуи било скалъпено лъжливо обвинение от жена, роднина на неморален свещеник, за нередно поведение към нея.

Случаят на Чиникуи бил толкова разпространен в пресата на Илинойс, че много малко адвокати желаели да го защитават. Те съзнавали, че трябва да се борят не само срещу свещеника от Чикаго, щели да се борят срещу Римокатолическата църква. Чарлс Чиникуи научил за Ейб Линкълн - много лоялен и почтен адвокат в Илинойс. Чиникуи изпратил на Линкълн телеграма, искайки услугите му и в рамките на двадесет минути след получаването ѝ той получил отговор, който гласял: „Да, ще защитавам живота Ви и Вашата чест на следващото заседание пред съда в Урбана. Подпис А. Линкълн.“

Чиникуи разказва: „Дойде момента, когато шерифът на Канкакее трябваше да ме закара като престъпник и затворник до Урбана и да ме предаде в ръцете на шерифа от този град. Пристигнах там на 20 октомври с моите адвокати, господата Осгод и Падок, и десетина свидетели. Г-н Ейбрахам Линкълн беше пристигнал от Спрингфийлд само няколко минути преди мен“ (Charles Chiniquy, Fifty Years in the Church of Rome, Chick Publications, p. 273).

Относно защитата на Чарлс Чиникуи от Ейбрахам Линкълн, четем: „След това той продължи и описа кариерата на отец Чиникуи, как бил несправедливо преследван и в заключение каза: „Докато Бог ми дава сърце да чувствам, мозък да мисля или ръце да изпълнявам волята си, ще ги посветя срещу тази сила, която се опитва да използва машината на съда, за да унищожава правата и репутацията на американския гражданин“.

И това обещание, направено от Ейбрахам Линкълн в неговата зрелост, той спази“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth about the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 41).

Линкълн съзнал, че Чиникуи бил обвинен несправедливо. В нощта преди Чиникуи да бъде осъден на затвор за престъпление, което не бил извършил, един свидетел, подслушвал заговора за унищожението на Чиникуи, се изправил да свидетелства и той бил спасен.

Ейбрахам Линкълн си създал много врагове в резултат на „процеса Чиникуи“. Когато напускали съда, Чарлс Чиникуи бил просълзен. Ейбрахам Линкълн го попитал: „Отец Чиникуи, защо плачете? - Скъпи г-н Линкълн, - отговорих аз, - позволете ми да Ви кажа, че радостта, която е естествено да изпитвам след такава победа, е помрачена в ума ми поради страха от това, което победата може да Ви струва. В съда бяха не по-малко от десет или дванадесет йезуити от Чикаго и Сейнт Луис, които дойдоха да чуят присъдата за затварянето ми. (…) Това, което сега разстройва душата ми и насълзява очите ми е, че ми се струва, че прочетох Вашата смъртна присъда в техните зловещи очи. Колко други благородни жертви вече са паднали в краката им“ (Charles Chiniquy, Fifty Years in the Church of Rome, p. 280, 281).

Още през 1855 и 1856 г. Ейбрахам Линкълн бил вече набелязан човек, когото Рим иска да унищожи. Четири години по-късно, през 1860 г., Ейбрахам Линкълн бил избран за президент на Съединените щати. Докато изминавал пътя от Илинойс до Вашингтон, той трябвало да мине през Балтимор. По-късно той казал на Чарлс Чиникуи: „Толкова се радвам да Ви срещна отново. (…) Виждате, че Вашите приятели, йезуитите, още не са ме убили. Но те със сигурност биха го направили, когато преминавах през техния най-предан град, Балтимор, ако не бях преминал инкогнито няколко часа преди те да ме очакваха. Имаме доказателство, че групата, която била избрана и организирана да ме убие, е ръководена от ревностен римокатолик, наречен Бърни; почти изцяло съставена от римокатолици. Нещо повече – между тях имало и двама дегизирани свещеници, за да ги водят и окуражават. (…) Видях г-н Морз, известният изобретател на електрическия телеграф. Той ми каза, че когато неотдавна бил в Рим, открил доказателства за най-страховития заговор против тази страна и всички инструкции за него. Очевидно е, че това има връзка с интригите и емисарите на папата, на които дължим в голяма степен ужасната гражданска война, която заплашва да покрие страната с кръв и руини.

Съжалявам, че професор Морз трябвало да напусне Рим преди да може да разбере повече за тайните планове на йезуитите срещу свободите и самото съществуване на тази страна“ (пак там, стр. 292).

Двадесет мъже били наети в Балтимор да убият избрания президент на път за Вашингтон. Лидерът на тази банда бил италиански бежанец, бръснар, добре познат в Балтимор. Техният план бил следния: Когато г-н Линкълн пристигнел в града, убийците трябвало да се смесят с тълпата, да се приближат толкова близко до него, колкото е възможно и да го застрелят с пистолетите си. Ако той пътувал в карета, били приготвени ръчни гранати, пълни с детониращ прах, подобен на „озини“, използван в опита за убийство на Луи Наполеон. Тези гранати трябвало да бъдат хвърлени в каретата и за да бъдат двойно осигурени, в същия момент пистолетите им трябвало да бъдат изпразнени срещу превозното средство. За убийците имало кораб, готов да ги приеме в пристанището. Оттам щели да бъдат откарани в Мобайл, в отделения от Алабама щат“ (John Smith Dye, The Adder’s Den, p. 113).

Един италиански бръснар, добре познат католик в Балтимор, трябвало да го намушка, докато той седял в каретата, когато тръгвала от депото“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 66).

За щастие, първият заговор на йезуитите да убият Линкълн, докато се опитвали да отнемат живота му, преди дори той да стигне до Белия дом, се провалил!

Докато пътувал във влака Джон Уилкис Буут изпуснал писмо, написано до него от Чарлс Селби. Малко по-късно писмото било намерено и „предадено на президент Линкълн, който, след като го прочел, най-отгоре написал думата „убийство“ и го оставил в кабинета си, където било намерено след неговата смърт и било представено в съда като веществено доказателство“ (пак там, стр. 131).

Ето един откъс от писмото: „Ейб трябва да умре и то сега. Можете да изберете Вашето оръжие - чашата, ножа, куршума. Чашата ни провали веднъж и може да се случи отново. (…) Вие знаете къде да откриете Вашите приятели. Вашите дегизировки са толкова перфектни и завършени. (…) Нанесете удара заради дома си; нанесете удара заради родината си; изчакайте благоприятния случай, но нанесете удара уверено“ (пак там, стр. 132).

Това писмо помогнало за осъждането на г-жа Мари Е. Сърат и някои от другите заговорници в опит за убийството на Линкълн. Те искали да го намушкат. Ако това не успеело, щели да го застрелят и да го взривят. Тези начини се провалили, затова те опитали да го отровят. „Те“ били емисарите на Рим, йезуитите. Джон Смит Дай, свидетел на тези събития, разказва: „Беше мрачен ден в историята на страната ни, когато въоръжената охрана трябваше да обкръжи хотела [„Уилард“], където главният магистрат беше наел временно стая, за да предотврати неговото убийство. И на този ден [4 март 1861], денят на неговото встъпване в длъжност, той беше ескортиран до Пенсилвания авеню, заобиколен от кавалерия и при най-голяма бдителност от страна на генерал Скот, за да предотврати неговото публично убийство по пътя за Капитолий , където трябваше да изнесе своята встъпителна реч при източните порти. Това бяха ужасни времена…“ (John Smith Dye, The Adder’s Den, p. 135).

Когато си спомните за плановете на Виенския конгрес, Метерних, папата и йезуитите да унищожат тази страна и нейните свободи, да унищожат протестантизма и да убиват президентите й, какво ви казва това за подлия, покварен, зложелателен характер на йезуитите? Когато си спомните опитите им да отнемат живота на Андрю Джаксън, убийството на Уилям Хенри Харисън, убийството на Захари Тейлър, опита за убийство на Джеймс Бюканън, опита за убийство на Ейбрахам Линкълн и впоследствие убийството му, какво ви говори това за Католическата църква? - Показва ви, че тяхната фасада на църква е точно това – една фасада. Те се крият зад религиозна маска, за да не бъдат заподозрени за многото гнусотии, които постоянно извършват в тази страна и по целия свят. Нека Бог ни помогне никога да нямаме нищо общо с тази сатанинска организация.

Ейбрахам Линкълн казал: „Вече толкова много заговори са направени срещу моя живот, че е истинско чудо, че всички те са пропаднали, като имаме предвид, че по-голямата част от тях са били в ръцете на опитните римокатолически убийци, очевидно обучени от йезуитите. Но можем ли да очакваме, че Бог ще прави вечно чудеса, за да запази моя живот? Не вярвам. Йезуитите са такива експерти в тези смъртоносни дела, че Хенри IV казал, че е невъзможно да се избегнат и той станал тяхна жертва, въпреки че направил всичко, което би могъл, за да се избави. Моето изплъзване от ръцете им, поради това, че писмото на папата до Джеф Дейвис изостри милиони кинжали, за да прободат сърцето ми, е повече от чудо. Но точно както Господ не чу дума на ропот от устните на Моисей, когато Той му каза, че трябваше да умре преди прекосяването на Йордан поради греховете на неговия народ, така аз се моля и се надявам, че Той няма да чуе никакъв ропот от мен, когато аз падна заради народа си. Единствените две услуги, които искам от Господа са: Първо, да умра за свещената кауза, в която съм ангажиран като образцов защитник на правата и свободите на моята страна. И втората услуга, която искам от Бог е, когато съм си отишъл, моят скъп син Робърт да бъде един от тези, които ще издигнат знамето на свободата, което ще покрие моя гроб и да го носи с чест и вярност до края на своя живот, както е правил неговият баща, обкръжен от милионите, призовани с него да се борят и умрат за защитата и честта на нашата страна“ (Charles Chiniquy, Fifty Years in the Church of Rome, Chick Publications, pp. 302, 303).

Ейбрахам Линкълн разбирал, че часът му наближава.

„Сред несравним успех, когато всички камбани в страната биеха радостно, ни сполетя зло, което потопи страната в смайване и ужас. В петък вечер, на 14 април, президент Линкълн посещава театър „Форд“ във Вашингтон. Той седи тихо в сепарето си, слушайки пиесата, когато един мъж влиза във фоайето, водещо до сепарето и затваря вратата след себе си. Приближава се до президента, изважда от джоба си малък пистолет и го застрелва отзад в тила. Когато президентът пада безчувствен и смъртно ранен, и писъкът на съпругата му, седяща до него, пронизва всяко ухо, убиецът скача от сепарето от височина почти девет фута, втурва се на сцената гологлав, размахвайки нож крешейки: „Сик сиемпер тиранус“ (Винаги така ще убивам тираните), и изчезва зад страничните сцени“ (пак там, стр. 307).

Благородният Ейбрахам, истински потомък на Бащата на верните, честен във всичко поверено му, смирен като дете, с нежно като на жена сърце; който не можеше да понесе да нарани дори най-ожесточените си врагове; който, в часа на триумфа бе опечален, за да не бъдат наранени чувствата на неговите врагове поради поражението им; „милостив към всички, незлоблив към никого“, надарен със здрав разум и със сила на интелекта, която му позволяваше да се бори с най-красноречивите опоненти в дебата, развил способности на държавник, с които спечели благодарността на своята страна и възхищението на света; и с благодат и любезност, които привлякоха към него всички щедри сърца, умря от куршума на убиеца!

Но кой беше този убиец? - Бут не беше нищо друго, освен инструмент на йезуитите. Рим беше този, който насочи ръката му, поквари сърцето му и прокле душата му“ (пак там, стр. 308).

След двадесет години на постоянни и най-трудни разследвания днес се явявам безстрашно пред американския народ, за да заявя и да докажа, че президент Ейбрахам Линкълн беше убит от свещениците и йезуитите на Рим.

В двата тома на книгата със свидетелства от процеса на Джон Сърат през 1867 г., дадени на прокуратурата за убийството на Линкълн и публикувана от Бен Питмън, имаме правното и неопровержимо доказателство, че заговорът на убийците на Линкълн е узрял, ако не и замислен в къщата на Мари Сърат, на улица 561, Вашингтон. Свидетелствата под клетва показват, че там са се състояли общи срещи на свещениците от Вашингтон. Какво разкрива на света присъствието на толкова много свещеници в този дом? Никой, който притежава здрав разум и който знае нещо за свещениците от Рим, не може да се съмнява, че те са били консултанти, съветници и самата душа на този адски заговор.

Тези свещеници, личните приятели и отецът - изповедник на Бут, Джон Сърат, г-н и г-жа Сърат, не биха могли да бъдат постоянно там, без да знаят какво се случва, особено като знаем, че всеки един от тези свещеници бил яростен бунтовник в сърцето си. Всеки един от тях, знаейки, че неговият непогрешим папа нарекъл Джеф Дейвис свой скъп син, и е взел Южната конфедерация под крилото си, бил склонен да вярва, че най-святото нещо, което човек можел да направи, е да се бори за каузата на Юга, унищожавайки тези, които били нейни врагове.

Прочетете историите за убийствата на адмирал Колини, Хенри III, Хенри IV и Уилям Такитърн, извършени от наети от йезуитите убийци, сравнете ги с убийството на Ейбрахам Линкълн, и ще откриете, че си приличат като две капки вода. Ще разберете, че всичко идва от един и същи източник – Рим“ (пак там, стр. 309).

Този главен бунтовник [Джеф Дейвис] е могъл да даде парите; но йезуитите сами са можели да избират убийците, да ги обучат и да им покажат корона от слава в небето, ако биха убили автора на кръвопролитието, известният ренегат и отстъпник – врагът на папата и на църквата – Линкълн.

Кой не вижда уроците, предадени от йезуитите на Бут по време на техните ежедневни срещи в дома на Мари Сърат, след като прочете тези редове, написани от Бут няколко часа преди смъртта му: „Аз не мога никога да се покая. Бог ме направи инструмент на Неговото наказание“. Сравнете тези думи с доктрините и принципите, преподавани от съветите, указите на папата и законите на святата инквизиция, и ще откриете, че чувствата и убежденията на Бут избликват от тези принципи, както реката извира от извора си. И тази благочестива г-ца Сърат, която на следващия ден след убийството на Линкълн, без да бъде изобличена, в присъствието на няколко други свидетели, казала: „Смъртта на Ейбрахам Линкълн не е повече от смъртта на който и да било негър от армията“. Откъде получи тя това убеждение, ако не от нейната църква? Не е ли това църквата, която наскоро провъзгласила чрез (…) предания римокатолически съдия Тани, в решението си за Дред Скот, че негрите нямат правата, които при белите е задължително да се уважават? Чрез поставянето на президента на едно ниво с най-нископоставения негър, Рим казала, че той нямал право дори на живот“ (пак там, стр. 310).

Точно след смъртта на Линкълн Джон Сърат, който бил част от заговора за убийството, отлетял за Монреал. От Монреал бил изпратен в Ливърпул, Англия и след това в Рим. Когато служител на Съединените щати най-сетне го хванал, той се намирал в личната армия на папата. Заговорникът за убийството на Ейбрахам Линкълн бил член на папската лична армия!

„Три или четири часа преди Линкълн да бъде убит във Вашингтон на 14 април 1865 г., това предумишлено убийство беше не само известно на някои, но за него се говореше по улиците и къщите на свещеническия римски град Сейнт Джоузеф, Минесота. Фактът е безспорен. Свидетелствата са неоспорими - там няма железопътна линия, нито телеграфни комуникации по-близо от четиридесет или осемдесет мили от Сейнт Джоузеф…

Г-н Линеман, римокатолик, ни казва, че все пак той чул за това от мнозина в неговия магазин и по улиците, но не си спомня името на този, който му го казал. (…) Но, ако паметта на г-н Линеман му изневерява по този въпрос, можем да му помогнем и да му кажем с абсолютна точност какво точно е било казано. (…) Свещениците от Сейнт Джоузеф често посещавали Вашингтон и вероятно отсядали в дома на г-жа Сърат. (…) Свещениците от Вашингтон ежедневно се срещали с техните другари бунтовници - свещениците от Сейнт Джоузеф. Те били близки приятели. Нямало никакви тайни помежду им. (…) Детайлите от убийството, както и денят за неговото извършване, били добре известни между свещениците от Сейнт Джоузеф, защото били заедно с тези от Вашингтон…

Как биха могли да скрият свещениците такова радостно събитие от своя скъп приятел г-н Линеман? Той бил техен доверен човек; бил техния доставчик; бил тяхната дясна ръка сред верните от Сейнт Джоузеф. (…) Свещениците от Рим знаели и разпространили вестта за убийството на Линкълн в своя римокатолически град Свети Джоузеф, Минесота, четири часа преди то да се случи“ (пак там, стр. 316).

По този въпрос има още много материали.

По време на процеса срещу Джон Сърат един френски министър, на име Руфус Кинг, заявил следното: „Вярвам, че той (Джон Сърат) е закрилян от духовенството и че убийството е резултат от дълбоко скроен заговор не само срещу живота на президент Линкълн, но и срещу съществуванието на тази република, понеже, както знаем, свещениците и кралете винаги са се противопоставяли на свободата“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 185).

Четирима души бяха съдени, осъдени и екзекутирани чрез обесване за убийството на Ейбрахам Линкълн. Имената им са Дейви Харълд, Луис Пайн, Джордж Азерот и Мери Е. Сърат. Всички те бяха римокатолици. Когато Линкълн беше убит, бе направен опит за убийството и на Уилям Сюард - държавен секретар. Трябвало да има още един опит за убийство - на Одисей С. Грант, но спешно се наложило Грант да замине за Ню Джърси, за да бъде до леглото на умиращ роднина. Андрю Джонсън, вицепрезидент на Съединените щати, трябвало също да бъде убит по това време. Мъжът, нает да го убие, се уплашил и избягал, яздейки на кон, и не изпълнил своята част от плана.

Луис Пейн, популярно момче от Флорида, един атлетичен млад гигант, който няколко месеца преди това се присъединил към заговора, се отправил към предната част на резиденцията на държавния секретар, Уилям Сюард. Уилям Сюард бил болен от три седмици, страдайки от счупена челюст, в резултат на надбягване с неговия отбор и бил под постоянната грижа на медиците.

Пейн позвънил на входната врата и му било отворено от цветнокож иконом. Той казал на последния, че бил изпратен с някои лекарства, които трябвало да предаде в болничната стая. Икономът отказал да му позволи да влезе, казвайки, че имал заповеди да не пуска никого до стаята на г-н Сюард. След кратка свада непознатият [Луис Пейн] го ударил и изтичал нагоре по стълбите. Той се втурнал в болничната стая, след като повалил и двамата сина на секретаря. (…) После[Луис Пейн] скочил върху болния човек и го намушкал ожесточено три пъти. Със свръхчовешко усилие, последният се свлякъл от леглото, борейки се с нападателя си, който го оставил свлечен на пода, кървящ от нанесените рани. След жестокото убийство, бруталният престъпник се втурнал по стълбите, викайки със силен глас: „Аз съм луд, аз съм луд“ и най-вероятно бил такъв. Той бил изцяло под хипнотизиращото влияние на нечестивите хора, под чиито контрол си позволил да застане“ (пак там, стр. 121).

Част от плана бил, Майкъл О. Лаулин - един от заговорниците от Балтимор, да убие генерал Грант през тази нощ. Но било невъзможно, поради промяна в плановете на генерала.

Що се отнася до Атцерот, той се провалил в убийството вицепрезидента Джонсън, защото се уплашил и през целия ден яздил кон навътре в страната. (…) Няколко дни по-късно бил намерен у негови роднини в околностите на Вашингтон. Преди да бъде екзекутиран направил писмени признания, които потвърдили присъствието на Сърат в онзи фатален ден във Вашингтон като факт, в който се заклели и деветима очевидци“ (пак там, стр.122).

И така, имаме заговор не само за убийството на президента, но и цел, която да доведе правителството на Съединените щати до пълен хаос. Не виждаме ли изпълнение на решенията от конгресите във Виена и Верона от 1865 г.? Не виждаме ли намесата на Ордена на йезуитите и на Римокатолическата църква за унищожението на тази велика страна? Било ужасно време в историята на Съединените щати.

Видяхме вече как Римокатолическата църква посяла семената на разделението между двете големи части на тази страна, разделяйки Севера от Юга по горещия въпрос за робството.

„Това разделение беше нейната златна възможност, да смаже и едната и другата половина на страната, и да царува над кървавите руини и на двете, чрез въвеждане на една покровителствана, дългогодишна политика. Тя се надяваше, че часът на нейният върховен триумф над този континент е настъпил. Поръча на императора на Франция да бъде готов с армия в Мексико, за да подкрепи Юга и заповяда на всички римокатолици да се запишат под знамената на робството, като се присъединят към Демократическата партия“ (Charles Chiniquy, Fifty Years in the Church of Rome, Chick Publications, p. 291).

Ейбрахам Линкълн казал на Чарлс Чиникуи: „Винаги ще Ви бъда благодарен за предупредителните думи, които ми отправихте относно опасностите за живота ми от страна на Рим. Знам, че не са въображаеми опасности. Ако аз се борех срещу протестантския Юг като нация, не би имало опасност от убийство. Нациите, които са чели Библията, се бият смело на бойното поле, но не убиват скришом враговете си. Папата и йезуитите, с тяхната адска инквизиция, са единствените организирани сили в света, които прибягват до камата на убиеца, за да убият тези, които не могат да убедят със своите аргументи или да завладеят с меча.

За съжаление всеки ден чувствам все повече и повече, че не се боря само срещу американци от Юга, а по-скоро се боря срещу папата от Рим, неговите коварни йезуити и техните слепи кръвожадни роби. Докато те се надяват да завладеят Севера, ще ме пощадят; но в деня, когато заповядаме на техните армии, превземем техните градове и ги накараме да се подчинят, тогава, моето усещане е, че йезуитите, които са главните управници на Юга, ще направят това, което почти винаги са правили в миналото. Камата или пистолетът ще свършат това, което силните ръце на бойците не могат да постигнат. Тази гражданска война изглежда не е нищо друго, освен политическа афера за тези, които не виждат така, както аз, тайните извори на тази ужасна драма. Но това е повече религиозна, отколкото гражданска война. Рим е, който иска да управлява и деградира Севера така, както управлява и деградира Юга от първия ден на неговото основаване. Има само много малко лидери от Юга, които не са повече или по-малко под влиянието на йезуитите чрез своите съпруги, семейни връзки и приятели. Няколко члена на семейството на Джеф Дейвис принадлежат към Римската църква…

Но е много сигурно, че ако американският народ можеше да научи това, което аз знам за яростната омраза на римските свещеници към нашите институции, нашите училища, нашите най-свещени права и нашите толкова скъпо извоювани свободи, те биха ги изгонили още днес измежду нас или биха ги застреляли като предатели. Но Вие сте единственият, на когото разкривам тези тъжни тайни защото зная, че сте ги научили преди мен. Историята от тези последни хиляда години ни казва, че навсякъде Римската църква не е кама, която пробожда гърдите на една свободна нация, тя е камък на врата ѝ, за да я омаломощава и да попречи на нейния напредък в пътя на цивилизацията, науката, интелигенцията, щастието и свободата“ (пак там, стр. 294).

Линкълн казал още: „Никога тази война не би била възможна без зловещото влияние на йезуитите. На папството дължим това, което сега виждаме на нашата земя, почервеняла от кръвта на нейните най-благородни синове. (…) Изпитвам съжаление за оня миг към свещениците, епископите и монасите на Рим в Съединените щати, когато хората ще осъзнаят, че те са до голяма степен отговорни за сълзите и кръвопролитията в тази страна“ (пак там, стр. 296).

Вие сте съвършено прав, когато казвате, че е трябвало да отписваме римокатолиците, които са се записвали в нашата армия. След публикуването на писмото [на папата], голяма част от тях са дезертирали и са се превърнали в предатели. (…) Вярно е също, че Мейд остана с нас и спечели кървавата битка в Гетисбърг. Но как би могъл да загуби той, когато беше заобиколен от такива герои като Хауърд, Рейнолдс, Буфорд, Уодсуърт, Кътлър, Слокъм, Сикълс, Хенкок, Барнс и т. н. Но е очевидно, че след битката неговият романизъм надмина патриотизма му. Той остави армията на Лий да се измъкне, когато лесно би могъл да отреже отстъплението му и да го принуди да се предаде, след като беше загубил почти половината от войниците си в последната тридневна касапница.

Когато след битката Мейд трябваше да нареди преследване, един непознат бързо дойде до щабквартирата и този непознат беше дегизиран йезуит. След десетминутен разговор с него Мейд даде такива нареждания за преследването на врага, че той избяга почти недокоснат със загубата на само две оръдия“ (пак там, стр. 298).

Линкълн добавил още: „Обикновените хора виждат и чуват големите, шумни колела на колите на южната конфедерация. Те ги наричат Джеф Дейвис, Лий, Тумбс, Бойрегард, Семъс и т. н. (…) и откровено мислят, че те са движещата сила, главната причина за нашите беди. Но това е грешка. Истинската движеща сила е скрита зад дебелите стени на Ватикана, колежите и училищата на йезуитите, манастирите на монахините и изповедалните на Рим“ (пак там, стр. 305).

В изпълнение решенията на конгресите от Виена, Верона и Чиери Католическата църква разделила Севера и Юга чрез своя агент Джон С. Калхун. Тя се стремяла да унищожи икономиката чрез Никълъс Бидъл и затова използвала отровна чаша и смъртоносен куршум, за да убие и да се опита да убие общо петима президенти в рамките на двадесет и пет години. Земята на Америка почервеняла от кръвта на хилядите убити млади американци в ужасната Гражданска война. О, ако имахме очи да видим, че Рим никога не се променя! Това, което е направила, тя върши и днес! Нека Бог ни помогне да разберем злото на римското папство тогава и сега.

Край на Четвърта глава