Глава 07- СВЕТЛИНА В МРАКА

СВЕТЛИНА В МРАКА

Най-видно място сред призваните да изведат църквата от мрака на папството към светлината на по-

съвършена и чиста вяра заема Мартин Лутер. Ревностен, пламенен и предан, не познаващ друг страх,

освен страха от Бога, не признаващ друга основа на вярата, освен Свещените писания, Лутер бе мъж

на своето време, чрез когото Бог извърши великото дело на Реформацията в църквата и Просвещението

в света.

Осемнадесетгодишен той стана студент в Ерфурт- ския университет. Блестящата памет, живото

въображение, огромните способности на мисълта и безкрайното прилежание много скоро му помогнаха

да заеме едно от първите места сред съотечествениците си. Веднъж, преглеждайки книгите в

университетската библиотека, Лутер намери латинска Библия. Даже и не подозираше за съществуването

й. При официалните богослужения чуваше само отделни откъси от Евангелието и предполагаше, че

това е цялата Библия. А сега за първи път я виждаше. Със смесени чувства на благоговение и

изумление прелистваше той свещените страници. Разтреперан, с разтуптяно сърце четеше словата на

живота, спираше отвреме-навреме и възкликваше: „О, ако можеше да ми даде Бог такава книга!

(D’Aubigne, History of Reformation of the Sixteenth Century, T.2, гл.2.)

Лутер отиде в манастир, подбуден от сериозното желание да получи прощение на греховете си и да

намери мир с Бога. Там вършеше прислужническата работа и беше заставян да проси милостиня от къща

в къща. Унизителното му положение дълбоко оскър-бяваше чувствата му, но той го понасяше с търпение

и вяра, че го е заслужил с греховете си.

Но най-голямо удоволствие му доставяше изучаването на Божието слово. Намери Библия, прикована

към манастирската стена, и често се спираше на това място. Колкото повече растеше в него

съзнанието за греховността му, толкова по-старателен ста-ваше в желанието си чрез дела да получи

прощение и мир. Водеше аскетичен живот, опитвайки се с пост, бдение и самобичуване да се избави от

лошите си наклонности, в борбата с които монашеският живот не му беше помогнал. Лутер казва:

„Аз наистина бях благочестив монах и изпълнявах предписанията на ордена по-стриктно дори,

отколкото бих могъл да го предам с думи.

И ако някой сред монасите с подвизите си би могъл да заслужи небесното царство, несъмнено и аз

бих имал това право. ...Ако това бе продължило още малко, щях сам да се вкарам в гроба “.

D’Aubigne, т.2, гл.З

Ала въпреки усилията му неговата обременена душа не намери покой. Накрая стигна до пълно

отчаяние.