КАК СЕ ПОЗ­НА­ВА ХРИС­ТО­ВИ­ЯТ ПОС­ЛЕ­ДО­ВА­ТЕЛ

“Ако ня­кой е в Хрис­тос, той е но­во съз­да­ние: ста­ро­то пре­ми­на, ето, всич­ко ста­на но­во.”1

Чо­век мо­же да не е в със­то­яние да по­со­чи точ­но­то вре­ме или мяс­то на сво­ето за­поз­нан­с­т­во с Хрис­тос или да прос­ле­ди ця­ла­та ве­ри­га от об­с­то­ятел­с­т­ва в про­це­са на ду­хов­но­то си об­ръ­ща­не към Не­го. Всич­ко то­ва оба­че не до­каз­ва че той не се е обър­нал. Хрис­тос ка­за на Ни­ко­дим: “Вя­тъ­рът ду­ха къ­де­то си ис­ка и ти чу­ваш гла­са му, но не мо­жеш да ка­жеш от­къ­де ид­ва и къ­де оти­ва; та­ка е и с чо­ве­ка, кой­то е ро­ден от Ду­ха”2. Как­то вя­тъ­рът е не­ви­дим, но ре­зул­та­ти­те от не­го­во­то дейс­т­вие мо­гат яс­но да се ви­дят и по­чув­с­т­ват, та­ка ра­бо­ти и Бо­жи­ят Дух в сър­це­то на чо­ве­ка. Та­зи об­но­вя­ва­ща Си­ла, ко­ято ни­кое чо­веш­ко око не мо­же да ви­ди, съз­да­ва нов жи­вот в ду­ша­та; съз­да­ва но­во съ­щес­т­во по по­до­бие на Бо­га. Ма­кар дейс­т­ви­ето на Ду­ха да е ти­хо и не­за­бе­ле­жи­мо, ре­зул­та­ти­те са яс­но из­ра­зе­ни. Ако сър­це­то е би­ло об­но­ве­но от Бо­жия Дух, жи­во­тът ще сви­де­тел­с­т­ва за то­зи факт. Ма­кар че не мо­жем да нап­ра­вим ни­що, за да про­ме­ним сво­ето сър­це или да при­ве­дем се­бе си в хар­мо­ния с Бо­га, ма­кар да не тряб­ва изоб­що да упо­ва­ва­ме на сво­ите въз­мож­нос­ти или на доб­ри­те си де­ла, все пак жи­во­тът ни ще раз­к­ри­ва да­ли Бо­жи­ята бла­го­дат жи­вее в нас, или не; и ако да, то ще се за­бе­ле­жи про­мя­на в ха­рак­те­ра, в на­ви­ци­те, в по­ве­де­ни­ето ни. Кон­т­рас­тът меж­ду то­ва, ко­ето сме би­ли, и то­ва, ко­ето сме, ще бъ­де явен и ка­те­го­ри­чен. Ха­рак­те­рът на един чо­век се раз­к­ри­ва не чрез слу­чай­ни доб­ри или ло­ши пос­тъп­ки, но чрез об­ща­та на­со­ка на ежед­нев­ни­те ду­ми и дейс­т­вия.

Вяр­но е, че мо­же да се пос­тиг­не външ­но поп­ра­вя­не на по­ве­де­ни­ето и без об­но­вя­ва­ща­та си­ла на Хрис­тос. Стре­ме­жът към вли­яние над дру­ги­те, как­то и же­ла­ни­ето от на­ша стра­на те да ни це­нят и ува­жа­ват, мо­же да до­ве­де до по­ря­дъ­чен жи­вот. Са­мо­ува­же­ни­ето съ­що мо­же да ни на­ка­ра да из­бяг­ва­ме външ­на­та изя­ва на зло­то. И се­бе­лю­би­во­то сър­це мо­же да из­вър­ш­ва бла­го­род­ни пос­тъп­ки. То­га­ва ­ по как­во ще оп­ре­де­лим на чия стра­на сме?

Кой вла­дее на­ше­то сър­це? С ко­го се за­ни­ма­ват мис­ли­те ни? За ко­го оби­ча­ме да го­во­рим? Ко­му при­над­ле­жат най-топ­ли­те ни чув­с­т­ва и най-доб­ри­те ни си­ли? Ако сме Хрис­то­ви, мис­ли­те ни са с Не­го, най-слад­ки­те ни въж­де­ле­ния са от­п­ра­ве­ни към Не­го. Всич­ко, ко­ето има­ме и ко­ето сме, е пос­ве­те­но на Не­го. Ние коп­не­ем да но­сим Не­го­вия об­раз, да ди­ша­ме Не­го­вия дъх, да из­пъл­ня­ва­ме Не­го­ва­та во­ля и да вър­шим са­мо оно­ва, ко­ето Му е при­ят­но.

Хо­ра­та, ко­ито са ста­на­ли но­ви тво­ре­ния в Исус Хрис­тос, ще при­на­сят пло­до­ве­те на Ду­ха: “лю­бов, ра­дост, мир, дъл­го­тър­пе­ние, бла­го­род­с­т­во, доб­ро­та, вя­ра, кро­тост, уме­ре­ност”3. Те не ще се съ­об­ра­зя­ват ве­че с пре­диш­ни­те си же­ла­ния, но чрез вя­ра­та в Бо­жия Син ще вър­вят по Не­го­ви­те стъп­ки, ще от­ра­зя­ват Не­го­вия ха­рак­тер и ще очис­т­ват се­бе си, как­то Той е чист. Ще оби­чат те­зи не­ща, ко­ито ня­ко­га са мра­зи­ли и ще мра­зят не­ща­та, ко­ито ня­ко­га са оби­ча­ли. Гор­ди­те и са­мо­из­тък­ва­щи­те се ще ста­ват сми­ре­ни и крот­ки по сър­це. Ле­ко­мис­ле­ни­те и ви­со­ко­мер­ни­те ­ се­ри­оз­ни и скром­ни. Пи­яни­ци­те ­ трез­ве­ни, а раз­в­рат­ни­те ­ чис­ти. Су­ет­ни­те свет­с­ки оби­чаи и мо­ди ще бъ­дат ос­та­ве­ни нас­т­ра­на. Хрис­ти­яни­нът ще тър­си не “външ­ни­те ук­ра­ше­ния”, но “скри­тия в сър­це­то чо­век, ук­ра­сен с нет­лен­но­то ук­ра­ше­ние на кро­тък и тих дух”4.

Ня­ма до­ка­за­тел­с­т­во за как­во­то и да би­ло ис­тин­с­ко по­ка­яние, ако то не из­ра­бо­ти ед­но пре­об­ра­зя­ва­не. Са­мо ако вър­не взе­тия за­лог, ако да­де об­рат­но то­ва, ко­ето е ог­ра­бил, ако из­по­вя­да гре­хо­ве­те си и въз­лю­би Бо­га и сво­ите ближ­ни, са­мо то­га­ва греш­ни­кът мо­же да бъ­де си­гу­рен, че е пре­ми­нал от смърт в жи­вот.

Ко­га­то ка­то заб­лу­де­ни, греш­ни съ­щес­т­ва дойдем при Хрис­тос и ста­нем учас­т­ни­ци в Не­го­ва­та оп­ро­ща­ва­ща бла­го­дат, в сър­це­то ни из­б­лик­ва лю­бов. Все­ки то­вар ста­ва лек; за­що­то яре­мът, кой­то Хрис­тос пос­та­вя, не е те­жък за но­се­не. Дъл­гът ста­ва нас­ла­да, а жер­т­ва­та ­ удо­вол­с­т­вие. Пъ­тят, кой­то по-ра­но е из­г­леж­дал об­вит с мрак, се­га се оза­ря­ва от лъ­чи­те на Слън­це­то на прав­да­та.

Кра­со­та­та на Хрис­то­вия ха­рак­тер ще мо­же да се ви­ди в Не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли. За Хрис­тос бе­ше удо­вол­с­т­вие да вър­ши Бо­жи­ята во­ля. Лю­бов­та към Бо­га, го­ре­що­то же­ла­ние да вър­ши всич­ко за Не­го­ва­та прос­ла­ва бе ръ­ко­вод­на­та си­ла в жи­во­та на Спа­си­те­ля. Лю­бов­та кра­се­ше и при­да­ва­ше бла­го­род­с­т­во на всич­ки Не­го­ви пос­тъп­ки. Лю­бов­та е от Бо­га. Не­ос­ве­те­но­то сър­це не мо­же да я съз­да­де или по­ро­ди. Тя се на­ми­ра са­мо в сър­це­то, в ко­ето ца­ру­ва Хрис­тос. “Ние оби­ча­ме, за­що­то пър­во сме би­ли обик­на­ти.”5 В об­но­ве­но­то от Бо­жи­ята бла­го­дат сър­це лю­бов­та е ръ­ко­вод­ни­ят прин­цип на дейс­т­вие. Тя про­ме­ня ха­рак­те­ра, ръ­ко­во­ди под­бу­ди­те, кон­т­ро­ли­ра страс­ти­те, ук­ро­тя­ва враж­да­та и об­ла­го­ро­дя­ва чув­с­т­ва­та. Ко­га­то се под­х­ран­ва в ду­ша­та, та­зи лю­бов под­с­лаж­да жи­во­та и пръс­ка бла­гот­вор­но вли­яние вър­ху всич­ки на­око­ло.

Съ­щес­т­ву­ват две заб­лу­ди, сре­щу ко­ито Бо­жи­ите де­ца, осо­бе­но то­ку-що до­ве­ри­ли­те се на Не­го­ва­та бла­го­дат, тряб­ва да бъ­дат мно­го вни­ма­тел­ни. Пър­ва­та, ко­ято ве­че спо­ме­нах­ме, е да раз­чи­тат на соб­с­т­ве­ни­те си де­ла, да се ос­ла­нят на оно­ва, ко­ето вяр­ва­щи­те мо­гат са­ми да нап­ра­вят, за да до­ве­дат се­бе си в хар­мо­ния с Бо­га. Но то­зи, кой­то се ста­рае да ста­не свят чрез соб­с­т­ве­ни де­ла, ка­то спаз­ва за­ко­на, се опит­ва да пос­тиг­не не­въз­мож­но­то. Всич­ко, ко­ето чо­ве­кът мо­же да из­вър­ши без Хрис­тос, е опет­не­но от се­бе­лю­бие и грях. Един­с­т­ве­но Бо­жи­ята бла­го­дат е, ко­ято чрез вя­ра мо­же да ни нап­ра­ви свя­ти.

Про­ти­во­по­лож­на­та, но не по-мал­ко опас­на заб­лу­да е, че вя­ра­та в Хрис­тос ос­во­бож­да­ва чо­ве­ка от съб­лю­да­ва­не­то на Бо­жия за­кон и че по­не­же един­с­т­ве­но чрез вя­ра ста­ва­ме учас­т­ни­ци в Хрис­то­ва­та бла­го­дат, то де­ла­та ни ня­мат ни­що об­що с на­ше­то из­куп­ле­ние.

Но обър­не­те вни­ма­ние тук, че пос­лу­ша­ни­ето не е са­мо външ­но съг­ла­сие, а служ­ба от лю­бов. За­ко­нът на Бо­га е из­раз на са­мо­то Не­го­во ес­тес­т­во. Той е въп­лъ­ще­ние на ве­ли­кия прин­цип на лю­бов­та и сле­до­ва­тел­но е ос­но­ва­та на Не­го­во­то уп­рав­ле­ние и на не­бе­то, и на зе­мя­та. Ако сър­ца­та ни са под­но­ве­ни по Бо­жие по­до­бие, ако Бо­жес­т­ве­на­та лю­бов е вко­ре­не­на в ду­ша­та, ня­ма ли Бо­жи­ят за­кон да бъ­де осъ­щес­т­вя­ван и в жи­во­та? Ко­га­то прин­ци­път на лю­бов­та е вко­ре­нен в сър­це­то, ко­га­то чо­ве­кът е под­но­вен по об­ра­за на То­зи, Кой­то го е съз­дал, то­га­ва се из­пъл­ня­ва но­во­за­вет­но­то обе­ща­ние: “Ще пос­та­вя за­ко­на Си в сър­ца­та им и ще го на­пи­ша в умо­ве­те им”6. А щом за­ко­нът е на­пи­сан в сър­це­то, ня­ма ли да офор­мя жи­во­та? Пос­лу­ша­ни­ето ­ т.е. слу­же­не­то и пре­да­нос­т­та от лю­бов ­ е ис­тин­с­ки­ят кри­те­рий за уче­ни­чес­т­во. Та­ка каз­ва и Пи­са­ни­ето: “То­ва е лю­бов­та към Бо­га ­ да па­зим за­по­ве­ди­те Му”. “Кой­то каз­ва: “Поз­на­вам Го”, а не па­зи Не­го­ви­те за­по­ве­ди, е лъ­жец и ис­ти­на­та не е в не­го.”7 Вмес­то да ос­во­бож­да­ва чо­ве­ка от пос­лу­ша­ние, вя­ра­та и са­мо вя­ра­та е то­ва, ко­ето ни пра­ви учас­т­ни­ци в Хрис­то­ва­та бла­го­дат и спо­соб­ни да про­явим пос­лу­ша­ние.

Ние не спе­чел­ва­ме спа­се­ни­ето чрез пос­лу­ша­ние, за­що­то то е доб­ро­во­лен и ще­дър дар от Бо­га; и то­зи дар тряб­ва да бъ­де при­ет чрез вя­ра. Но пос­лу­ша­ни­ето е пло­дът на вя­ра­та. “Зна­ете, че Той се яви, за да от­не­ме на­ши­те гре­хо­ве; и в Не­го ня­ма грях. Все­ки, кой­то пре­бъд­ва в Не­го, не съг­ре­ша­ва; кой­то съг­ре­ша­ва, не Го е ви­дял, ни­то Го е поз­нал.”8 Ето то­ва е ис­тин­с­ки­ят бе­лег, един­с­т­ве­но­то ме­ри­ло; то­ва е проб­ни­ят ка­мък. Ако пре­бъд­ва­ме в Хрис­тос, ако Бо­жи­ята лю­бов жи­вее в нас, то на­ши­те чув­с­т­ва, мис­ли, пос­тъп­ки, ще бъ­дат в хар­мо­ния с Бо­жи­ята во­ля, как­то е из­ра­зе­на в пред­пи­са­ни­ята на Не­го­вия свят за­кон. “Де­чи­ца, ни­кой да не ви заб­луж­да­ва: то­зи, кой­то вър­ши прав­да, е пра­ве­ден, как­то Той е пра­ве­ден.”9 А пра­вед­нос­т­та, прав­да­та, се оп­ре­де­ля пос­ред­с­т­вом об­ра­зе­ца на Бо­жия свят за­кон та­ка, как­то е из­ра­зен в де­сет­те пред­пи­са­ния, да­де­ни на Си­най.

Она­зи тъй на­ре­че­на вя­ра в Хрис­тос, ко­ято ос­во­бож­да­ва хо­ра­та от за­дъл­же­ни­ето им да бъ­дат пос­луш­ни на Бо­га, не е ни­как­ва вя­ра, а дър­зост. “По бла­го­дат сте спа­се­ни чрез вя­ра.” Но “вя­ра без де­ла е мър­т­ва”10. Пре­ди да дой­де на зе­мя­та, Исус ка­за за Се­бе Си: “Дра­го Ми е, Бо­же Мой, да из­пъл­ня­вам Тво­ята во­ля; да, за­ко­нът Ти е вът­ре в сър­це­то Ми”11. А тък­мо пре­ди да се въз­не­се от­но­во на не­бе­то, за­яви: “Опа­зих за­по­ве­ди­те на Моя Отец и пре­бъд­вам в Не­го­ва­та лю­бов”12. Пи­са­ни­ето каз­ва: “И по то­ва зна­ем, че сме Го поз­на­ли ­ ако па­зим за­по­ве­ди­те Му... То­зи, кой­то каз­ва, че пре­бъд­ва в Не­го, тряб­ва сам да хо­ди та­ка, как­то Хрис­тос е хо­дил”13. “По­не­же и Хрис­тос пос­т­ра­да за вас, ос­та­вяй­ки ви при­мер да вър­ви­те и вие по Не­го­ви­те стъп­ки.”14

Ус­ло­ви­ето за ве­чен жи­вот и се­га е точ­но та­ко­ва, как­во­то е би­ло ви­на­ги ­ съв­сем съ­що­то, как­во­то бе­ше и в рая пре­ди гре­хо­па­де­ни­ето на на­ши­те пър­ви ро­ди­те­ли, а имен­но ­ съ­вър­ше­но пос­лу­ша­ние на Бо­жия за­кон, съ­вър­ше­на пра­вед­ност. Ако веч­ни­ят жи­вот мо­же­ше да бъ­де да­ден при ня­кое дру­го ус­ло­вие, по-мал­ко от то­ва, то щас­ти­ето на ця­ла­та все­ле­на би би­ло пос­та­ве­но в опас­ност. Би се от­к­ри­ла въз­мож­ност гре­хът с всич­ки­те му пос­ле­ди­ци на скръб и стра­да­ния да бъ­де обез­с­мър­тен.

Пре­ди гре­хо­па­де­ни­ето за Адам бе на­пъл­но въз­мож­но да из­г­ра­ди пра­ве­ден ха­рак­тер чрез пос­лу­ша­ние на Бо­жия за­кон. Но той не ус­пя да нап­ра­ви то­ва. По­ра­ди не­го­вия грях на­ше­то ес­тес­т­во ста­на съ­що та­ка гре­хов­но и ве­че не мо­жем да нап­ра­вим се­бе си пра­вед­ни. Тъй ка­то сме греш­ни и нес­вя­ти, не мо­же да бъ­дем съ­вър­ше­но пос­луш­ни на свя­тия за­кон. Не при­те­жа­ва­ме ни­как­ва соб­с­т­ве­на пра­вед­ност, с ко­ято да удов­лет­во­рим изис­к­ва­ни­ята му. Но Хрис­тос из­дейс­т­ва за нас път за из­ли­за­не от то­ва по­ло­же­ние. Той жи­вя на зе­мя­та всред та­ки­ва из­пи­та­ния и из­ку­ше­ния, как­ви­то ние тряб­ва да пос­ре­ща­ме. Жи­вя без­г­ре­шен жи­вот. Ум­ря за нас и се­га ни пред­ла­га да взе­ме на­ши­те гре­хо­ве, а да ни да­де Сво­ята пра­вед­ност. Ако Му се от­да­дем на­пъл­но и Го при­емем ка­то свой Спа­си­тел, кол­ко­то и гре­шен да е бил жи­во­тът ни, за­ра­ди Не­го би­ва­ме сче­те­ни за пра­вед­ни. Хрис­то­ви­ят ха­рак­тер зас­та­ва на мяс­то­то на на­шия и ние би­ва­ме при­ети от Бо­га та­ка, ка­то че ли ни­ко­га не сме съг­ре­ша­ва­ли.

Не­що по­ве­че ­ Хрис­тос про­ме­ня сър­це­то. Той жи­вее в тво­ето сър­це чрез вя­ра. Тряб­ва да под­дър­жаш та­зи връз­ка с Не­го, ка­то вяр­ваш и ка­то пос­то­ян­но Му пре­да­ваш во­ля­та си. До­ка­то пра­виш то­ва, Той ще дейс­т­ва в теб да же­ла­еш и да дейс­т­ваш спо­ред Не­го­ва­та доб­ра во­ля. И то та­ка, че да мо­жеш да ка­жеш: “Жи­во­тът, кой­то се­га жи­вея в тя­ло­то си, жи­вея го чрез вя­ра­та в Бо­жия Син, Кой­то ме въз­лю­би и да­де Се­бе Си за ме­не”15. Та­ка ка­за Исус и на уче­ни­ци­те Си: “Не сте вие, ко­ито го­во­ри­те, но Ду­хът на ва­шия Отец го­во­ри във вас”16. То­га­ва, щом Хрис­тос дейс­т­ва във вас, ще про­явя­ва­те Не­го­вия Дух и ще вър­ши­те съ­щи­те де­ла ­ де­ла на пра­вед­ност, на пос­лу­ша­ние.

Та­ка че у нас ня­ма ни­що, с ко­ето да се пох­ва­лим. Ня­ма­ме ни­как­во ос­но­ва­ние да из­па­да­ме във въз­торг от се­бе си. Един­с­т­ве­но­то ни ос­но­ва­ние за на­деж­да е в Хрис­то­ва­та прав­да ­ та­зи, ко­ято ни е вме­не­на и из­ра­бо­те­на­та от Не­го­вия Дух, дейс­т­ващ в и чрез нас.

Ка­то го­во­рим за вя­ра, не­ка нап­ра­вим ед­но раз­г­ра­ни­че­ние, ко­ето ви­на­ги тряб­ва да се има пред­вид. Съ­щес­т­ву­ва вид вяр­ва­не, ко­ето е на­пъл­но раз­лич­но от вя­ра­та. Съ­щес­т­ву­ва­не­то и все­мо­гъ­щес­т­во­то на Бо­га, ис­тин­нос­т­та на Не­го­во­то сло­во ­ то­ва са фак­ти, ко­ито до­ри Са­та­на и не­го­ви­те мно­жес­т­ва не мо­гат да от­ре­кат в сър­це­то си. Биб­ли­ята каз­ва, че “и дя­во­ли­те вяр­ват и тре­пе­рят”17; но то­ва не е вя­ра. Един­с­т­ве­но там, къ­де­то има не са­мо вяр­ва­не в Бо­жи­ето сло­во, но и пре­да­ва­не на во­ля­та в Не­го­ва власт, къ­де­то чув­с­т­ва­та са със­ре­до­то­че­ни един­с­т­ве­но вър­ху Исус, са­мо там има ис­тин­с­ка вя­ра ­ вя­ра, ко­ято дейс­т­ва с лю­бов и очис­т­ва ду­ша­та. Чрез та­зи вя­ра чо­ве­кът би­ва про­ме­нен по Бо­жи об­раз. И сър­це­то, ко­ето в ста­ро­то си не­под­но­ве­но със­то­яние, не се е по­ко­ря­ва­ло на Бо­жия за­кон, ни­то пък на­ис­ти­на е мог­ло да се по­ко­ри, се­га на­ми­ра удо­вол­с­т­вие в Не­го­ви­те свя­ти пред­пи­са­ния, въз­к­лик­вай­ки ка­то псал­мис­та: “О, как оби­чам Твоя за­кон! Цял ден го съ­зер­ца­вам”18. По то­зи на­чин прав­да­та на за­ко­на се из­пъл­ня­ва в нас, “ко­ито хо­дим не по плът­та, но по Ду­ха”19.

Има хо­ра, ко­ито са из­пи­та­ли Хрис­то­ва­та оп­ро­ща­ва­ща лю­бов и ко­ито ис­тин­с­ки же­ла­ят да бъ­дат Бо­жии де­ца, а в съ­що­то вре­ме съз­на­ват, че тех­ни­ят ха­рак­тер не е съ­вър­шен, че жи­во­тът им е не­чист и по­ра­ди то­ва са го­то­ви да се усъм­нят да­ли в дейс­т­ви­тел­ност сър­ца­та им са под­но­ве­ни от Све­тия Дух. На та­ки­ва бих ка­за­ла: Не отс­тъп­вайте, не из­па­дай­те в от­ча­яние. Чес­то пъ­ти ще тряб­ва да па­да­ме на ко­ле­не и да пла­чем за сво­ите сла­бос­ти и греш­ки при но­зе­те на Исус; но не тряб­ва да се обез­сър­ча­ва­ме. Да­же ако сме по­бе­де­ни от неп­ри­яте­ля, не сме от­х­вър­ле­ни, не сме изос­та­ве­ни или от­б­лъс­на­ти! Не! Хрис­тос стои от­дяс­но на Бо­га и ви­на­ги се зас­тъп­ва за нас. Лю­би­ми­ят уче­ник Йо­ан ка­за: “То­ва ви пи­ша, за да не съг­ре­ша­ва­те. Но ако съг­ре­ши ня­кой, има­ме Зас­тъп­ник при От­ца ­ Исус Хрис­тос, Пра­вед­ния”20. А не заб­ра­вяй­те и ду­ми­те на Хрис­тос: “Сам Отец ви оби­ча”21. Той же­лае да въз­с­та­но­ви Своя об­раз във вас, да ви въз­диг­не до Се­бе Си, да ви­ди Сво­ята чис­то­та и свя­тост, от­ра­зе­ни във вас. И ако са­мо по­же­ла­ете да Му се по­ко­ри­те, То­зи, Кой­то е за­поч­нал доб­ро­то де­ло във вас, ще го про­дъл­жи до де­ня Исус Хрис­тов. Мо­ле­те се по-пла­мен­но; вяр­вай­те по-пъл­но. Ко­га­то стиг­нем до­там, че да не мо­жем ве­че да раз­чи­та­ме на соб­с­т­ве­на­та си си­ла, не­ка се до­ве­рим на си­ла­та на на­шия Из­ку­пи­тел и да хва­лим То­зи, Кой­то е на­ше­то един­с­т­ве­но спа­се­ние.

Кол­ко­то по-бли­зо ид­ва­те до Исус, тол­ко­ва по-греш­ни ще из­г­леж­да­те в соб­с­т­ве­ни­те си очи; за­що­то ду­хов­но­то ви зре­ние ще ста­ва все по-чис­то и ва­ши­те не­съ­вър­шен­с­т­ва ще се виж­дат все по-яс­но и в явен кон­т­раст с Не­го­во­то съ­вър­ше­но ес­тес­т­во. То­ва е до­ка­за­тел­с­т­во, че са­та­нин­с­ки­те из­ма­ми са из­гу­би­ли сво­ята си­ла и ве­че ви въз­к­ре­ся­ва и раз­д­виж­ва жи­вот­вор­но­то вли­яние на Бо­жия Дух.

Ни­как­ва трай­на лю­бов към Исус не мо­же да оби­та­ва в сър­це, ко­ето не съз­на­ва соб­с­т­ве­на­та си гре­хов­ност. Ду­ша­та, пре­об­ра­зе­на от Хрис­то­ва­та бла­го­дат, ще се въз­хи­ща­ва от Не­го­вия Бо­жес­т­вен ха­рак­тер; но ако не виж­да­ме соб­с­т­ве­на­та си мо­рал­на урод­ли­вост, то­ва е без­пог­реш­но до­ка­за­тел­с­т­во, че не сме до­би­ли пред­с­та­ва за кра­со­та­та и пре­въз­ход­с­т­во­то на Хрис­тос.

Кол­ко­то по-мал­ко гле­да­ме да да­ва­ме ви­со­ка оцен­ка за се­бе си, тол­ко­ва по-ви­со­ко ще оце­ня­ва­ме чис­то­та­та и кра­со­та­та на своя Спа­си­тел. Все­ки пог­лед към на­ша­та гре­хов­ност ще ни до­веж­да при Он­зи, Кой­то мо­же да про­ща­ва; и ко­га­то ду­ша­та, съз­на­вай­ки сво­ята без­по­мощ­ност, се стре­ми към Хрис­тос, Той ще є раз­к­рие Се­бе Си с ця­ла­та Си мощ. Кол­ко­то по­ве­че съз­на­ни­ето, че Той ни е не­об­хо­дим, ни до­веж­да до Не­го и до Бо­жи­ето сло­во, тол­ко­ва по-въз­ви­ше­на ще бъ­де пред­с­та­ва­та ни за Не­го­вия ха­рак­тер и тол­ко­ва по-пъл­но ще от­ра­зя­ва­ме Не­го­вия об­раз.

1 2Кор. 5:17

2 Йо­ан 3:8

3 Гал. 5:22, 23

4 1Пет­ро­во 3:3, 4

5 1Йо­ано­во 4:19 (рев. пр.)

6 Ев­реи 10:6

7 1Йо­ано­во 5:3, 2:4

8 1Йо­ано­во 3:5, 6

9 1Йо­ано­во 3:7

10 Еф. 2:8; Яков 2:17

11 Пс. 40:8

12 Йо­ан 15:10

13 1Йо­ано­во 2:3, 6

14 1Пет­ро­во 2:21

15 Гал. 2:20

16 Ма­тей 10:20

17 Яков 2:19

18 Пс. 119:97

19 Римл. 8:1

20 1Йо­ано­во 2:1

21 Йо­ан 16:27