ПОЗ­НА­НИЕ ЗА БО­ГА

Мно­го са на­чи­ни­те, по ко­ито Бог се стре­ми да ни на­ка­ра да Го опоз­на­ем и да ни до­ве­де до об­ще­ние със Се­бе Си. При­ро­да­та неп­ре­къс­на­то го­во­ри на на­ши­те се­ти­ва. На въз­п­ри­ем­чи­во­то сър­це ще нап­ра­вят впе­чат­ле­ние лю­бов­та и сла­ва­та на Бо­га, раз­к­ри­ва­щи се чрез де­ла­та на Не­го­ви­те ръ­це. Вни­ма­тел­но­то ухо мо­же да чуе и раз­бе­ре вес­ти­те, ко­ито Бог пре­да­ва чрез при­ро­да­та. Зе­ле­ни­те по­ля, ве­ли­чес­т­ве­ни­те дър­ве­та, пъп­ки­те и цве­тя­та, плу­ва­щи­ят об­лак, па­да­щи­ят дъжд, бъл­бу­ка­щи­ят по­ток, ве­ли­ко­ле­пи­ето на не­бе­то ­ всич­ки те го­во­рят на на­ши­те сър­ца и ни ка­нят да се за­поз­на­ем с Он­зи, Кой­то ги е нап­ра­вил.

На­ши­ят Спа­си­тел свър­з­ва­ше Сво­ите скъ­пи уро­ци с не­ща­та от при­ро­да­та. Дър­ве­та­та, пти­ци­те, пол­с­ки­те цве­тя, хъл­мо­ве­те, езе­ра­та и кра­си­во­то не­бе, как­то и случ­ки­те и об­с­та­нов­ка­та на ежед­нев­ния жи­вот ­ всич­ки те би­ва­ха свър­з­ва­ни с ду­ми­те на ис­ти­на­та, за да мо­гат по то­зи на­чин хо­ра­та чес­то да си при­пом­нят Не­го­ви­те уро­ци да­же и сред за­етос­т­та и гри­жи­те на то­зи жи­вот на труд.

Бог же­лае Не­го­ви­те че­да да це­нят ви­со­ко тво­ре­ни­ята Му и да се рад­ват на прос­та­та и неп­ри­ну­де­на кра­со­та, с ко­ято е ук­ра­сил на­шия зе­мен дом. Той оби­ча кра­си­во­то, а по­ве­че от всич­ко при­те­жа­ва­що външ­на прив­ле­ка­тел­ност оби­ча кра­со­та­та на ха­рак­те­ра; Бог же­лае да бъ­дат кул­ти­ви­ра­ни в нас чис­то­та­та и прос­то­та­та, скром­на­та и не­нат­рап­чи­ва ху­бост на цве­тя­та.

Сти­га са­мо да ис­ка­ме да се вслу­ша­ме, Бо­жи­ите тво­ре­ния ще ни пред­ло­жат скъ­пи уро­ци на пос­лу­ша­ние и до­ве­рие. От звез­ди­те, ко­ито в своя нез­на­ен ход през прос­т­ран­с­т­во­то след­ват от век на век оп­ре­де­ле­ния им от Бо­га път, чак до най-мал­кия атом ­ всич­ко в при­ро­да­та се по­ко­ря­ва на во­ля­та на Тво­ре­ца. И Бог се гри­жи за всич­ко и под­дър­жа всич­ко, ко­ето е съз­дал. То­зи, Кой­то кре­пи не­из­б­ро­ими­те све­то­ве в не­обят­ния прос­тор, в съ­що­то вре­ме се гри­жи и за нуж­ди­те на мал­ко­то си­во враб­че, без­г­риж­но чу­ру­ли­ка­що сво­ята скром­на пес­нич­ка. Ко­га­то хо­ра­та тръг­ват да вър­шат ежед­нев­на­та си ра­бо­та, ко­га­то са вглъ­бе­ни в мо­ли­ва, ко­га­то ле­жат през нощ­та и ста­ват на сут­рин­та, ко­га­то бо­га­та­шът пи­ру­ва в своя па­лат или ко­га­то бед­ня­кът съ­би­ра де­ца­та си око­ло ос­къд­на­та тра­пе­за ­ все­ки от тях е неж­но наб­лю­да­ван от не­бес­ния Ба­ща. Ни­то ед­на съл­за не се про­ли­ва, без Бог да я за­бе­ле­жи. Ня­ма ус­мив­ка, на ко­ято Той да не обър­не вни­ма­ние.

О, са­мо да ис­ках­ме да по­вяр­ва­ме в то­ва ­ всич­ки­те ни не­нуж­ни гри­жи и тре­во­ги би­ха из­чез­на­ли. Жи­во­тът ни ня­ма­ше да бъ­де та­ка из­пъл­нен с ра­зо­ча­ро­ва­ние, как­то е се­га; за­що­то всич­ки не­ща ­ не­за­ви­си­мо да­ли са важ­ни или нез­на­чи­тел­ни ­ щя­ха да бъ­дат ос­та­ве­ни в ръ­це­те на Бо­га, Кой­то ни­ко­га не мо­же да бъ­де обър­кан от мно­жес­т­во­то гри­жи, ни­то пък сък­ру­шен от тях­на­та те­жест. То­га­ва бих­ме се рад­ва­ли на та­ко­ва ду­шев­но спо­койс­т­вие, как­во­то за мно­зи­на от дъл­го вре­ме е не­що не­поз­на­то.

Ко­га­то ва­ши­те се­ти­ва се нас­лаж­да­ват на прив­ле­ка­тел­на­та ху­бост на зе­мя­та, по­мис­ле­те за бъ­де­щия свят, кой­то тряб­ва да дойде, и кой­то ни­ко­га не ще бъ­де за­сег­нат от па­губ­но­то вли­яние на гре­ха и смър­т­та. В не­го при­ро­да­та не ще но­си ни­ко­га по­ве­че сян­ка­та на прок­ля­ти­ето. Ос­та­ве­те ва­ше­то въ­об­ра­же­ние да си пред­с­та­вя кар­тин­но до­ма на спа­се­ни­те и пом­не­те, че та­зи кар­ти­на ще бъ­де мно­го по-слав­на, от­кол­ко­то мо­же да я об­ри­су­ва и най-яр­ко­то въ­об­ра­же­ние. В раз­лич­ни­те Бо­жии при­род­ни да­ро­ве виж­да­ме са­мо най-сла­бия от­б­ля­сък на Не­го­ва­та сла­ва. Пи­са­но е: “Око не е ви­дя­ло, ухо не е чу­ло, ни­то пък на ум е до­хож­да­ло ня­ко­му оно­ва, ко­ето Бог е при­гот­вил за хо­ра­та, ко­ито Го оби­чат”1. По­етът и ес­тес­т­во­из­пи­та­те­лят имат да ни ка­жат мно­го не­ща за при­ро­да­та, но хрис­ти­яни­нът е то­зи, кой­то мо­же да се рад­ва на зем­ни­те ху­бос­ти с най-въз­ви­ше­но чув­с­т­во и раз­би­ра­не, за­що­то раз­поз­на­ва в тях де­ло­то на ръ­це­те на своя Ба­ща и съ­зи­ра Не­го­ва­та лю­бов и в цве­те­то, и в храс­та, и в дър­во­то. Ни­кой не мо­же по-про­ник­но­ве­но да оце­ни ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на ня­кой хълм или до­ли­на, ре­ка или мо­ре от он­зи, кой­то виж­да в тях из­раз на Бо­жи­ята лю­бов към чо­ве­ка.

Бог ни го­во­ри чрез дейс­т­ви­ята на Сво­ето Про­ви­де­ние и чрез вли­яни­ето на Своя Дух вър­ху сър­це­то. Мо­жем да из­в­ле­чем скъ­по­цен­ни по­уки от об­с­то­ятел­с­т­ва­та и сре­да­та, в ко­ято жи­ве­ем, от ежед­нев­ни­те про­ме­ни око­ло нас, сти­га са­мо сър­ца­та ни да са от­во­ре­ни, за да ги раз­ли­чат. Ка­то прос­ле­дя­ва дейс­т­ви­ето на Бо­жи­ето про­ви­де­ние, псал­мис­тът каз­ва: “Зе­мя­та е из­пъл­не­на с доб­ро­та­та на Гос­по­да”2. “Ко­ито са мъд­ри, ще за­бе­ле­жат те­зи не­ща, да, те ще раз­бе­рат лю­бе­ща­та доб­ро­та на Гос­по­да.”3

Бог ни го­во­ри чрез Сво­ето сло­во. В не­го на­ми­ра­ме от­ра­зе­но с най-яс­ни щри­хи от­к­ро­ве­ни­ето за Не­го­вия ха­рак­тер, от­но­ше­ни­ето Му към хо­ра­та и ве­ли­ко­то де­ло на из­куп­ле­ни­ето. Пред очи­те ни се раз­к­ри­ва ис­то­ри­ята на пат­ри­ар­си­те, про­ро­ци­те и дру­ги­те свя­ти мъ­же от ми­на­ло­то. Те бя­ха хо­ра “със страс­ти, по­доб­ни на на­ши­те”4. Виж­да­ме как и те ка­то нас се бо­ре­ха с обез­сър­че­ни­ята, как па­да­ха пред из­ку­ше­ни­ята, как­то и ние, но от­но­во се оку­ра­жа­ва­ха и из­во­юва­ха по­бе­да­та чрез Бо­жи­ята бла­го­дат. Ка­то гле­да­ме тях, ние се на­сър­ча­ва­ме в соб­с­т­ве­на­та си бор­ба за пра­вед­ност. Ко­га­то че­тем за скъ­пия ду­хо­вен опит, кой­то им е бил да­рен, за свет­ли­на­та, лю­бов­та и бла­гос­ло­ве­ни­ята, на ко­ито са се рад­ва­ли, и за де­ла­та, ко­ито са из­вър­ш­ва­ли чрез да­де­на­та им от Бо­га бла­го­дат, ду­хът, вдъх­но­вя­вал тях, въз­п­ла­ме­ня­ва и в на­ши­те сър­ца фа­ке­ла на свя­та рев­ност и же­ла­ние да бъ­дем съ­щи­те по ха­рак­тер ­ ка­то тях да хо­дим с Бо­га.

Исус каз­ва­ше за ста­ро­за­вет­ни­те Пи­са­ния (а кол­ко по­ве­че ва­жи то­ва за но­во­за­вет­ни­те): “Те са, ко­ито сви­де­тел­с­т­ват за Ме­не”5 ­ Из­ку­пи­те­ля, в Ко­го­то се със­ре­до­то­ча­ват всич­ки­те на­деж­ди за ве­чен жи­вот. Да, ця­ла­та Биб­лия го­во­ри за Хрис­тос. От пър­во­на­чал­ния док­лад за сът­во­ре­ни­ето ­ за­що­то, “без Не­го не е ста­на­ло ни­що от то­ва, ко­ето е ста­на­ло”6 ­ до пос­лед­но­то зак­лю­чи­тел­но обе­ща­ние: “Ето, ида ско­ро”7 ние че­тем за Не­го­ви­те де­ла и слу­ша­ме Не­го­вия глас. Ако ис­ка­те да се за­поз­на­ете със Спа­си­те­ля, изу­ча­вай­те Све­ще­ни­те пи­са­ния.

Из­пъл­не­те ця­ло­то си сър­це с Бо­жи­ите сло­ва. Те са жи­ва­та во­да, ко­ято мо­же да уто­ли ва­ша­та па­ле­ща жаж­да. Те са жи­ви­ят хляб, кой­то ид­ва от не­бе­то. Ето изяв­ле­ни­ето на Исус: “Ако не яде­те плът­та на Чо­веш­кия Син и не пи­ете кръв­та Му, ня­ма­те жи­вот в се­бе си”. Той се до­изяс­ни: “Ду­ми­те, ко­ито ви го­во­ря, дух са и жи­вот са”8. Те­ла­та ни се из­г­раж­дат от то­ва, ко­ето ядем и пи­ем; а как­то е в при­род­ни­те не­ща, та­ка е и в ду­хов­ни­те: оно­ва, вър­ху ко­ето раз­миш­ля­ва­ме, да­ва то­на и си­ла­та на на­ше­то ду­хов­но ес­тес­т­во.

Из­куп­ле­ни­ето е те­ма, в ко­ято и ан­ге­ли­те же­ла­ят да над­ник­нат; тя ще бъ­де на­ука­та и пе­сен­та на из­ку­пе­ни­те през без­к­райни­те хи­ля­до­ле­тия на веч­нос­т­та. Не е ли дос­той­на за за­дъл­бо­че­но раз­миш­ле­ние и изу­ча­ва­не още се­га? Без­п­ре­дел­на­та ми­лост и лю­бов на Исус, жер­т­ва­та, ко­ято Той при­не­се за­ра­ди нас, изис­к­ват най-се­ри­озен и тър­жес­т­вен раз­ми­съл. Тряб­ва пос­то­ян­но да съ­зер­ца­ва­ме ха­рак­те­ра на на­шия скъп Из­ку­пи­тел и Зас­тъп­ник. Тряб­ва да раз­миш­ля­ва­ме вър­ху ми­си­ята на То­зи, Кой­то дой­де да спа­си Своя на­род от гре­хо­ве­те му. Ка­то се за­ни­ма­ва­ме та­ка с не­бес­ни те­ми, вя­ра­та ни ще ук­реп­ва и лю­бов­та ни ще ста­ва по-сил­на, а мо­лит­ви­те ни ­ все по-при­ят­ни на Бо­га, за­що­то ще бъ­дат прид­ру­жа­ва­ни с все по­ве­че и по­ве­че вя­ра и лю­бов. Те ще бъ­дат ра­зум­ни и пла­мен­ни. Все по-сил­но и по-пос­то­ян­но ще бъ­де до­ве­ри­ето ни в Исус и все по-пъл­но ще пре­жи­вя­ва­ме от опит все­ки ден си­ла­та Му да спа­ся­ва док­рай всич­ки, ко­ито ид­ват при Бо­га чрез Не­го.

Ко­га­то раз­миш­ля­ва­ме вър­ху съ­вър­шен­с­т­во­то на Спа­си­те­ля, ще ни зав­ла­дя­ва же­ла­ни­ето да бъ­дем все по-на­пъл­но пре­об­ра­зе­ни и под­но­ве­ни спо­ред об­ра­зе­ца на Не­го­ва­та чис­то­та. Ду­ша­та ни ще гла­ду­ва и жа­ду­ва да ста­не ка­то То­зи, Ко­го­то обо­жа­ва и Ко­го­то тол­ко­ва сил­но оби­ча. Кол­ко­то по­ве­че мис­ли­те ни се за­ни­ма­ват с Хрис­тос, тол­ко­ва по­ве­че ще го­во­рим на дру­ги­те за Не­го и ще Го пред­с­та­вя­ме на све­та.

Биб­ли­ята не е на­пи­са­на са­мо за уче­ни­те. Нап­ро­тив ­ тя е за обик­но­ве­ни­те хо­ра. Ве­ли­ки­те ис­ти­ни, не­об­хо­ди­ми за спа­се­ни­ето, са из­ло­же­ни яс­но ка­то на слън­че­ва свет­ли­на по плад­не; и ни­кой не мо­же да се обър­ка или да за­гу­би пъ­тя, ос­вен оне­зи, ко­ито след­ват соб­с­т­ве­ни­те си мне­ния вмес­то яс­но раз­к­ри­та­та Бо­жия во­ля.

Не би­ва да при­ема­ме сви­де­тел­с­т­во­то на кой­то и да би­ло чо­век по от­но­ше­ние на то­ва, как­во учат Пи­са­ни­ята, но тряб­ва да изу­ча­ва­ме Бо­жи­ите ду­ми за се­бе си. Ако поз­во­лим на дру­ги да мис­лят вмес­то нас, си­ла­та ни пос­те­пен­но ще се па­ра­ли­зи­ра и спо­соб­нос­ти­те ни ще на­ма­ле­ят. Ако не се уп­раж­ня­ват и не се за­ни­ма­ват с те­ми, дос­той­ни за тях­но­то със­ре­до­то­ча­ва­не, бла­го­род­ни­те ум­с­т­ве­ни си­ли мо­гат да спрат раз­ви­ти­ето си и да на­ма­ле­ят до та­ка­ва сте­пен, че да за­гу­бят спо­соб­нос­т­та да схва­щат дъл­бо­ко­то зна­че­ние на Сло­во­то Бо­жие. И об­рат­но, умът ще се раз­ши­ри и за­дъл­бо­чи, ако се упот­ре­бя­ва за прос­ле­дя­ва­не на от­но­ше­ни­ето и връз­ка­та меж­ду раз­лич­ни­те биб­лейс­ки пред­ме­ти, ка­то се срав­ня­ва пи­са­но­то с пи­са­но и ду­хов­но с ду­хов­но.

Ни­що не е по-под­хо­дя­що за раз­ви­ти­ето на ин­те­лек­та от изу­ча­ва­не­то на Пи­са­ни­ята. Ни­коя дру­га кни­га не при­те­жа­ва та­ка­ва си­ла да въз­ви­ся­ва мис­ли­те и да за­сил­ва спо­соб­нос­ти­те, как­то ве­ли­ки­те, об­ла­го­ро­дя­ва­щи ис­ти­ни на Биб­ли­ята. Ако бъ­де изу­ча­ва­на как­то тряб­ва, хо­ра­та би­ха при­те­жа­ва­ли та­ка­ва ши­ро­та на ума, та­ко­ва бла­го­род­с­т­во на ха­рак­те­ра и твър­дост на во­ля­та, как­ви­то ряд­ко мо­гат да се срещ­нат в на­ше вре­ме.

Мал­ка пол­за мо­же да се из­в­ле­че оба­че от бър­зо­то че­те­не на Пи­са­ни­ето. Чо­век мо­же да го про­че­те от­к­рай док­рай и въп­ре­ки то­ва да не ус­пее да съз­ре ху­бос­т­та му или да не схва­не не­го­во­то дъл­бо­ко и скри­то зна­че­ние. Изу­ча­ва­не­то на един па­саж до­то­га­ва, до­ка­то зна­че­ни­ето му ста­не яс­но на ума и от­но­ше­ни­ето му към спа­си­тел­ния план ­ оче­вид­но, е от мно­го по-го­ля­ма стойност, от­кол­ко­то про­чи­та­не­то на мно­го гла­ви, без да се има пред­вид оп­ре­де­ле­на цел и без да се из­в­ле­кат оп­ре­де­ле­ни по­уки и нас­тав­ле­ния. Но­се­те ви­на­ги Биб­ли­ята със се­бе си. И щом ви се от­да­де слу­чай, че­те­те я; за­па­ме­тя­вай­те тек­с­то­ве­те. Да­же до­ка­то хо­ди­те по ули­ца­та, мо­же­те да про­че­те­те един па­саж и да раз­миш­ля­ва­те вър­ху не­го, ка­то по то­зи на­чин го за­па­ме­ти­те.

Не мо­жем да при­до­би­ем мъд­рост без се­ри­оз­но из­с­лед­ва­не и без изу­ча­ва­не, прид­ру­же­но с мо­лит­ва. Ня­кои час­ти на Пи­са­ни­ето са на­ис­ти­на твър­де яс­ни, за да бъ­дат кри­во раз­б­ра­ни; но има дру­ги, чи­ето зна­че­ние и сми­съл не се на­ми­рат на по­вър­х­нос­т­та, та да бъ­дат за­бе­ля­за­ни и схва­на­ти от пръв пог­лед. Те тряб­ва да бъ­дат изу­ча­ва­ни вни­ма­тел­но и да се раз­миш­ля­ва вър­ху тях с мо­лит­ва. Та­ко­ва изу­ча­ва­не ще бъ­де бо­га­то въз­наг­ра­де­но. Как­то миньо­рът от­к­ри­ва жил­ки­те на скъ­пия ме­тал дъл­бо­ко под по­вър­х­нос­т­та на зе­мя­та, та­ка и чо­ве­кът, кой­то при­леж­но из­с­лед­ва Бо­жи­ето сло­во, за да тър­си скри­ти сък­ро­ви­ща, ще на­ме­ри в Не­го ис­ти­ни от най-ви­со­ка стойност, убяг­ва­щи от пог­ле­да на неб­реж­ния тър­сач. Бо­гов­дъх­но­ве­ни­те ду­ми, пре­мис­ле­ни дъл­бо­ко в сър­це­то, ще бъ­дат ка­то по­то­ци, бли­ка­щи от из­во­ра на жи­во­та.

Биб­ли­ята ни­ко­га не тряб­ва да се изу­ча­ва без мо­лит­ва. Пре­ди да от­во­рим стра­ни­ци­те є, тряб­ва да се мо­лим за прос­вет­ле­ни­ето от Све­тия Дух и то ще ни бъ­де да­де­но. Ко­га­то На­та­на­ил дой­де при Исус, Спа­си­те­лят въз­к­лик­на: “Ето един ис­тин­с­ки из­ра­ил­тя­нин, в ко­го­то ня­ма лу­кав­щи­на”. На­та­на­ил за­пи­та: “От­къ­де ме поз­на­ваш?” Исус от­го­во­ри: “Пре­ди да те по­ви­ка Фи­лип, ви­дях те, ка­то бе­ше под смо­ков­ни­ца­та”9. Исус ще ви­ди и нас в на­ше­то уеди­не­но мяс­то за мо­лит­ва, ако Го мо­лим за свет­ли­на, ко­ято да ни по­мог­не да раз­бе­рем как­во е ис­ти­на. Ан­ге­ли от све­та на свет­ли­на­та ще бъ­дат с хо­ра­та, тър­се­щи със сми­ре­но сър­це Бо­жес­т­ве­но­то ръ­ко­вод­с­т­во.

Све­ти­ят Дух въз­ве­ли­ча­ва и прос­ла­вя Спа­си­те­ля. Не­го­ва­та служ­ба е да пред­с­та­вя Хрис­тос, чис­то­та­та на Не­го­ва­та прав­да и ве­ли­ко­то спа­се­ние, ко­ето има­ме чрез Не­го. Исус каз­ва: “От Мо­ето ще взе­ме и ще из­вес­ти на вас”10. Ду­хът на ис­ти­на­та е един­с­т­ве­ни­ят дейс­т­ви­те­лен Учи­тел, Кой­то мо­же да ни раз­к­рие Бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на. Кол­ко ви­со­ко це­ни Бог чо­ве­чес­т­во­то, щом да­де соб­с­т­ве­ния Си Син да ум­ре за не­го и оп­ре­де­ли Све­тия Дух да бъ­де Учи­тел и пос­то­янен Во­дач на чо­ве­ка!

1 1Кор. 2:9

2 Пс. 33:5

3 Пс. 107:43

4 Яков 5:17

5 Йо­ан 5:39

6 Йо­ан 1:3

7 Откр. 22:12

8 Йо­ан 6:53, 63

9 Йо­ан 1:47, 48

10 Йо­ан 16:14