ИЗ­ПО­ВЕД

“То­зи, кой­то крие гре­хо­ве­те си, ня­ма да ус­пее; но кой­то ги из­по­вя­да и ос­та­ви, ще на­ме­ри ми­лост.”1

Ус­ло­ви­ята за при­до­би­ва­не на ми­лост от Бо­га са прос­ти, спра­вед­ли­ви и ра­зум­ни. Гос­под не изис­к­ва от нас да из­вър­шим не­що теж­ко, за да по­лу­чим про­ще­ние на гре­ха. Не е нуж­но да пра­вим дъл­ги и умо­ри­тел­ни пок­лон­ни­чес­ки пъ­ту­ва­ния или да си на­ла­га­ме са­ми мъ­чи­тел­ни из­ку­пи­тел­ни на­ка­за­ния, та да пре­по­ръ­ча­ме ду­ши­те си на не­бес­ния Бог или да из­п­ла­тим гре­хо­ве­те си. То­зи, кой­то из­по­вяд­ва и изос­та­вя гре­ха си, ще на­ме­ри ми­лост, ще бъ­де по­мил­ван.

Апос­то­лът каз­ва: “Из­по­вя­дай­те един на друг гре­хо­ве­те си и мо­ле­те се един за друг, за да бъ­де­те из­ле­ку­ва­ни”2. Из­по­вя­дай­те гре­хо­ве­те си на Бо­га, Кой­то един­с­т­вен мо­же да ги прос­ти, и прег­ре­ше­ни­ята си ­ един на друг. Ако си ос­кър­бил при­яте­ля си или ближ­ния си, тряб­ва да приз­на­еш сво­ята неп­ра­вед­на пос­тъп­ка, а не­гов дълг е да ти прос­ти с го­тов­ност. След то­ва тряб­ва да по­тър­сиш про­ще­ние и от Бо­га, по­не­же тво­ят брат, ко­го­то си на­ра­нил, е Не­го­ва соб­с­т­ве­ност. Ка­то на­ра­ня­ваш не­го, всъщ­ност съг­ре­ша­ваш сре­щу не­го­вия Съз­да­тел и Из­ку­пи­тел. Слу­ча­ят би­ва пред­с­та­вен пред един­с­т­ве­ния ис­тин­с­ки Пос­ред­ник ­ на­ши­ят ве­лик Пър­вос­ве­ще­ник, Кой­то “бе­ше из­ку­шен във всич­ко, как­то и ние, но без да съг­ре­ши” и Кой­то “съ­чув­с­т­ва на на­ши­те сла­бос­ти”3 и е в със­то­яние да ни очис­ти от вся­ко пет­но на не­чес­тие.

Оне­зи, ко­ито не са сми­ри­ли ду­ши­те си пред Бо­га та­ка, че да приз­на­ят сво­ята ви­на, още не са из­пъл­ни­ли пър­во­то ус­ло­вие, за да бъ­дат при­ети от Не­го. Ако не сме пре­жи­ве­ли оно­ва по­ка­яние, за “ко­ето ня­ма раз­кайва­не”, и не сме из­по­вя­да­ли гре­хо­ве­те си с ис­тин­с­ко ду­шев­но сми­ре­ние и сък­ру­шен дух, ако не сме нам­ра­зи­ли соб­с­т­ве­на­та си по­роч­ност и не сме се от­в­ра­ти­ли от нея, всъщ­ност ни­ко­га не сме тър­си­ли ис­тин­с­ки про­ще­ние на гре­хо­ве­те си. А ако ни­ко­га не сме по­тър­си­ли то­ва про­ще­ние, ни­ко­га не ще на­ме­рим и Бо­жия мир. Един­с­т­ве­на­та при­чи­на, по­ра­ди ко­ято не сме по­лу­чи­ли про­ще­ние на ми­на­ли­те гре­хо­ве е, че не же­ла­ем да сми­рим сър­ца­та си и да се съ­об­ра­зим с ус­ло­ви­ята, ко­ито Сло­во­то и ис­ти­на­та пос­та­вят. По то­зи въп­рос са да­де­ни из­рич­ни нас­тав­ле­ния. Из­по­вяд­ва­не­то на гре­ха, не­за­ви­си­мо да­ли е час­т­но или пуб­лич­но, тряб­ва да бъ­де ис­к­ре­но и да бъ­де из­ка­за­но неп­ри­ну­де­но. То не би­ва да се из­т­ръг­ва от греш­ни­ка. Не би­ва да се пра­ви по ле­ко­мис­лен и без­г­ри­жен на­чин или пък да бъ­дат на­сил­ва­ни да се из­по­вяд­ват хо­ра, ко­ито още ня­мат усе­ща­не за ужас­ния ха­рак­тер на гре­ха и не се от­в­ра­ща­ват от не­го. Са­мо из­по­вед, ко­ято е из­ли­яние от дъл­би­ни­те на ду­ша­та, мо­же да си проп­ра­ви път до Бо­га на без­ко­неч­но­то със­т­ра­да­ние. Псал­мис­тът каз­ва: “Гос­под е бли­зо при ония, ко­ито са със сък­ру­ше­но сър­це и спа­ся­ва та­ки­ва, ко­ито имат раз­ка­ян дух”4.

Ис­тин­с­ка­та из­по­вед има ви­на­ги точ­но оп­ре­де­лен ха­рак­тер и приз­на­ва точ­но оп­ре­де­ле­ни гре­хо­ве. Те мо­же да бъ­дат от та­ко­ва ес­тес­т­во, че тряб­ва да се ка­жат са­мо пред Бо­га; мо­же да са прег­ре­ше­ния, ко­ито тряб­ва да бъ­дат из­по­вя­да­ни на оп­ре­де­ле­ни лич­нос­ти, на­ра­не­ни чрез тях; или пък мо­же да са от об­щес­т­вен ха­рак­тер и в та­къв слу­чай тряб­ва да се из­по­вя­дат пуб­лич­но. Но вся­ка из­по­вед тряб­ва да бъ­де яс­но оп­ре­де­ле­на и точ­но на цел­та, приз­на­ва­ща имен­но те­зи гре­хо­ве, за ко­ито сме ви­нов­ни.

В дни­те на Са­му­ил из­ра­ил­тя­ни­те се бя­ха от­к­ло­ни­ли от Бо­га. Те стра­да­ха от пос­ле­ди­ци­те на гре­ха, за­що­то бя­ха за­гу­би­ли вя­ра­та си в Бо­га, бя­ха за­гу­би­ли до­ве­ри­ето си в Не­го­ва­та спо­соб­ност да бра­ни и за­щи­та­ва Сво­ето де­ло. Бя­ха обър­на­ли гръб на ве­ли­кия Уп­ра­ви­тел на все­ле­на­та и по­же­ла­ха да бъ­дат уп­рав­ля­ва­ни по съ­щия на­чин, как­то на­ро­ди­те око­ло тях. Но пре­ди да на­ме­рят мир, нап­ра­ви­ха след­на­та точ­но оп­ре­де­ле­на из­по­вед: “Вър­ху всич­ки­те си гре­хо­ве при­ту­рих­ме и то­ва зло ­ да си ис­ка­ме цар”5. Тряб­ва­ше да бъ­де из­по­вя­дан са­ми­ят грях, кой­то ве­че бя­ха убе­де­ни, че са из­вър­ши­ли. Тях­на­та неб­ла­го­дар­ност по­тис­ка­ше ду­ши­те им и ги от­де­ля­ше от Бо­га.

Из­по­вед без ис­тин­с­ко по­ка­яние и ре­фор­ми­ра­не ня­ма да бъ­де при­ета от Бо­га. В жи­во­та тряб­ва да нас­тъ­пят ре­ши­тел­ни про­ме­ни; всич­ко ос­кър­би­тел­но за Бо­га тряб­ва да бъ­де отс­т­ра­не­но. То­ва е ре­зул­та­тът от ис­тин­с­ка­та скръб за гре­ха. Де­ло­то, ко­ето има­ме да из­вър­шим от своя стра­на, ни е яс­но из­ло­же­но: “Из­мий­те се, очис­те­те се; отс­т­ра­не­те от очи­те Ми зло­то на де­ла­та си; прес­та­не­те да вър­ши­те зло; на­уче­те се да вър­ши­те доб­ро; стре­ме­те се към пра­во­съ­дие; об­лек­ча­вай­те уг­не­те­ни­те; съ­де­те пра­во за си­ра­че­то; зас­тъп­вай­те се за вдо­ви­ца­та”6. “Ако не­чес­ти­ви­ят вър­не взе­тия за­лог, ако вър­не об­рат­но то­ва, ко­ето е ог­ра­бил, ако хо­ди в за­ко­ни­те на жи­во­та, без да вър­ши не­чес­тие, то той неп­ре­мен­но ще жи­вее и ня­ма да ум­ре.”7 Ап. Па­вел каз­ва след­но­то за по­ка­яни­ето: “За­що­то ето, та­зи ва­ша скръб по Бо­га как­во усър­дие по­ро­ди във вас, да, как­во се­бе­очис­т­ва­не, да, как­во не­го­ду­ва­ние, да, ка­къв страх, да, как­во неп­ре­одо­ли­мо же­ла­ние, да, как­во усър­дие, ка­къв ре­ванш? Във всич­ки не­ща по­ка­зах­те, че сте чис­ти в то­ва от­но­ше­ние”8.

Ко­га­то гре­хът е умър­т­вил спо­соб­нос­т­та за мо­рал­на пре­цен­ка, чо­ве­кът, вър­шещ зло, не мо­же да раз­ли­чи не­дос­та­тъ­ци­те в ха­рак­те­ра си, ни­то пък мо­же да схва­не ужас­ния ха­рак­тер на зло­то, ко­ето е нап­ра­вил; и ако не се под­да­де на убеж­да­ва­ща­та си­ла на Све­тия Дух, ос­та­ва до го­ля­ма сте­пен сляп за своя грях. Не­го­ва­та из­по­вед не е ис­к­ре­на и се­ри­оз­на. Към вся­ко приз­на­ние за сво­ята ви­на той при­ба­вя и из­ви­не­ние за по­ве­де­ни­ето си, за да се за­щи­ти, ка­то се оп­рав­да­ва, че ако не са съ­щес­т­ву­ва­ли да­де­ни об­с­то­ятел­с­т­ва, той ня­ма­ло да из­вър­ши то­ва или оно­ва, за ко­ето е уко­ря­ван.

След ка­то ядо­ха от заб­ра­не­ния плод, Адам и Ева се из­пъл­ни­ха с чув­с­т­во на срам и ужас. От­на­ча­ло един­с­т­ве­на­та им ми­съл бе­ше как да из­ви­нят гре­ха си и как да из­бег­нат ужас­на­та при­съ­да ­ смърт. Ко­га­то Гос­под ги по­пи­та за гре­ха им, Адам, сто­вар­вай­ки ви­на­та от­час­ти на Бо­га и от­час­ти на сво­ята дру­гар­ка, от­го­во­ри: “Же­на­та, ко­ято ми да­де за дру­гар­ка, тя ми да­де от дър­во­то, та ядох”. Же­на­та хвър­ли об­ви­не­ни­ето вър­ху зми­ята, ка­то ка­за: “Зми­ята ме под­ма­ми, та ядох”9. За­що Си съз­дал зми­ята? За­що Си я пус­нал да вле­зе в рая? Всъщ­ност то­ва бя­ха въп­ро­си­те, ко­ито се съ­дър­жа­ха в нейно­то из­ви­не­ние за гре­ха є, ка­то по то­зи на­чин дър­жа­ха Бо­га от­го­во­рен за тях­но­то па­де­ние. Ду­хът на са­мо­оп­рав­да­ни­ето во­ди на­ча­ло­то си от “ба­ща­та на лъ­жа­та” ­ Са­та­на ­ и се про­явя­ва във всич­ки си­но­ве и дъ­ще­ри на Адам. Из­по­ве­ди­те от то­зи вид не са вдъх­но­ве­ни от Бо­жия Дух и ня­ма да бъ­дат при­ети от Бо­га. Ис­тин­с­ко­то по­ка­яние пра­ви чо­ве­ка спо­со­бен да по­на­ся сам сво­ята ви­на и да я приз­на­ва без из­ма­ма или ли­це­ме­рие. Как­то бед­ни­ят бир­ник, не сме­ещ и очи­те си да пов­диг­не към не­бе­то, той ще из­ви­ка: “Бо­же, бъ­ди ми­лос­тив към ме­не, греш­ни­ка”; и те­зи, ко­ито та­ка приз­на­ят сво­ята ви­на, ще бъ­дат оп­рав­да­ни; за­що­то Исус ще се зас­тъ­пи със Сво­ята кръв за вся­ка ка­еща се ду­ша.

При­ме­ри­те на ис­тин­с­ко по­ка­яние и сми­ре­ние в Бо­жи­ето сло­во раз­к­ри­ват та­къв дух на из­по­вяд­ва­не, в кой­то ня­ма ни­ка­къв опит за из­ви­не­ние за гре­ха или опит за са­мо­оп­рав­да­ва­не. Ап. Па­вел не се опи­та да се за­щи­ти. Той опи­са гре­ха си в най-чер­ни­те му крас­ки, без да се опит­ва да на­ма­ли ви­на­та си: “Зат­ва­рях в тъм­ни­ца мно­го от све­ти­ите, ка­то се снаб­дя­вах с власт от глав­ни­те све­ще­ни­ци; и ко­га­то би­ва­ха осъж­да­ни на смърт, и аз да­вах гла­са си сре­щу тях. Мъ­чех ги мно­го по всич­ки­те си­на­го­ги и ги ка­рах да бо­го­хул­с­т­ват; и в чрез­мер­на­та си ярост сре­щу тях ги прес­лед­вах да­же по чуж­ди­те гра­до­ве”10. Той не се по­ко­ле­ба да за­яви: “Хрис­тос дой­де на то­зи свят, за да спа­си греш­ни­ци­те, от ко­ито най-го­ле­ми­ят съм аз”11.

Сми­ре­но­то и сък­ру­ше­но сър­це, смек­че­но от ис­тин­с­ко раз­ка­яние, ще мо­же да оце­ни не­щич­ко от Бо­жи­ята лю­бов и от це­на­та, пла­те­на на Гол­го­та. И как­то син се из­по­вяд­ва пред ба­ща си, кой­то го оби­ча, та­ка ис­тин­с­ки раз­кайва­щи­ят се чо­век ще за­не­се при Бо­га всич­ки­те си гре­хо­ве. Как­то е пи­са­но: “Ако из­по­вя­да­ме гре­хо­ве­те си, Той е ве­рен и пра­ве­ден да ни прос­ти гре­хо­ве­те и да ни очис­ти от вся­ка неп­рав­да”12.

1 Пр. 28:13

2 Яков 5:16

4 Пс. 34:18

5 1Ца­ре 12:19

6 Исая 1:16, 17

7 Езе­ки­ил 33:15

8 2Кор. 7:11

9 Битие 3:12,13

10 Де­ян. 26:10, 11

11 1Ти­мо­тей 1:15

12 1Йо­ано­во 1:9