Последен ден на февруари.
Мразовито утро . Звънтяща тишина в гробищата край село Горски извор. Снегът скрипти под обувките, пътеката се вие между мраморните плочи и застиналите кръстове и ни довежда до гроба на Иван Николов. Като изтърван от прашка камък някой гарван прелети над сведените ни глави, настръхнали врабчета ни следят зорко от клоните на смълчаните акации.
На твоя рожден ден, Иване, донесохме карамфили и стръкчета чемшир. Подържахме в шепите запалените свещи, а после ги боднахме в едрозърнестия сняг.
Мълчи Милко. Скърби Тодорка. Гъсти вежди е свесил Петър Марев и устните му едва се сдържат да не изрекат остро слово срещу онези, в чийто змийски очи ти беше трън , които се ръкуваха престорено с теб ,ала зад гърба ти скверняха името ти , честта ти , сътвореното от талантливата десница.
Някъде на югоизток, в далечината, клоните на оскрежените дървета приличат на фантастични дантели. Ти предсмъртно пожела да те п оложат до гроба на майка ти , за да виждаш през влажната пръст Хасково и Димитровград, угарите, по които напука детските си пети , рекичката, в която с ръце ловеше пъстри стискозъбки, а зиме се пързаляше с намокрени навуща...
Устата ни немеят пред гроба ти. В душите ни бушува деветбалово вълнение. Мъчат ни много въпроси, но един стои над всички: Ще ни дадеш ли прошка, Иване, в деня на Сирна неделя? - Затова, че приживе те уважавахме като голям поет, но не отворихме сърцата си и не изрекохме топлите думи на благодарност за титаничния труд над белия лист;
- Затова, че нареждахме по навик новата ти книга с оригиналния автограф в библиотечната лавица, но не тръгнахме като проповедници, за да чуят изпятото от теб и останалите, за да я има твоята книга във всеки български дом;
Ще ни дадеш ли прошка, Иване, затова, че не въстанахме срещу онези, които ежедневно слагаха пръти в колелото ти и с всевъзможни щури замисли вдигаха ден след ден кръвното ти налягане, ускоряваха пулса ти и ако не ги удостояваше с поглед, то, просто, не искаше да се принизяваш до техния дребен ръст и мизерна душица;
Ти имаше широка и любвеобилна душа, но надали ще дадеш прошка на онези, които тайно и много искаха да не ходиш по белия свят, а иначе те потупваха по рамото и се пишеха за твои приятели;
Не бъди щедър и не ни давай прошка Иване, докато не сторим това, което е по силите ни, за да чуят твоите песни и стар и млад, докато с компетентното око не вникнем в многопластовата ти поезия, в талантливите ти преводи, в емоционалната ти публицистика, в оздравителната ти сатира;
Недей ни прощава, докато успеем да дадем от себе си дължимото на теб - чудодейният ти стих да влезе в българската христоматия, задушевните ти лирични строфи да се превърнат в любимо четиво за младостта на България, а твоите почитатели с всеки прочетен стих да стават по-благородни.
Ти най-добре знаеш, Иване, кое може и бива да се опрости и кое не заслужава. Нека вулканичната ти душа бъде строг съдник и съветник...
Зад нас върху девствения сняг останаха алените карамфили да пламтят като капки кръв. Мразовитата мъгла отстъпи пред бликащите слънчеви ласки, които тайнствено нашепваха, че скоро ще пукне пролетта.
И тогава над твоя гроб, Иване, ще се усмихне белоцветната вишня.