(За двата сборника: “Парнас около нас” от А. Германов и И.Николов)
Всички знаехме, че еднакво успешно, еднакво талантливо Иван Николов пишеше и нежна лирика, и острозъба сатира. Над всичко, обаче, се извисяваше голямата доза добросърдечие и човеколюбие. Дори и карикатурните образчета от ежедневието ни поетът рисуваше с мек, добропожелателен рисунък, с нескривана симпатия и надежда, че вървим на по-добро.
Разгръщайки страниците на двете книги с едно общо заглавие “Парнас около нас” ( 1987 г.), съзрях нещо радващо, нещо неповторимо: Двама поети-лирици, две сродни души се бяха самовпрегнали в един изнурителен труд, със шаржове, пародии и епиграми да нарисуват, да възпеят, да запознаят читателите със житието-битието и с творческия багаж на точно 199 изтъкнати наши и чужди писатели, художници, актьори, журналисти.
Пародията и епиграмата са такъв труден до изнемога литературен жанр, който най-често предизвиква емоционална реакция от обрисувания, в повечето случаи отрицателна. Засегнатите рядко възприемат насмешката като добродушие и на принципа “Защо за мен, а не за друг” обикновено се сърдят или променят отношението си към автора. В нашия случай тандемът Германов-Николов са взели присърце един широкомащабен диапазон от творчески личности, които през последните 30-40 години са били на фокуса на вниманието. Нещо повече - Германов и Николов познават отблизо своите “герои”, твърде често са били заедно с тях на една маса, в една компания, чели са техните творби, слушали са техни изказвания, разговори. Затова мисля, че и в двете книги достоверността на словесния портрет е максимална. Това мога да кажа и за автора на шаржовете - Андрей Германов. Неговият замах е винаги на ръба на провала, защото хиляди са тези читатели, които визуално са познавали изобразяваните творци. В шаржовете, (доколкото разбирам от това тънко изкуство), Андрей Германов се е стремил и успял да оживи портретите максимално точно. През дългите ми години на запознанство с такива автори като Павел Матев и Добри Жотев, Любомир Левчев и Иван Давидков, Николай Христозов и Иван Спасов, Янко Димов и Никола Инджов, моите непосредствени впечатления от преподавателите ми в университетите Пантелей Зарев, Георги Цанев и Георги Веселинов аз вече имах изградени външни представи, знаех тяхното ежедневие, някои техни черти на характера и привички. Вглеждайки се в шаржовете на гореизброените, трябва да кажа недвусмислено, че те са повече от сполучливи. Друга е била целта на Иван Николов: В пародията и епиграмата да разкрие още нещо за творческата личност, да прибави към графичния шарж елементи от техния бит и нрав, но вече откъм словесната страна. Има пародии и епиграми, които са пределно кратки, но и пределно точни:
“Какво му трябва на бай ви Крума?
По-рядко молив, по-често гума”
(За Крум Пенев)
“Александър Муратов -
талант осемнайсеткаратов”
“За негово добро съм взел перото...
А той попълва фишове за тото!”
(Ефрем Каранфилов за психологията на българина)
“Деца не яжте сладолед -
изграждайте си мироглед!”
(За Цветан Ангелов)
“Знамената не тежат -
ако други ги държат!”
(За Николай Христозов)
“И до днеска на същата плоча
не кама, а перото си точа!”
(За Любомир Левчев)
“За него епиграма
няма:
Не се побира в епиграма!”
(За Божидар Божилов)
Цитирах тези двустишия, за да откроя способността на Иван Николов с един замах да изобрази словесно нарисувания от Германов шарж. В едно откровение, поместено в сборника “Книга за Андрей Германов” (1985 г.) Иван Николов пише: “Смешните и изключително точни зарисовки на Андрей се трупаха една след друга - върху случайни листчета, салфетки, понякога върху моята цигарена кутия. И той сам ми предложи - помня беше едно лято, в почивния дом на писателите край Варна:
- Тия последни рисунки няма как да видят бял свят! Ти си писал епиграми, защо не опитаме да ги подкрепим с текст - това могат да бъдат пародии, закачки... Вече каних няколко души, не се получи... С една дума идеята ме запали....”
От този цитат става ясно, че в началото са били готовите зарисовки, а след това по тях Иван Николов е съчинявал епиграма, шарж или пародия. Пак в цитираната книга четем от Иван Николов: “Зарових се в четене и препрочитане на десетки автори - пародията и епиграмата, особено когато са конкретни, спадат към най-трудните жанрове: в тях задължително трябва да уловиш характерното за един автор, някаква стилистична или житейска негова особеност, за да побереш в два-три куплета, а понякога и само в едно четиристишие човешкия му образ, който хем да е смешен, хем верен - да не дава повод за прекалена отмъстителност. Имах безценната помощ на Андрей - той познаваше по-отблизо домашния характер, бита на повечето наши писатели... Нашата мъчителна, но в същото време истински весела работа продължаваше. В бележниците си имам запазени по десетина и повече варианта на всяка отделна епиграма. Помня с какво усилие и Андрей постигна някои от своите шаржове...”
Едва ли бих могъл да добавя нещо по-съдържателно от себе си към споделеното в тези цитати. Явно, поетът е съзнавал дълбоко цялата отговорност, с която се е нагърбвал, но от друга страна точните шаржови скици на Андрей са го подтиквали към смелостта да се залови за перото. Такова едно творческо съдружие е нещо рядко, то може да се осъществи само при наличието на две души хем близки, хем надарени от Бога с умение и голяма човечност.
По-внимателният и ерудиран читател веднага ще открие, че доста от епиграмите и пародиите са свързани с написаното от изобразяваните - било като са назовавани техните произведения, или чрез някоя точна перефраза:
“Песнички писах
и много са те.
Сбирам ги в книжка
“Послушно дете”
(За Дора Габе)
“Всички пишат за минали ери
и прехласнато гледат назад...
Дано още един се намери -
да сме двама в новия град!”
(За Камен Калчев)
“И бог създаде мироздание...
но мойто има две издания!”
(За Владимир Голев)
“Един - към кафенето, друг - към бара...
А ние с тебе?
Все “По тротоара”
(За Милчо Радев)
Прави ми впечатление, че Иван Николов тръгва от една и съща позиция към всеки автор, независимо дали е много популярен, или е от по-младите: По възможност да обхване онова, което излъчват творбите му, външният му вид, маниери, дори здравословно състояние:
“Грип го грози и лумбаго го стрелка,
но бай ви Недялко се трудеше с жар:
миналия месечко - една новелка,
този месечко - един мемоар”
(За Недялко Месечков)
“Авджилък - това е мойта краста...
Вдигам, значи, пушката и: даннн!
Но не се укривал заек в храста,
а един съвременен ромам.”
(За Емилиян Станев)
Интерес за наблюдателния читател представлява и стилистиката на разглежданите епиграми и пародии. Иван Николов, видимо, е гледал казаното от него да съвпада с типични за автора стил и маниери на писане, с характерни думи и изрази: Когато пише за Дора Габе стихът е лек, напевен:
“Искам децата
да бъдат добри -
от три години
до сто и три”
Друг е стихът за Елисавета Багряна:
“Можеш ли да спреш ти виното, дето няма точни градуси,
но троши фолклорни бъклици и изскача от паниците,
дето не търпи възклицания: “Стой! Неопитно и младо си,
а приижда и залива всички схеми на критиците”.
При детския поет Георги Веселинов авторът отново запява на детска вълна:
“Две ръчички, хей ги, две...
Не от вчера, не от днеска
тази пише стихове,
другата и ръкоплеска!”
Започне ли словесно да изобразява академика Петър Динеков, Иван Николов ще си спомни познанията по старобългарски език:
“Бедни бяха словене,
не знаяхон язык:
ни имеяхон мене,
ни моих же къниг!”
Пишейки за незабравимия хуморист Генчо Узунов, поетът гледа да се доближи до неговия закачлив словоред:
“Публиката родна възхитили,
вече я възпитахме така, че
на трагедиите да се хили
и от фейлетоните да плаче.”
Игриво и закачливо звучи епиграмата за Стефан Дичев:
“Веднъж извиках в Искърското дефиле:
- Аз съм писател! И не пиша зле!
Издавам исторически романи...
А екът рече: “Мани, мани!”
За много неща бих писал още след внимателния прочит на двата весели и незлобиви сборника. За много неща бих могъл още да се заловя, да се поразровя в тези 199 пародии и епиграми, но най-добре е читателят сам да открие двете книги, (които са вече библиографска рядкост) и да стане третият от веселата компания. Едно, може би, е най-важното: И тук, на този хлъзгав и труден терен, плугът на поета е заорал мъжки, яко и надълбоко. И тук, в специфичната сатира Иван Николов остава верен на две неща: Да бъде човек с човешки помисли и да намери най-точното словесно оръжие за своя безспорен талант.
Накрая някой любопитен читател може и да запита: “А как са реагирали засегнатите?”
Пак ще отгърна една страница от “Книга за Андрей Германов”, на която Иван Николов си спомня: “Още не бяхме завършили книгата си (става дума за първата книга - И.М.) но тя вече се коментираше оживено, предизвикваше най-различни реакции. Един тогавашен директор на издателство срещнал Андре и сърдито му рекъл: “Аз да ви пускам книгите, а вие ще ме маскарите!” Друг съвременен класик дълго се интересуваше, кога най-после ще отидем да го опишем и обрисуваме. Една авторка сама си беше съчинила епиграма и я отнесла в издателството - да не би случайно да остане извън пантеона на безсмъртните...”
Още по-точно са предвидили реакциите самите автори в автоепиграма: Иван Николов:
“Мили съавторе!
Свиват юмрук
и ни заплашват с разправа голяма:
Андрей Германов:
“Първо, първо - тези, които са тук,
Второ, второ - онези, които ги няма!”