Със плахи стъпкu минах noкpaй трапа,
извърнал поглед някъдe встрани.
Сълза от радост на възглавницата капна,
на челото ми росна пот изби.
Здравей, мой ранен час! Далеч е още изгрева,
сънуват улиците позатихналата глъч.
Усещам по дъха, че утрото е близко,
във мен светлее и звъни очакван лъч.
И вcuчкo ми изглежда невероятно дребно,
дори тревогите са били без цена.
Успея ли със шепата от извора да гребна -
по пътя си ще диря само светлина...
Болницата 1985 г.