По народни пословици и поговорки
Тези 14 есета по български народни пословици и поговорки са написани по творческа по-ръчка на една кандидат-студентка в 1995 г. Нищо в тях не е променено или актуализирано.
И.М.
Докато не хвърлиш в нивата, не никне
Ослепителна светкавица насече потъмнялото небе и колесницата на свети Илия затрополи по безкрайните облачни друми. Откачало едри капки зачукаха по покрива, след това силен дъжд с вятър започна да милва зелената трева и само след минута потекоха бъбриви поточета. Докато се опомня, какво става навън, хладната въздишка на юнското утро свърши неочаквано бързо и някой повдигна леко крайчеца на облачната завеса, за да проправи път на усмихнатия слънчев лъч.
Излязох на двора и пред погледа ми затрептя природно чудо: По класилата ръж засвяткаха безброй искрици, упойващ дъх на треви и билки нахлу в детските ми гърди с ароматни тласъци и на душата ми стана леко, леко... Загледах се в полегналата ръж, в мокрите класове и без да искам се върнах назад във времето - в онова есенно, мъгливо утро, когато баща ми хвърли пълни шепи житно семе и след това заравни с брана рохкавата пръст. Зрънцата потьнаха в почвата. След ден-два заваля тих, приспивен дъждец и цяла седмица преде дъждовни нишки над посърналата земя. Дойдоха зимните виелици, дълбок до коляно сняг покри засятата нива и сякаш всичко замря. Заредиха се утрини с леден дъх, от капчуците се спуснаха искрящи висулки, дните наметнаха зимен кожух и заприличаха на уморени коледари.
Детският ми ум все ме теглеше към посетите зрънца - какво ли правят под ледения юрган? Кога ще покажат иглени главици над земята? Тогава бях толкоз далеч от жизнения опит, от святата истина и много неща ми приличаха на приказка - романтични, наивни, по детски красиви. С времето разбрах, че природата си има свои закони, свои непоклатими разпоредби. Тя иска, тя заставя добрия стопанин да разоре сухата земна гръд, да я изчисти от треволяци, да я подготви за зачеване. И, когато семенцата попаднат в нейните скути, тя като грижлива майка ще ги затопли, ще ги напои с влага, за да се разтвори люспеното елече и да покаже гла-вичка плодоносният кълн. Тя, всесилната природа, от векове знае, как да разтвори земната корица, да даде въздух и простор на зеленото острие и бъдещият клас да тръгне нагоре към слънцето.
Връщам се отново към онази картина от моето детство, която и до днес се къпе в брилянтна хубост. Класилата ръж, окъпана от юнския дъжд, блестеше с огледално отражение в зениците ми и се усмихваше с усмивката на най-добродушния човек. И сега се замислям: Биха ли се люшнали в нивата тези зелени гриви, ако не беше преди това онова есенно утро, в което мъглата лениво пълзеше по земята, снова благодатно утро, в което загрубялата длан на баща ми разхвърли върху угарта хиляди зрънца... Земната хубост дойде не от моето въображение, не от безплодната мечта на някой наивник, а от една стародавна традиция - най-напред с благоговение към земята трябва да посееш, след това с радостна тръпка да очакваш мига, когато засятото ще поникне. Едва ли има no-велико тьржество от това да видит плода от твоя труд, да погалиш с нежни пръсти първите кълнове на поникналото, след това да го поливаш, да го предпазваш от умъртвителни плевели и накрая да прибереш сладкия плод.
Как ми се иска това велико тьржество на човешкия разум и труд да споходи всеки жив човек, да го направи земно щастлив. Иначе броеницата от дни ще бъде безсъдържателна, миговете от ежедневието ще са пусти и празни. Посятото от твоята ръка е на всички, а това надхвърля рамките и просторите, предоставени милостиво на отделната човешка личност.
Който работи честно, живее лесно
Тази житейска мъдрост има нещо по своему красиво и по своему противоречиво. Да работиш честно, от една страна, е да мислиш добро за другите, да се трудиш, без да причиняваш болка или притеснение на останалите около теб. Твоят труд трябва да бъде вдъхновен от мисълта, че това е единственият път, по който ти можеш по човешки сносно и справедливо да преживяваш. Без лъжи и измами, без коварни удари по съперниците, без придърпване на черджето към теб за извличане на лична изгода, или казано дефинитивно, само с честен труд можеш да преживееш честно и с достоинство. Такава една формулировка е изкована не от вчера и не от днес. Тя е тькана нищка по нишка от безброй примери с векове. Не напразно нашите деди и прадеди са търсели и за най-дребната услуга баш майсторите абаджии и кундурджии, зидари и тенекеджии, кожари и бояджии. Честните еснафи са били почитани люде сред населението. Никой не се е съмнявал в техните доходи, никой не е завиждал на двукатовата им къща, или за това, че са ходили до Божи гроб. Напротив, когато са минавали на път за черквата със своята многобройна челяд, вески им е свалял шапка от уважение.
Пренесено смислово през годините това уважение е прид обивало нови форми и окраски. Болезнено, или с лекота този преход в настоящею пак е бил свързан с качеството на труда, с трайността на извършената услуга, с крещящите примери на измами и нагли далавери. И всичко, в края на краищата, опира до бита, до ежедневието на хората.
Ако поканеният водопроводчик си свърши работата добре, в дома ти няма да капят крановете, няма да ти се наводняват мазетата. Ако автомонтьорът огледа повредата и я отстрани майсторски, с гаранция, то тази гаранция е безопасното пътуване. Така е с мебелиста и фаянсаджията, лекаря и телевизионния техник, инженера и икономиста, адвоката и архитекта. Твоите претенции към майстора ще изчезнат, твоето недоволство ще се стопи, а майсторът ще те среща с открито чело, защото и ти си доволен от неговата услуга. Така се постига душевно задоволство от извършен труд, който е до-иесъл взаимна полза.
Противоречивостта в тази житейска мъдрост с, че честно работещият в наше време е притеснен от конкурента и съперници с вълчи нрав и апетит. От времето ли е, или се е събудила някаква втора природа в човека, но алчните конкуренти често търсят, умуват как с по-малко труд и средства да спечелят повече пари. Техните усилия не са насочени към доброто на хората, напротив, ако ти поправят днес телевизорът, само след два дена екранът отново ще ослепее, поправените ботуши още при първия дъжд ще намокрят краката ти, скъпите фаянсови плочки след седмица ще започнат да се отлепват и падат. Стореното от тези „майстори" ти засяда като буца на гърлото и ти няма да ги потърсиш втори път. Те ще измамят още двама-трима клиенти, но до четвъртия ще стигне мълвата, че тези мошеници си оставят калпавите ръце в услугата и един ден за тях ще настъпят трудни дни. Просто, клиентите ще им обърнат гръб.
Ако с честен труд припечелваш добре и живееш заможно - това е достойно. Въпреки, че в наши дни злобата и завистта подтикват дребните душици да си служат с непочтени ходове и средства. В такива случаи потьрпевши са честните клиенти и онези майстори, конто по родово коляно са свикнали да се трудят честно. С всеобщо възмущение виждаме, че сега на почит са мошениците, комбинаторите, лъжците и далавераджиите.
Готов съм с гьрди да защитя правото на честния труд, на труда, който носи радост на всички. Ако сам не успея да сторя това, редно е всички да направим заслон пред всепризнатите майстори, да не вгорчаваме дните им, да не ги разкъса алчността на мизерниците. Трудът от векове е бил благословен и не бива да забравяме това.
С труд и постоянство всичко се постига
Цялата история на човешкия род е зримо доказателство на тази житейска мъдрост. Трудът и постоянството в труда са осигурявали отначало пътечка, после просека, след това друм и оттам нататък широки пътища, по които мислещото човешко същество се е движело напред и само напред. Не е нужно да се връщаме към ерата, когато в люлката на земните катаклизми се е формирала планетата Земя и всички природосъобразни явления на нея. Достатъчно е да се върнем към запалването на първата искра чрез търкане на две сухи дървета. Каква упоритост, какво постоянство е това, с часове да търкаш, за да получиш огън, от хиляди движения на ръцете да стигнеш до радостта, че твоят труд е причина лумналите пламъци да затоплят усоите на пещерата, измръзналите тела на ловците, да изпекат убития дивеч.А какво да кажем за адските мъки на нашите пра-прадеди, които са изминавали с километри, за да поразят с копие или стрела бързоногия елен, които са изсичали търпеливо, с години от студения камък чук и брадва, после от желязо мотика и търнокоп.
Дните и вечерите на всички, които са живели в отделните епохи и векове са били един дълъг наниз от труд в самото начало, бекрайни опити и пак повторение на опитите. Вземете златотърсачите - онези, които от тонове пясък търсят да открият мечтаните късчета злато. Вземете строителите на гробници, пирамиди и жилища. Какви огромни каменни блокове е трябвало да се подреждат с най-примитивни способи, какви смеси са забърквали за замазка, как са стигнали до идеята от пещерата да преминат към наколните жилища, оттам в глинени, кирпичени,тухлени, та да се стигне до панелите и алуминия. Днес човек не може с поглед да стигне до върха на небостъргача, а е почнал от влажните землянки.
Има хиляди и хиляди илюстрации в живота на различни поколения, които говорят недвусмислено, че древният алхимик е започвал от какви ли не смеси и прахове, за да стигне неговият съвременен колега до супермодерните лаборатории с компютри и лазери. Древните физици са откривани обикновения лост, а днешните им колеги планират най-усъвършенствани летателни совалки, с ми1то мислят да ходят на гости на различни планети.
А какво да кажем за най-обикновената човешка личност? Не започва ли тя с лазене, изправяне ил нестабилните крачета, преминаване на първите метри прав, за да обърне взор към тромавите каруци, по-елегантните карети, парните двигатели и трамвая, автомобила и експреса, реактивните самолети и космическите кораби. Точно тези измерения, този затворен кръг от усилия са живата емблема на труда и постоянството. Да се превърнеш от страхлив обитател на пещерите във владетел на сушата, океана и космоса - това е нечуван подвиг, и това е венец на вековни мъки и терзания, временен финал на нещо започнато и доведено до съвременно равнище. Казвам временен финал, защото спиралата на човешкия напредък няма край, тя извива все по-нагоре и по-нагоре.
Всяко нещо, което прави човека по-силен, по- уверен, по-целенасочен е свързано с труда и постоянството, тези две благословени от Бога черти на характера. Ако те не съществуваха на белия свят, то и аз едва ли бих могъл да съчиня и подредя на белия лист тези мои размисли по неоспоримата мъдрост.
Вместо да изпишеш вежди, изваждаш очи
Тази вековечна народна мъдрост има две страни, по своему съдържателни. Вярно е, че онзи, който по глупост, или наивност, от доброжелателност, или злоумислие е решил да„ изпише вежди", в края на краищата е сторил така, че стига до обратен и трагичен ефект-„изважда очи". Не са малко случаите в живота, когато зложелателят, в стремежа си да „извади очи" на някого, довежда нещата дотам че неговата „жертва" получава шансове за радост, щастие и сполука.
Това, което се случи с мой съученик преди доста години е жива илюстрация за непреходността на народната мъдрост „ Вместо да изпише вежди, извадил очи". Имахме класен ръководител, който външно умееше да имитира активност и загриженост за класа си - замисляше разни програми, водеше ни по музеи и екскурзии, на кино, посред нощ посещаваше квартирите ни внезапно и все ни съветваше. Пред един голям празник реши да подготви агитка. Но ни трябваше човек, който да свири добре на акордеон. И, не щеш ли, един от съучениците ми, зяплю и завеян наивник, обади на класния, че М. свири много добре на този инструмент. Последва разговор, откъде знае, че М. свири добре и класният, нали си беше по природа подозрителен. разбрал, че М. свирил на някаква приятелска среща. Започнал той да разплита леко заплетеното кълбо и стигнал до факти, които водят до наказание. Разбрал, че на тази среща е имало пушене и почерпка с алкохол, отгоре на това и с момичета, класният тръгнал по установения ред - донесение до директора, предложение пред учителския съвет за наказание и се стигна дотам, че М. по най-късата процедура беше изключен от нашата гимназия и се видя принуден да продължи през девет града в десетия.
Така нашата агитка остана без акордеонист, а из без добър приятел, който преди заминаване дойде огорчен и подтиснат да си вземе „довиждане". Така и повече с това момче не се срещнахме. А зяплюто, наивникът търсеше мотиви за оправдание, че не искал да стори лошо на М. Първата седмица изживяваше фаталната си грешка, но скоро я забрави и все едно, че нищо не се беше случило. Нещо повече, когато някой го нападнеше с укори, той вдигаше рамене и се оправдаваше: „Аз исках добро да му направя, откъде да знам, че класният ще го подгони..."
Ако замислиш на някого добро да сториш, огледай се, ослушай се и виж, с кого си имаш работа, как другите ще разберат доброто ти намерение. Защото хора различни на този свят. И сега в паметта ми е такъв случай от казармата: идва рано-рано старшината във взвода ни и пита: „Кой е музикант и може да свири добре? Стягаме програма за преглед на самодейността и ще започнем репетиции". Наизскачаха пет-шест души и тръгнаха подир старшината. След час се връщат в палатките вкиснати, озлобени, дума не продумват. Оказало се, че хитрият старшина ги подмамил и ги завел да чистят някаква помийна яма. А отгоре на това дълго се шегувал с мераклиите „ музиканти".
Такива ми ти неща стават по белия свят... Очакваш добро да ти сторят, а изведнъж от изневиделица върху теб злото изсипва цялата си мръсотия. И най-страшното тук е, че си безсилен, че попадаш в коварен капан, че оставаш не само измамен, но и смачкан от обидата. Е, след това поуката от случилото се дълго те закриля като заслон, прави те дори мнителен, недоверчив, но ти винаги се пазиш като от огън от набедени доброжелатели.
Който завижда, не вижда
На синура лежеше човек. Отдалече той изглеждаше на заспал, вероятно полегнал да си дремне. Така си мислеха и мнозина от учителската стая, които всяко междучасие с тревога гледаха към легналия на синура. И чак, когато един от прислужниците отиде на място да провери, що за човек е този, който вече три часа спи под жежките летни лъчи, се оказа, че това е мъртвец. По лицето му кацаха и отлитаха нахални мухи, по избледнялата кожа на ръцете му пълзяха мравки.
Дойде,, Бърза помощ", лекарят констатира инфаркт и отнесоха трупа до дома му. Всичко, като че ли щеше да се скрие под познатия похлупак на често срещаните инфарктни истории, но трагедията, разиграла се с този скромен човечец-пенсионер започна да се разнищва. От ден на ден слуховете се избистряха, за да се стигне до печалната констатация: Човекът получил инфаркт за това, че рано сутринта видял в бостана си насечени дините и пъпешите и не издържал. Отначало гърдите му натежали, сякаш върху тях полегнал тежък камък, след това въздухът му секнал, погледът му се замътил и тупнал като отсечено дърво на синура. По-късно любопитните разбраха още подробности около тази трагедия. Имал си човекът завистлив приятел, който все се тюхкал, че в неговия бостан се народили дини като юмручета, а тук били едри и сочни. Не издържал този злобар, взел брадвичката и по тъмна доба отишъл и насякъл на парченца що народил бостанът на приятеля му. Да се смееш ли, да плачеш ли? На сутринта грозната картина на нощното покушение подкосява краката на тихия пенсионер и се случва непоправимото. Побира ли се такава свинщина в ума на нормалния човек? Каква е тази разрушителна сила на завистта? Кой я подхранва и тласка към ножа или пистолета, тоягата или брадвата?
В паметта ми неволно се завихрят написаните мисли за това явление от двама вълшебници на перото - Елин Пелин и Емилиян Станев. С огорчение авторът на„ Гераците" изрича само една мисъл: „Ако у нас се роди гений, то той ще бъде гении на завистта". А Емилиян Станев с досада допълва: „ София е достойна за столица на завистта в Европа". Какво е накарало тези велики хуманисти да изрекат такива обидни думи за своите сънародници? Сигурно безброят от драстични примери в ежедневието, особено в последните години, когато излиза, че всеки на всеки завижда. Вцнаги съм си представял завистта като упорит троскот. Ти го копаеш с настървение, зачегърташ го далеч под пръстта, а той след време вирне островърхата си зелена главица и ти се надсмива подигравателно.
Стращно е, когато наблюдавам, как бедният завижда на богатия, грозният не понася красивия, мързеливият да не види работливия, ниският да има начин да посече наполовина високия. Даже болният не обича да разговаря със здравия. Какъв с този всемогъщ бацил, който е влязъл дълбоко в организма на човечеството още от първия ден на съществуванието му? Таи се той вероломно и, когато му дойде сгода излиза наяве и развихря убийствената си сила. Нищо не е в състояние да спре поразяващата ръка на завистта, да отвори заслепените очи на тази смъртоносна отрова. Нищо, за съжаление. Добре, че Бог е отсъдил кратък земен път на човека, иначе той ще изсъхне в пипалата на завистта. Тя много ми прилича на история с продължение. Започнала веднъж, не и се вижда краят. Тя, дори и да умре като престаряло дърво, навреме е пуснала млади издънки, за да живее вечно.
И то сляпа и заслепена от рождение.