Да тръгнеш по светлата диря на лиричното перо на Иван Николов е колкото опасен, толкова и благороден риск. Риск, който носи сладка умора и едва удържима жажда да бродиш дІ. ЗАСТЪПНИК НА ДОБРОТО
о късни часове в меката атмосфера на поетичните мисли, в златоносните нишки на игривия му стих. Неусетно забравяш за себе си, за своето местостоене, щом устните ти в наслада започнат да шептят:
“Зиме пада морав мрак,
пън в огнището догаря,
всяка пряспа пръхкав сняг
звездното небе повтаря.”
или с непонятна тръпка зачетеш:
“Вечерта дъхти на здравец. И звезда в небето шета.
И пред сън притварят порти подбалканските градчета.
И България любовно бди над стрехите им коси:
не ги носи под Балкана, под сърцето си ги носи!”
Много пъти съм се питал: Как се е раждало всяко стихотворение у Иван Николов? Дали като буреломна стихия се е втурвало в него и го и обземало изцяло, или е идвало на меки талази, когато под високоволтово напрежение не можеш да устоиш и грабваш перото? Това си остава Иванова тайна и едва ли някога от някого тя ще бъде разсекретена. За нас, другите, преданите му читатели остава най-приятното: да се потопим в предразполагащата атмосфера на слънчевия му стих като в златна люлка и да му повярваме. Защото той не може да ни подведе, той широко отваря порти пред нас и ни кани с една загадъчна усмивка в безкрайните си пространства. Той не се появява от задоблачни висоти като неземен, напротив, точно определя поетичния си адрес и с открито сърце заявява:
“Ида от полята. И ви нося
чаканата цяла зима вест:
избуял е есенния посев,
пука пъпки пролетния лес.”
И бърза да дефинира житейското си кредо, да проплаче до откровение. Гласът му звучи молитвено:
“Колко малко ми трябва, господи, съвсем мъничко
планини от работа и троха от любов.
Едно есенно блясъче, тънко-тъничко
да огрява лицето ми като благослов.”
Един лист ми трябва -
докрай да изплача
пестеливата повест на своя живот.
Един гвоздей, на който подобно орача,
да окачвам риза, прогнила от пот.”
Как да не повярваш на тази молба до Бога, молба-същност на битието му!
И колко точно е назовал живота си като “пестелива повест”! Да, тези, които отблизо познаваха поета Иван Николов, толкова малко знаеха за личния му живот, за тревогите и несгодите. Той не обичаше да говори на тази тема, той беше превърнал житейското си досие в изнурителен труд над белия лист, часовете от краткото си денонощие в четене и писане, в поетични вълнения и размисли, в срещи и разговори за литературата. Дори, когато го друсаше автобуса от Пловдив до Горски извор, той замисляше или ювелирно извайваше образи и събития.
Каква необятна и необхватна палитра е неговата поезия! Няма тема от ежедневието ни, която да не е попаднала в полезрението му, да не е източила връхчето на перото му, да не е потропала в незнаен час на вратата му. Но над всичко като величава корона стояха живите хора, приятелите, читателите:
“Често си мисля за вас.
И заспивам
и в съня си говоря на глас.
Колко дълго от вас си отивам!
Колко дълго оставам при вас!”
С мажорна стъпка звучат стиховете му, когато се докосва до темата за българина:
“Българинът има тежка стъпка,
но дарен е с божия искра -
щом усети хороводна тръпка,
тропа най-сърцатите хора.”
Близостта му с полята и горите, с реките и планините на България, с хората, които я красят и съзиждат, подсказва и народно-песенния мотив в игривия му стих:
“Ела се вие, превива -
мома при момък отива.
Китка се кичи на пазва,
па се раздумва, приказва...”
Иван трепва, откликва и не спира да търси онова, което е в душите на хората, което върти цялата земя и вълнува земните:
“Какъв глад за работа ме мъчи!
И какъв мотив у мен се мъти!”
Този глад той ще задоволи със стихове за селянина с хляба, за бавния ек на камбаните, за безпътния вятър и домът на Чехов, за среднощното дишане и звездата на любовта, за Борис Пастернак и Анна Ахматова, за Суздал, който под сърцето му лежи и за последните есенни щурци, които навяват в душата му миньорно настроение:
“Последни есенни щурци - не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.”
Иван не се боеше от смъртта, напротив, той съзнаваше, че един ден ще се изправи пред оная “заветна черта”, която ще прекрачи и ще се озове “зад ръба на голямата пустота”. Иван беше готов да тръгне като сляп към смъртта, защото знаеше, че когато си отиде, човеците ще останат с един по-малко, а щурците - повече с един. И сбъдна се неговото пророчество - един глас на славей, на щурец в дъхава лятна вечер остана сред нас, да ни напомня, че поетът принадлежи на живите. Зад теб, далеч зад теб остава горчивата истина, че няма да го срещнеш забързан на някой ъгъл, че няма да ти кимне дружелюбно за “довиждане”. Това е жестоко, но от там нататък започва безсмъртието на Иван Николов.