Поетични послания

Всъщност, ако трябва да отправим взор към цялото поетично наследство на този талантлив български творец, към всичко изпято от него, ще се убедим, че то звучи като едно красиво послание към читателя. Красиво, защото помислите на поета са благородни, вълненията и преживяванията - дълбоко човечни, изреченият стих, звънливият напев - трогващи до умиление.

Иван Николов не е от творците, които стоят гърбом към читателя, които се усамотяват във въображаема въздушна кула. Напротив, вземете което и да е стихотворение от хилядите по равностойност в естетически план и ще се убедите, че всеки стих е едно прозрачно откровение, всяко съждение се родее с тези на читателя. Затова ми е трудно да определя до къде се простира у Иван Николов вглъбеният размисъл и къде точно той започва да звучи като послание. Все пак има стихотворения, в които авторът съвсем съзнателно, целенасочено, чрез формите на пряко обръщение или очаквано в просто и сложно бъдеще време, чрез молба или изповед отправя определен призив, търси отзвук от своето настроение или прави от виждането си за бъдещето синтезирано обобщение на дадена идея. Ще се опитам да направя свой прочит на различните послания, без да ги откъсвам от контекста на отделната творба, да дешифрирам твърде сложния код, с който си служи поетът, за да бъде чут и разбран от читателя. Без претенции за изчерпателност, защото това е невъзможно.

1. “Добро момче, минавай през живота,

мечтай за недостигнати звезди.”

В двата сборника с детска тематика (“Седмоцветна дъга” и “Момчето с лунички”) всяко стихотворение естествено тръгва от топлия спомен и стига до дружелюбното благопожелание - така, както е в живота. Иван Николов силно опоетизира детството си, усеща бълбукането на първото поточе, прескача първата преграда, за да се превърне в буйна река. В своите обръщения, пророчества, или, просто молби, той изрича откровени думи за живота на подрастващото хлапе:

“Ти дето носиш много имена,

ти, с вечно изранени колена,

послушай ме -

за тебе мисля пак!”

(“Посвещение”)

В същото това стихотворение поетът осъзнава и припомня на детето, че е негов “усмихнатият свят със всяко камъче и цвят”, и че то върви по “щастливи пътища”, пее “щастливи песни наизуст”, за да завърши със силната поанта:

“Добро момче, минавай през живота,

мечтай за недостигнати звезди.

И не заплаквай никога, защото

под сянката на гълъб се роди!”

В друго стихотворение от сборника “Седмоцветна дъга” Иван Николов умело преплита фантастичните научни постижения на човечеството с предназначението на всеки малък гражданин на нашата страна:

“Ела,

за да вършиш полезни дела.”

В стихотворението “Устна хармоничка” от същия сборник поетът съветва малкия си приятел:

“Дръж хармоничката устна

и в магията унесен,

смесвай в тънката си шепа

тъжен звук и весел звук...

Ти навярно се досещаш:

всеки има своя песен

и, разбира се, не може

да я свири никой друг.”

Завършвам подборката на послания от споменатите два сборника с лиричните мисли и настроения на Иван Николов в стихотворението “Лято”. След като съветва момчето да се гмурне в “чаканото лято”, да седи и разкопава, да държи първенството в игрите, той напомня бащински:

“Нека бъде трепетна и зорка

младостта ти, тръгнала на път...

И помни онази поговорка:

“Пилците наесен се броят”.

2. “Пък си викам:

Ти ли се нагърби

да подлагаш другите на съд?

Ако трябва да се видим щърби,

нека става по естествен път!”

Известно е на всеки почитател на творчеството на Иван Николов, че той беше поделен наравно като лирик и като сатирик. В двата сборника “Мравешки работи” и “Криво колело” има великолепни образци на сатирични лекуващи произведения. В тези два сборника е насъбрана толкова мъка и досада, толкова грижа и обич към унижените и онеправданите, че те могат спокойно да отредят на горски изворския поет едно от първите места в българската сатира.

Заедно с общите изводи, заедно с тъжно-смешните констатации за кривиците в обществения живот за времето от 50-те до 90-те години на нашия век с невъоръжено око могат да се отделят редица стихотворения, в които посланията на поета са конкретно насочени. Класически пример в това отношение е “Шест заповеди”. Четеш и чувстваш, че авторът е до теб, до твоето рамо и през зъби ти нашепва шест актуализирани от времето заповеди. И не е никак трудно да се разбере,че тези “шест заповеди” са предназначени към онзи, който още не се е освободил от пеленките на наивността и добротата, на честното и принципно отношение към заобикалящия го свят. На тези по своему нещастници Иван Николов с болка в душата, с ирония в словесната нагласа се опитва да подскаже други,по-резултатни пътища, ако иска дребният човек да оцелее в джунглите на новосъздадените междуличностни общувания. Поетът е хиляди пъти прав, когато в първата “заповед” настоява всеки съвременен човек да бъде и “мъдрец”, и “хитрец”, във втората го съветва да не избързва, защото може да остане без предни зъби, а третата - да се въоръжи със сила и търпение, защото:

...”ще дойде ред

не само с чело, но и с теме

да си пробиваш път напред.”

Следващите три “заповеди” повеляват на обикновения човечец да се ориентира навреме, откъде и накъде духа вятърът, да не съди, “неразвенчани божества”, “да не поема риска да бъде “риба или рак”.

В сборника “Криво колело” бликат десетки полезни послания към читателя, надпреварват се да го предвардят и упътят, да го “подковат” морално. Ето някои от тях:

“Вие постъпвайте, както решите,

но вечер,

когато останете сами,

препоръчвам на всички памуче в ушите...

Голямото ядене вънка шуми!”

Споделяйки мисли за коварната съдба на сатирика, Иван Николов пише:

“Дай му, боже, да въздъхне леко,

тръгнал на екскурзия в неделя

и почти щастлив -

като Алеко -

да не види кой ще го разстреля!”

(“Въздишка”)

Като използва многозначния израз “с обица на ухото”, поетът печално констатира:

“Ако искаш да знаеш с какви сетива

сега отличавам доброто от злото,

аз няма да крия:

Предимно с това,

че си имам обица на ухото!”

Обръщайки се към всички, юрнали се към власт, слава и богатство, Иван Николов философски отсича:

“Труженик на каменната ера,

все ще ви потрябвам някой ден:

Блъскайте, правете кариера...

Камъка за бюстове - от мен!”

(“Кариера”)

3. “Каква подкрепа и каква утеха

очакваш в тоя безсърдечен век?

Сега не са ти нужни хляб и дреха,

а само топлинка на друг човек.”

Нарочно подбрах този цитат, защото в стотиците лирични послания Иван Николов определено заема позицията, че материалното в живота не е от без значение, но най-важното е моралното възвисяване, дружеското рамо,топлинката на другия до теб, искреността и благородството. Не че поетът открива за пръв път тези златни човешки добродетели и черти, не че ги възвеличава и забравя за материалното, но той се бои да не изчезнат от речника ни, да не се свършат на този свят добрите хора, да не се превърнем в мизерници и шушумиги, да не забравим за божието си предназначение като всеможещи същества. Тези мои размисли са плод от прочетените послания в различните сборници, послания, които за кой ли път утвърждават в мен впечатлението, че Иван Николов е със широко, любвеобилно сърце, с натрупана в душата си толкова много доброта и отзивчивост.

Вземам напосоки някои послания от сборниците “Изповедалня” и “Сто стихотворения”. Зная, че това е микроскопически малко и недостатъчно, но разчитам на интуицията на читателя, който не за пръв път чете и препрочита големия български поет.

В изблик на сложно преплетени емоции Иван Николов често се обръща към Всевишния:

“И сега се обръщам към теб мълчешком:

чуй молбата ми, господи (ако те има).”

“Дай ми една такава прегърбена къща

с цъфнал здравец под стряхата

с три стъпала,

с най-дългото ехо, което се връща,

отразено в отсрещните стръмни била.”

“Колко малко ми трябва, господи, съвсем мъничко:

планина от работа и троха от любов.

Едно есенно блясъче тънко-тъничко

да огрява лицето ми като благослов.”

“Боже, дай на жената и дай на мъжа

най-горчивата мъдрост, която се вика

мъдростта на годините...

Ето, аз я държа

като ръбесто камъче под езика!”

В едно друго послание към любимата поетът тържествено изрича:

“Между три милиарда единствено тебе избирам и соча,

и те вземам до свойто сърце.

и ти казвам:

“Бъди!”

За да носиш до сетния дъх, до надгробната плоча,

половината мои победи и мои беди.”

В стихотворението “Библейско” Иван Николов, правейки равносметка на преживяното, отправя призив към себе си, но той звучи и като послание към всички:

“Сега смъкни обвивката продрана

на думите,

защото сам узна

какво е труд и хляб, какво е рана,

какво е цвете, камък и жена!”

Иска ми се да завърша своите спонтанно възникнали размисли върху многото поетични послания на Иван Николов във всички негови лирични сборници с чудесното му стихотворение “И когато премисляте вечер”, защото то цялото е едно послание към всички нас. Определяйки се метафорично като “третият”, поетът без претенции за мъдър съветник се обръща към онези, които се прибират вечер в къщи и има какво да си споделят един друг:

“Не, недейте се лъга, че мене ме няма -

аз съм третия, който ви гледа незримо

и очаква какво ще си кажете двама по двама

през усмивки, обелки и кръгчета дим.”

Всеки читател би се досетил веднага, че “третия” това е съвестта, самоконтролът, признанието, изповедта на душата:

“Зад ключалката бързам окото си нощем да сложа -

аз съм третия, който ви гледа незрим,

как преди лягане смъквате своята агнешка кожа

и с памуче си чистите дневния грим.”

Предупредително звучи стихът в последния куплет:

“Не мислете, че бог си запушва ушите...”

Напомняща е всяка строфа от това стихотворение, защото ежедневието на хората е пренаситено с какви ли не съблазни, защото човешкото око, човешките желания и помисли са непредсказуеми.

Хубаво е, ако човек още веднъж и още веднъж прочете поетичните послания на Иван Николов, затвори нежните страници на сборниците и остави всичко, възникнало в душата, във властта на ума и сърцето - нека те решат, как да се живее животът занапред, по кой път да върви всеки един от нас.