Там, далеч, се мярка края на гората,
бор се мъдри между тихите ели.
Над полето въздухът завеса мята -
слънцето към пролетта клони.
Свети то пo-ярко, огненочервено,
даже и виелица да налети.
С бяла шапка хвойната е по-зелена,
в синева снега едва трепти.
Чудя се, какво ли ме очаква скоро,
пия сок от твойта обич, запомни!
Колко леко ми е на сърцето, хора -
слънцето към пролетта клони...