Из пестеливата повест на орача

В коя година е било?

В кой месец и ден? -

Днес никой не може точно да каже.

Легендата е започнала някъде в средата на 19-ти век като истина и се е предавала от поколение на поколение...

В топлата есенна привечер над хармани и покриви полягал бавно наситен с прахоляци мрак. Още един ден от календара бил зачеркнат за онези тихи и неизвестни хора от село Коручешме, които са се върнали от къра и с туптящи от умора ръце трябвало да приберат всяка живинка под навеси и обори.

И пак като снощи, като онази вечер, един момински глас се вплитал в леките талази на южняка. Пеела мома Мария. Съседите от доброта се усмихвали, защото отново ще развесели притеснените им души. Точно тогава, в онази неизвестна привечер, минавали през селото няколко конника. Отпреде им Георги, търговецът на кожи от село Меч, Янинска област. Добри сделки направили те на Узунджовския панаир, скътали парите дълбоко в дисагите.

Та чул този Георги, търговецът, моминския глас. Нищо не казал на приятелите си, позадържал малко кончето си и се заслушал. Дръпнал юздите и направо към двора, откъдето се чувал гласът. Спрял се пред големи порти, потропал веднъж, потропал дваж и когато портите се отворили, той, без да слиза от коня, тръгнал направо към момата. Портите тихо хлопнали зад гърба му и погълнали конският тропот...

Колко време е минало - това само приятелите му, които го чакали, могат да кажат. Какво са си говорили там, зад портите - това само те си знаят: Георги, момата и нейните родители.

Когато търговецът на кожи се върнал при приятелите си, отсечено изрекъл: “Не ме корете, момчета! Носете много здраве в къщи и им кажете, че Георги няма да се върне. Остава в село Коручешме...

Това е началото на легендата. В шемета на годините тя е била досъчинявана, обогатявана, украсявана. Но скоро селото свикнало с македонеца Георги, а и той поопознал комшиите, завързал нови приятелства с различни акрани и дядовци от селото. Пъргав и работен бил чуждоземният зет. Що хванел с яките си ръце - нищо не се отървавало от тях. И се заредили година след година, кога дъждовни, кога сушави, кога с дебели снегове, кога с тънки слани. Родили се на Георги и Мария два сина - Никола и петър, а когато се отправили двамка със жена си за Божи гроб, по пътя сепнала белия свят и щерката Мария. Носи се отколе приказката из селото, че тогава за Божи гроб били нужни много пари, та трябвало Георги да засее сума ти декари с ечемик, да го продаде и в едно ранно пролетно утро да каже “Дий!” на двата яки вола и с добре смазаната кола да поемат към гроба-светиня.

Върнали се вече като хаджии.

Оттам насетне се повтаря десетки години името на хаджи Георгиевия род. Оттам и до днес хората от селото знаят за хаджи Георгиевата чешма, за хаджи Георгиевата кория.

Защо е останала през вековете легендата за чешмата и корията, за сътвореното от ръцете на хаджи Георги?

Защото тази чешма я измайсторил сам с ръцете си хаджи Георги. Бялнала се тя с пеещия чучур сред владенията на Кара Али. Харесало това на турчина и той от своя страна сторил жест: Дарил на майстора доста декари от своите владения близо до Кара пазарли. Щом стана дума за този пазар на робини, за черния пазар, както го нарекли тогава селяните от Кору чешме, то като бавна народна песен се влачи разказът, за някъде между Ени махле и Кору чешме имал такъв пазар. Свидетели споделяли, че видели там страшни неща и затова го нарекли “черен”. Така се помни още от турско, така се говори за него и днес.

Знаел Георги как да се оправи с подарената земя. Една част засадил с млади фиданки, а другата - всяка година му раждала едри класове жито. С времето фиданките се превърнали в шумяща гора, която и до днес хората именуват “хаджи Георгиевата кория”.

Растяло родословното дърво на хаджи Георги, забивало все по-дълбоко корените в земята, а клоните му - могъщи и зелени, давали сенчест подслон на много поколения. Раснали и пораснали синовете на Георги-Никола и Петър - станала мома за женене и Мария.

От якия клон на Никола се родили три мъжки рожби: Иван, Атанас и Петьо. Детството им протекло като на всяко селско дете - игри до тъмно, с овцете или с воловете до близките кории - съдби на орачи и жетвари, пастири и харманджии. Ден след ден, година след година... После ергенлък, седянки и попрелки, вити хора по Коледа и Великден, войнишка служба и сватби от петък до вторник.И пак деца, кое оживее, кое без време затвори очи - може ли всичко да се разкаже ден след ден, да се припомни с датата и месеца, с ланския сняг или ситната роса по тревата напролет. Времето с големите си длани е изтрило много случки и събития, слуховете през гнилите плетища са умирали с хората, потъвали някъде в крайселските гробища по пътя за Алмали - Ябълково.

Още разправят по памет хората в село за Иван, сина на Никола. Хубав и напет момък, роден в края на 19-ти век, в пелените на току що изгрялата свобода след петвековна тъмнина. И той от малък захванал чифчилъка - няма как, наследство от онзи прочут хаджи Георги. Намерил си Иван лика-прилика от село Сталево, от рода на Калакашевите. Заедно с жена си, певицата Тодора, двамата почвали и разваляли хорото, седянка се зададе, всички тях канели. А заредят ли се дългите празници заедно с баби и дядовци, чичовци и лели, в скутите си с двете рожби-звездици Никола и Мара като хора ще ги отпразнуват. Млад и зелен бил още Иван, когато вихрушката на войната го отвела чак пред стените на Одрин. В една от епичните битки турски куршум засяда в снагата му. Близо десет години парченцето олово се таи душмански, за да взриви един неживян живот в най-хубавата възраст - на 37 години Иван склопва очи завинаги и оставя Тодора вдовица. Колко много били черните забрадки в село тогава, колко невръстни деца останали сираци, без ласката на татковата десница! И каква съдба ги завихря! Всяко почернено семейство, всяко сираче е цяла трагична повест. Какво да прави Тодора с двете си рожби, какво да стори още толкова млада с имота и добитъка? Като всички посестрими по съдба запрята ръкави, не знае кога се мръква и кога съмва, ден и нощ едно и също. Цели две години тичане и грижи, сплетени в едно тъжно кълбо, а вечер няма кой да те стопли с мъжкото дишане и ласка, няма го до теб онзи, който ти беше гръб и опора, който проправяше пъртина, който ти беше закрила. Един ден запушва ушите си за хорските приказки, стиска очи и тръгва след втория избранник на душата си от село Светлина. Тръгва и иска да вземе седемгодишния Никола със себе си, но в другата къща не е като в твоя дом - друго мислене, друго разбиране. А и вторите бракове не са като първото венчило. Колко условности е имало тогава, колко мнения и приказки са се кръстосвали по онова време - това само раздвоената Тодора може да каже. Тя тогава не е и помисляла, че със скръбта по първия, до рамото на втория ще надживее много години и ще се прости с белия свят чак на 94-годишна възраст. Само тя си е знаела, какво и е било на душата през тези дълги десетки от години. Едни са я корили, че оставя невръстно момче в чужди ръце, други са и съчуствали и оправдавали, че се е зачернила толкова млада. За тази яка българка с топлота разказва внучката Тодорка: “Помня, че беше прочута в село като певица. А какви приказки съм слушала в скутите й! Цяло село я знаеше като сладкодумна и приветлива жена. Нe мога да забравя светлия лик на баба Тодора...”

От спомени на живи свидетели се знае, че малкият Никола е останал разплакан след тръгването на каруцата, в която майка му събрала две бохчи багаж и се отправила към новия си дом. Стоял Никола на площада като малка точица в пространството, като една прашинка, търсеща завет. Добре, че при него се приближил дядо Тенчо Банчев, хванал го за топлата ръчица и го прибрал у дома си. Такова нещо на село не се забравя. Да имаш дом, а да останеш без родителска ласка. Но човек е твърдо като кремъка същество. Принуден е да свиква с всички несгоди и лишения. Чиракува година-две Никола като овчар, заяква и почва да мери сили на поляните с другите селски акрани. Няма да мине много време и моминските майки ще започнат да го оглеждат за зет, да подшушват на дъщерите си за този момък. Виждат го, че е хубав и работлив, а на село това е мярката за свестен човек. С когото и сега да заприказваш за Никола, ще възкликне непринудено: “За кого, за стомането Никола ли става дума?” А ето от къде тръгва този прякор: Веднъж няколко ергенаши започнали да нопяланата надпревара, кой по-голям камък може дав дигне с голи ръце. Перчили се, подхилквали се, но когато Никола вдигнал от раз един тежък камък, всики ахнали. Един от съперниците не се сдържал и възкликнал: “Брей, че як като стомана е този Никола!” И колко му е на село - пусне се от единия край на махалата думата, или прякора и иди, че го затривай. Тръгва той от къща на къща, прескача лесно дувари и плетища, научават за това и съседните села. Дори и аз, когато бях едва осемгодишен, като го зърнах край моста, си рекох: А, значи това е стомането Никола, за когото съм слушал от родителите си.. Един ден той ме спря, усмихна се и ме попита, как е баща ми, какво прави. С почитание промълвих две-три приказки, но оттогава често сме се виждали и пак е ставало дума за моите родитлеи. Всъщност делеше ни само една река и някакви си двеста-триста метра. Такъв го запомних от детството си бай Никола - тих и кротък човек. Разправяше се още в селото за неговите подвизи като ерген. Решили веднъж негови приятели да го посплашат, защото той не вярвал, че има духове. Скроили му такъв номер: Когато се стъмнило, едни от овчарите се скрил в близкия кладенец, откъдето всички идвали да пийнат хладка водица. Дошъл в тъмното Никола, спуснал синджира с кофата надолу към водата, но не можал да я изтегли нагоре. После той разправял, че в първия момент му се подкосили краката. Ама ако това е наистина някакъв дух? Съвзел се бързо от тази натрапчива мисъл, разбрл номера, който искали да му погодят приятелите, и извикал силно: “Чакай аз да грабна тоя тежък камък и да строша главата на духа в кладенеца!” Още не изрекъл заканителните думи и от дълбокия кладенец се чул вик: “Нимой, Никола, ще ме притрепеш!”

Попиташ ли в село някой възрастен човек, поседнал на припек под стрехата: Кажи нещо за стомането Никола? той ще отвърне: А, този ли, дето запали колибата на Исмаил! Да, Никола е запалил сламената колиба на циганина Исмаил, но защо?

Вкарал си Никола една привечер овцете в кошарата и вижда, че там има още едно стадо. Изкарал го бързо навън - да си го прибере сайбията. Не минало време и дошъл разгневен едрият Исмаил и с тежките си лапи шамаросал няколко пъти момъка. А това на село е тежка обида. Кипнал Никола - какво може да стори срещу по-възрастен човек. А и от малък се научил - без причина на човек ръка да не вдига. Но затаил в себе си заканителната мисъл, да му го върне някой ден. Една вечер, когато даже и петлите позадрямали, Никола с тихи стъпки доближил до колибата на Исмаил, замандалил отвън вратата и приготвил клечката кибрит. Нещо обаче го възпряло: Ами там, вътре, има и деца. Махнал мандалото, драснал клечката и първите огнени езичета плъзнали по ниския сламен покрив. Оттеглил се Никола като Наполеон пред Москва малок на височкото - оттам да наблюдава сеира. За броени минути пламнала колибата, чули се викове и писъци, разбягало се домочадието на Исмаил, а Никола гледа и си мисли: На ти сега бой... Когато надошли комшиите,х ората от по-близките къщи, от колибата останали обгорени кирпичени стени и овъглени валки. Вайкал се циганина, подсмърчали циганчетата около него но подпалвачът се скрил в тъмното. Дори и наум не минавало на хората, че това е сторил стомането Никола. След няколко дена двамата с пострадалия циганин се похортували малко, но така и не се разбрало, кой е подпалил колибата на заядливия циганин.

Сложна и кривуличеща е съдбата на Никола. Понякога, на шега си спомняли с Колина, как са се взели. То, по-точно, хората ги оженили. Но най-интересното било на годежа. Донесла Колина като знак една нова антерия, Никола - пръстен. Когато дошъл ред да си ги подадат, те сторили това, но гърбом, без да се гледат очи в очи. Понякога на село ставали и такива неща. После... после колелото на ежедневието така се завъртяло, че не им оставало време да се опомнят, как са се взели, кой ги е оженил, кой какво бил казал на сватбата и т.н. Дните и годините са безмилостни в това отношение - трупат на камара проблеми, грижи поставят те веднъж на тясно, друг път охлабят примката около врата ти. Влязла Колина от богата къща в схлупен дом - такива на село имало много тогава. Един тесен сачак, две по-големи стаи отляво и отдясно и една малка, която помня от детски години, че наричахме, “занъца”. Аз съм се родил в такава къща в с. Добрич, в такива две стаи съм бил две години, докато городителите ми са се преселили в съседното село Горски извор в повече стаи, с повече прозорци.

И какво да прави Колина, една от хилядите селянки, принудени да заживеят в по-бедна къщурка? Нищо. То до втръсване се е повтаряло векове години, месеци, седмици - денем на къра, по някое време с деца, увиснали на ръцете и раменете ,готвене, пране, а вечер до малките часове под жумящия пламък на газената лампа в стана - тъче ли тъче борса, защото пари трябват. Разправят, че по онова време най-вървели сред търговците дукмите. Но мислите, че е лесно да се стигне до навитото кросно, да се изтъкат десетките лакти плат и търговецът пак да ти ги вземе на ниска цена?

Мъча се в разпилените си спомени да събера парченцата от впечатления за Никола и Колина и успявам да посъбера две-три изречения: Бяха тихи и кротки хора, като много от моите съселяни в Горски извор. Тичаха, работеха, страдаха, радваха се. Образът им в мен избледня, когато през есента на 1944 г. отидох в гимназията в Хасково ис рещите с тях станаха много редки.

Приживе не успях с Иван да вържа нещо от детството ни. Дали защото разликата от седем години не ни събираше на къра, в училището, или ме грабна вълната на едно друго ежедневие. Виждали сме се сегиз-тогиз, кога в центъра на селото, кога на Добричкия събор, кога край придошлата река, която дели нашите две махали.

От задъхания разказ на сестра му Тодорка знам, че Иван се е родил на 28 февруари 1937 г. в ден с дълбок до коляно сняг и северняк, който гонел вихрушките из кривите сокаци на с. Горски извор. “Било е много студено този ден, - си спомня от разказа на майка си Тодорка - и понеже вратата и прозорците на малката къщурка са зеели, се наложило при бабуването да запушат процепите и стъклата с дебели шаяци. Сръчна била бабата, тяхна съседка, и в последния ден на февруари Иван огласил зимното пространство с първия си вик.

Оттам нататък той ще шава в дебелите пелени, ще рита с краченцата, а аз ще пъхам в торбичката буквара и тетрадките с тесни и широки редове. Когато той ще тръгне по улицата към близкото селско школо като първокласник, аз ще нагласям пред огледалото изопнатата с пружина фуражка като гимназист... Това е логиката на годините. Неумолима и поучителна, строга и осъдителна. Срещали сме се Иван не веднъж, и дваж, било на полянката до чешмата, било край моста до Бобчевата мелница. Може би погледите ни са проследявали размаха на едни и същи щъркелови крила. Но всичко това е било в границите на възрастта - аз като батко, а той като малчуган. били сме заедно под тополите на събора в с. Добрич, на игрището извън селото, когато нашите младежи водеха люта футболна битка с друг отбор от съседните села. Но сега дълбоко осъзнавам, че моето детство и юношество премина встрани от това на Иван и то по разбираеми причини.

За своето детство Иван Николов написа много вълнуващи страници, кога с топли стихове, кога в богато емоционална проза. За неговото детство най-добре си спомня братовчедът му Атанас Николов. С явно вълнение той сподели десетки случки и премеждия с Иван, подреди разказа си така, че с малка редакция би се получила истинска повест.

Какво могат да правят селските деца по на 3-4 годинки? Зиме да чакат едрите снежинки, после дълбокия сняг и, най-вече, да замръзне реката и го удрят на пързаляне чак до тъмно. Напролет и въздухът, и показалите се от храстите теменужки те мамят навън - тичаш до задъхване. Когато си с овцете или воловете - твои са просторите, твои са кориите. Ако беше жив Иван сигурно щеше с часове да ни разказва, как са бродили из съседните дворове за кисели джанки, как са се катерели по шумнатите черници и с шепите са яли сиви, черни дуди. А колко дни и седмици са гонили до преумора патиците край реката, замеряли са с ластик подплашените врабчета, свирили са с върбовите пищялки и са се препъвали в гонитбата на пъстрооките мамници. Съдба на всички селски деца, докато заякнат мускулите им, докато мъх избие под носа им, докато непочнат да се заглеждат по момите, рано тръгнали с кобилиците за вода. Един ден те ще отменят бащите си в кърската работа, докато изхвърчат като лястовичета от гнездото си и тръгнат по белия свят да си търсят късмета.

Всички тези мои разсъждения са плод на прочетеното от книгата на Иван Николов “Требник” и от многобройните му стихотворения, където образно разказва за детството си. И време е тук да се разделя с тромавото минало историческо време и да хвана поводите на по-пъргавото минало свършено или тихия поток на сегашното време...

Цял наниз от спомени за детството на Иван се знае и помни. Майка му си спомня, как веднъж са го лекували от уроки. Баба Тина, комшийката - разказва тя, - също се поуплаши, защото Иван почти не дишаше. Ходихме до селския доктор, но той даде някакви хапчета. А всички в махалата разбрахме, че му стана лошо от уроки. Баба Тина набързо приготви всичко необходимо за баенето, после в светена водичка пусна малкото божигробско кръстче. Водата зашумя и около кръстчето започна да ври и кипи.

Братовчедът му, Атанас, разказва откъде се е получил бележът на бузата. Пасяхме си воловете мирно, кротко. Иван даваше н единия вол слънчогледови пити. Но изтърва една пита и бързо се наведе да я вземе от земята. В същото време и волът навежда муцуна да прибере с език падналата пита. Вдигайки рогата си, волът закача сериозно бузата на Иван и започва да шурти кръв. Намерихме бързо баща му, грабнахме го с една каруца до лекаря и той направи каквото можа в този момент. Но от шиенето на резгата остана белег. По този повод той често се шегуваше: “Понякога и злото може да ти донесе добро. Виж как луната кацна на бузата ми”. Докато пасяхме овцете, или воловете се състезавахме с Иван за бързо измисляне на рими. На думата “поточе” той не се поколеба и веднага каза “като че”.

Според разказите на майка му, Иван започва да чете още от четиригодишна възраст. Все носеше книжки в торбичката или под мишницата. За късо време изчете почти цялата библиотека в местното читалище. Затова в отделенията той вече четеше гладко. На шест години бъдещият поет забива очи над интересните страници от “Конникът без глава”, дори е намерил кураж и време да чете най-популярния за тогава роман на Виктор Фалк “Мъртвите сибиски полета”. Често Иван ходи с баща си в селската кръчма, защото там го чакат нещо да им прочете. Без покана той започва да рецитира от неизвестна поема:

“Кишрие ни гърка

и той се побърка”.

Когато Иван тръгва в първо отделение, на селския площад вече се развяват червени знамена, държат се речи и се събират доброволци за Отечествената война срещу бягащите немци. Малкото отделенче при учителката Йорданка сепва всички връстници - те нищо не разбират от пъстрите страници на новия буквар, а Иван вече чете без да срича. Скоро го поема стабилният начален учител Георги Янков. Помня го и аз - винаги усмихнат, тежичък в походката, в говора, но открит и сърдечен. Минаваше ли по улицата всички го поздравяваха с ръка: “Здрасти, даскале!” За него е било голяма радост, че малкият Иван умее да чете като ученик от прогимназията и затова той често го дава за пример на останалите. На годишните програми по 24 май пак Иван ще рецитира, на събрания в стопанството, в селкопа - будното отделенче Иван е приет и желан. Връщайки се към тези първи години в училището, поетът пише “за едно свидетелство със шестици”. Една не избухва скандал, когато в ІІІ отделение идва като нередовен учител току-що завършилият медицина Марчо Раев. От незнание ли, от неопитност ли този набеден даскал завърта тройка на Иван. В къщи изтръпват, но скоро се връща даскал Георги и нещата тръгват нормално.

В онези години (1945-46) се завръщат фронтоваците от Унгария. Между тях е и баща му. Започват по радиовъзела в пощата предавания по този случай. Иван и братовчедът му Атанас Николов са активни съставители на програмата и говорители. В програмата се включил и бащата. Тогава се появява и първият известен куплет от Иван:

“Смехът е здраве - казал някой

и да се смееш не е грях.

Със смях са тръгвали в атака,

със смях умирали - без страх.”

Пак от Атанас братовчедът научавам: “Веднъж отидохме да пасем воловете в Хаджиевата кория. Винаги Иван носеше по две торби - в едната приготвеното за обяд, а другата беше препълнена с книги. какво се е бил залисал, но донесе на къра само една торба. Когато я отворихме за оляд, видяхме, че беше торбата с книгите. Наложи се да хапнем киселец и някой див плод. Затова пък с удоволствие четохме Ботев и Дебелянов.

Детство като всякод етство. В схлупената къщица сред снимките на дядовци и чичовци, или на къра до циганските колиби, до червените ропи, на горещия мелничен камък, за риба надолу по реката, часове и излети с учителя край село... За всичко това по различно време Иван е писал:

“Вървя под слънцето на Юга,

от корен български раста...

И знам добре, че няма друга

земя, по-хубава в света!”

“Къса детската възраст била...

Припомни си под сгърбената стряха

ниска стълбица с три стъпала!”

“Една пищялка от върба”, “Там, където садихме гора”,

“А в епически футболни битки

преминаваха моите дни”, “Кърпехме топката три пъти в час”

“Абе, стига с тия книги!

Хайде, яж - да порастеш...”

“Момчето беше като всичките -

с открито и добро сърце

и меко грееха луничките

по слабичкото му лице.”

“Момчето смяташе годините

и вярваше във чудеса”.

“Аз пристигам много отдалеко -

от кошарите се връщам чак”.

“В гюмовете плиска топло мляко”

“Малчуганът изведнъж се спира

да обгърне с две ръце житата”.

“Воловарчето много обича

да разстели на сянка палте,

да поседне и тъй както срича,

в пъстра книжка да се зачете.”

Само тази малка броеница от светли перли говори, колко дълбоко в душата на поета е заседнало детството с всички романтични сияния. От много други куплети се вижда, че малкото отделенче стремглаво ще изтича от класната стая, когато премине над двора на училището сянката на първия щъркел, ще гледа с нескрито любопитство, как обруленият от вятъра мечкар дърпа лениво лъка по опнатите струни на гъдулката, а старата мечка играе и не спира. Той, момчето от махалата край реката, щом се разкаля ще ходи горно на кокили, за да видят всички,колко е порастнал, той - един от другите ще тича бос по плажната ивица край пионерския лагер, ще се върти до замайване на въртележката на есенния панаир в Хасково, той ще прави тежки топки с премръзнали ръце, за да се превърнат те в смешни човеци с очи от камъчета и нос от пресен морков. А после ще нахлузи върху главата му вехния дядов каскет.

За гроздобера поетът по-късно ще си спомни:

“А ний скиторим до насита

и свирим с крушови листа,

и между храсти и дървета

се губим чак до вечерта”.

В един момент ще се обърне към момчето с изранени колена:

“Добро момче, минавай през живота,

мечтай за недостигнати звезди.

И не заплаквай никога, защото

под сянката на гълъб се роди.”

Този гълъб и неговата пърхата сянка ще изпроводят порасналото момче по време на есенния листопад до Хасково, вече като гимназист в Първо средно смесено училище. Отгръща се една нова страница от “пестеливата повест на орача”, още по-богата на впечатления, още по-наситена с разнообразни преживявания. Годините в гимназията са като малък университет - нови познанства, нови учители нова среда. В първите месеци и години Иван като селско момче дошло в града да се учи, се държи близко до своите роднини и познати от селото. Живее в една квартира с братовчеда си Атанас, чете много, пише и започва да печата. За пръв път негова творба излиза на страниците на в-к “Родопска борба”, на 3 януари 1953 г. Една проста сметка на годините говори, че бъдещият голям поет е навлязъл тогава в своята шестнадесетгодишнина. Стихотворението носи заглавието “За мир” и е подписано отдолу с трите имена: Иван Николов Иванов. От спомени на негови съученици се вижда, че и в гимназията Иван проявява интерес към литературата. За тази негова наклонност ни напомня братовчедът му Атанас: “Той още в прогимназията на село се изявяваше като учител. Имахме нередовен преподавател по български език и понеже същият не знаеше добре граматиката, след всяка класна събираше тетрадките и ги даваше на Иван да ги провери, а той после слагаше оценките по негово мнение.”

В началото на втория срок в ІХ клас Иван по здравословни причини се записва в Климатическото училище в с. Петково - Ардинско. За пърия учебен ден в 10 клас отново се връща в Хасково. Сериозни икономически причини го заставят последната година от гимназията да завърши в Димитровград, при леля си на квартира. Тогава да плащаш квартира и да учиш в гимназия идваше нанагоре на всеки баща. Градът на малдостта, както го наричаха поетите, посреща заякналия гимназист с усмивка и приятелски подадена десница. Тамошните творци неведнъж са чели негови стихове в различни издания, затова и той е добре приет в литературния кръжок при Злати Терзиев - учител по литература в местната гимназия. Скоро младият творец се сближава с интелектуалците в града, дружи с актьори, художници, запознава се отблизо с Пеньо Пенев. За наситената със събития година подробности разказва на друго място в книгата театроведът Иван Русев. Там, в класните стаи на гимназията, по коридорите, по прашнитет ротоари на неукрепналия грд Иван се запознава с Пенка, която по-късно ще свърже живота си с него и ще му бъде рамо цял живот. За ученическия период, за близостта си с Пенка Иван ще напише стихотворението “В стаичката малка”, което Атанас Николов възстанови по памет:

“В стаичката малка с двата стола,

с книгите и тясното легло,

дето чука старата топола

с плахи вейки по едно стъкло.

Щастие ли нямаше тогава,

или не достигаха мечти?

С тия дни, които отшумяват,

отшумя нанякъде и ти.

Днес, къде си свила аз не зная

като птица своите крила?

Може би, ти имаш много стаи,

много стаи и легла?

Ала винаги в съня ти

като тъжна струна в теб звъни

и събужда в мисълта ти

спомени от миналите дни.

Спомени, с които пеят още

стъпки покрай твоя праг.

Те те будят в много късни нощи

и те викат да се върнеш пак.

В стаичката малка с двата стола,

с книгите и тясното легло,

дето чука старата топола

с плахи вейки по едно стъкло.”

Братовчедът му посочва точно, че това стихотворение е написано в деня, когато Пенка е била разпределена на работа в гр. Девин като медицински фелдшер. Завършвайки гимназията в Димитровград в 1955 г., Иван прави опит да кандидатствува в Софийския университет, но една злополучна ОФ бележка отрязва като с нож неговото желание. За младежа, който вижда вече много надалеко, който започва да разбира много от пружините, които движат живота и междучовешките отношения, не остава друго, освен да се запише през есента на 1956 г. студент в Учителския институт в Хасково. Все пак и той готви специалисти, макар и с полувисше образование. Двете учебни години, прекарани в института са подробно описани от неговия състудент и приятел по перо Петър Василев, който в 2000 г. издаде книга със спомени за Иван Николов “От сетната метафора взривен”.

Есента на 1958 г. заварва Иван Николов на кръстопът - да кандидатствува ли наново в университета или да приеме предложението на отдел “Народна просвета” и да стане директор на основното училище в с. Горски извор. Изборът пада на второто. Макар и за малко учителят по професия застава на директорския стол и отново се вижда в познатите стаи и коридори, пресича в междучасията познатия училищен двор надлъж и нашир. Имах възможност по това време да се срещам с него и той ми разказваше интересни случки и епизоди от директорската му практика. Доста години по-късон от Симеон Стоянов получих ръкописа на един интересен репортаж от студентските години на Иван, когато се е провеждала педагогическата практика. Позволих си да публикувам част от този репортаж: “ЕЖЕДНЕВИЕ” - Коридори, коридори... И зад тия еднакви врати колко различни човешки съдби, колко различни пътища. Може би, една девойка е дошла тук направо от тютюневите полета на някое Ивайловградско село, може би един младеж е влязъл за пръв път в тая сграда с още по войнишки остригана глава. А моят приятел Петър миналата година е отворил очите на петнадесет първокласници от далечното родопско селце Горско - научил ги е да четат и пишат...

И всички тияю хора са събрани тука от едно желание - да бъдат полезни на другите, от една любов - любовта към децата.

Ще минат дни, месеци. Автобусите ще отнесат по всички краища на Родопите младите учители - жадни за живот, възторжени, готови да отдадат на хората всичко хубаво, което носят в сърцата си. Може би ще има много трудности, може би по стръбните родопски пътеки ще ги брулят ветрове. Но младостта, оная младост, която побеждава всичко, ще ги крепи в трудния им път. Да утолят жаждата на много детски очи, разкрити към широкия свят.

И само понякога, в часове на размисъл, ще идват като една тиха тъга спомените за сегашните напрегнати дни, изпълнени с малки и големи грижи и тревоги. И тогава, наистина, ще бъде хубаво, ако има за какво да си спомнят.

Х Х Х

Някак по-тихо е сега в стаите, по коридорите - сигурно, защото ІІ-те курсове са на практика и не водят занимания. Но все пак това междучасие в един от петите класове се чувствува по-голямо оживление (Іа курс е на наблюдение). Учениците някак по-неспокойно седят на местата си. Влизат студенти, учители. И когато започва часът учениците смутени свеждат глави по чиновете - дали се притесняват от гостите, или днешният урок е по-труден...”

По-нататък в този репортаж следва подробно описание на един урок по български език при базовата учителка Димова. Споделят се мисли и за обсъждането на наблюдавания урок... В третата част авторът на репортажа разказва подробно за ежедневието на студентите - срещи, разговори, посещение на филм, младежка забава.

С повиквателна заповед от 29.Х.1958 г. донаборникът Иван Николов е призован да се яви на редовна военна служба в поделение 55370-Б в град Стара Загора. ЗА изпращането му в казармата вече стана дума, а и негови близки и приятели разказват в своите спомени. По-важно е, как самият редник Иван Николов оценяв ремето в казармата. Ето два-три откъса от писма по това време до Симеон Стоянов: “...За себе си - какво? Швейк съм. Хем истински. “Слушам”, “Тъй верно” - друго всичко забравих... Нарежда се работата д аотида тук в една тиражка,н о то ще бъде след Нова година...” “Мон, Мон, от Всико което имах, ми остана само способността да се усмихвам иронично - над себе си и над целия тоя военен чувал, в който искат да ме натикат. Струва ми се, че тук в течение на тия две години ще изгубя нещо, които никакъв генерален ремонт няма да може да ми върне...” Върху писмо от 23 юни 1959 г. , напечатано на пишеща машинка, със замах Иван пише: “Отивам на чорба!” В друго писмо от 5 юни същата година четем: “Аз съм добре, ако изобщо това понятие може да се употребява в казармата. По Стара Загора няма нищо, нищо ново - велика литературна пустиня, както впрочем е навсякъде напоследък. Дявол да го време, боито излизат много по-тъмни, отколкото ги очаквахме. ЕДно сиво безмислено време, как добре се римува с “бреме”. Ходя по земята и не мисля за никакви ямби и дактили, за никакви стихове, мога да се смея чудесно, до самозабрава - даже над най-малките дреболии...”

И не е нужно повече да се ровим в казарменото еждениве - дори то понякога да предлага и залъчета разнообразие. Всеки разумно виждащ нещата в помещенията, в столовата, на плаца, след разговора си с надменни старшини и бързо излюпени офицери може да махне с ръка и да каже хиляди пъти казваното: Загубено време! Добре, че поетът е работил и във военна тиражка, та е имал възможност да се занимава и с някои приятни неща.

През април 1959 г. до Иван като мълния стига вестта, че приятелят му Пеньо Пенев е сложил край на живота си. За броени часове редникът е на гарата, после мъчително пътуване до Димитровград и още по-тежко погребение. Какво е било на душата на Иван, когато е провождал Пеньо до сетиня му пристан, там, където пушеците от Химкомбината се сливат с протяжния вой на локомотивните сирени, само той може да разкаже. Пестеливо, но сгъстено драматично тези преживявания са предадени в “Требник”V Бил съм на гроба му покрай ж.п.линията, преди да го препогребат в парка над града, и неволно в мислите ми са се връщали онези романтични минути, когато тримата - Пеньо, Митко Иванов и аз разпалено говорехме в полуосветените бригадирски бараки за бъдещия град на младостта.

Идва и краят на войнишката служба, в началото на септември 1960 г. Иван вече е пробвал силите си в конкурсните изпити за българска филология в Софийския университет. Приет е на едно от първите места. За студентските години на утвърдения млад поет разказват в спомените си много негови приятели и състуденти. Макар и за кратко време (около две години) Иван успява да погълне в себе си всичко запомнящо се от атмосферата на лекциите и семинарите, н а сбирките в литературните кръжоци, споровете и четенията, таванските квартири на бедните студенти - поети и фантазьори. Цялата атмосфера на онези години влияе много на Иван. Той става свидетел и участник в един водовъртеж от срещи, диспути, редакции, изпити, колоквиуим, пътувания, запознанства, настръхва при лукавия шепот на завистливите, изживява скрити и открити предателства, вижда възкачвания и падения на личности, крушения на мечти и всичко това се вмества в романтичната душа на човек, направил няколко крачки в периметъра на двадесетте години. Впечатлителният творец нишка по нишка изприда в спомените си сложната дантела на студентската младост, за да я отрази по-късно в стихове, поеми и мемоари.

На 12 септември 1960 г. студентът и автор на “Селянинът с хляба” встъпва в брак с Пенка, със своята дългогодишна изстрадана любов. Иван е човек на вкоренените традиции и няма време да пилее младостта си, грижливо свива семейно гнездо и в автобиографията му е прелистена една друга, препълнена с емоции страница.

Но семейният живот не е само романтични сияния, веселби и гостувания. Той е повелител, разпоредител, съдник и изпитател на сили, воля и възможности. Трудно е за Иван и Пенка да са разделени - тя в Черноконево като фелдшер, а Иван из коридорите на Алма матер. Суровите клещи ги притискат от всички страни и се стига до решението студентът да мине на задочно обучение и да се прибере при другата половинка. Не ет рудно за утвърдения поет да намери работа - редакцията на в-к “Хасковска трибуна” с разтворени обятия взема при себе си едно талантливо перо на сатирик и изявен журналист. Откъслечни мисли и спомени ме връщат назад към 1962 г., когато младото семейство, очакващо бебе, намира приют в самата редакция - в една малка стаичка. Не говорим за кабинет. Започва се с няколко чинии, лъжици и вилици, в стаята е като в музей - какво ли няма. Трудно е да се съчетаят несгодите в бита с пърхащата радост, че скоро ще става баща, журналистическото ежедневие с някакви миражни планове за бъдещето. Но селянинът с перото и хляба не свежда глава. Дъхът на печатарското мастило попива в душата му, десетките пишещи и прописващи приятели от Хасково и окръга са всеки ден при него - понякога му става тясно в редакционната стаичка. Помня ги добре ги помня тези седем години (от 1961 до 1968). И аз барабар с другите стихотворци го посещавах често, оставял съм по някой ръкопис. (По това време инспекторската ми служба ме разпъваше от Сладун до Караманци и от Маджарово до Скобелево). Физически трябваше да присъствам на десетки конференции, семинари, симпозиуми, преквалификации в СССР, автобуси и влакове ме лашкаха в четирите посоки на света. Въпреки това, в кратките престои в Хасково се отбивах до Иван да споделим някоя и друга дума. Следях редовно седмичните злободневки на Амчикак, присъствувах на премиери, литературни четения в заработилия на пълни обороти Клуб на дейците на културата. В тези плодоносни години излизаха нови книги на Иван, Симеон Стоянов, Петър Василев, на Кольо Инджов. Литературната атмосфера в града се сгъстяваше с нови публикации, литературни срещи и четения. Това е някакво огнище, което привличаше, събираше и стимулираше. Затова и до ден днешен онова време излъчва в душите ни особени протуберанси.

През декември 1962 г. се роди дъщеря на Иван и Пенка - Красимира. Много са спомените за това, колко радост е изживял Иван тогава, с каква радост и ласка се е грижел за дъщеричката си. След години по своемо той ще отбележи щастливите мигове върху белия лист. Само радостното сърце на баща може да му подскаже куплета:

“Мойта дъщеричка прохожда -

бавно като месечинка.

Но какво е дъщеря ми -

капка, пъпка, песъчинка?

На друго място ще отговори точно:

“Една главица детска прикрил като глухарче”

Не бях чак толкова близък с Иван Николов, не съм бил в компаниите му, не съм осъмвал с него в поетични квартири. Може би, затова и не знам много подробности от живота му и взаимоотношенията му с обкръжаващия го свят. Ние, двамата с него, опазихме внимателно две страни от нашето приятелство през този период: Това, че сме расли в съседски махали и второ, че мерената реч и литературните вълнения често ни сближаваха. Затова от мен няма да чуете нито една клюка или забавен случай за Иван и с Иван. В това е и красотата на нашето честно приятелство.

За кой ли път тръгвам и претоварен се връщам по стръмнините на едно тридесетилетие, свързано с поета Иван Николов. Хиляди нишки от срещи и разговори, литературни четения и телефонни диалози, от споменато и изречено мимоходом, от усмивки и погледи ме свързват с личността на поета. И ако трябва да бъда точен, това време на познанство и общуване бе изцяло под литературен знак - нещо, което се отличаваше с чистота и специфични емоционални вълнения. Ден подир ден, месец след месец във времето, затворено в две полюсни години (1962-1991) сме били заедно в редакционната стаичка или на улицата, пред слушателска аудитория на литературно четене или в салона на Клуба на дейците на културата. И никога не е ставало дума за нещо делнично, за нещо ей така казано. Поезията и вълненията около нея бяха темите, които в концентрични кръгове затваряха разговора ни. Само веднъж ме попита, дали мога да помогна на дъщеря му, русистка по образование, да намери временно работа. Сторих всичко, което беше по силите ми. И само това. Немногословен, но находчив в точната фраза, леката му усмивка сякаш те проверяваше, що за човек си, съгласието или несъгласието се изразяваха в кратките “да” и “не”. Понякога се обаждаше по телефона и ме питаше за някой усукан израз на руски език, (най-вече от разговорната лексика) как се превежда на български. И толкова. Какво му е на душата, радва ли се или тъжи, надява ли се или е дълбоко огорчен - така и пред тези тридесет години не разбрах. Дочувах откъслечно за някои неприятности (спор за стайни помещения), четох внимателно въпросната статия във в-к “Народна култура”, разбрах за първия инфаркт, ставаше някъде дума за някакви разногласия в издателство “Хр.Г.Данов” - Пловдив, виждах го с хъс да мести фигурките по шахматната дъска, случвало се е да го мярна в литературните президиуми и до височайши началства. Но това бяха щрихи, наброски, паузите между нашите срещи понякога траеха месеци. Затова нямам низ от свързани впечатления, не успях да подредя видяното в една говореща напорама.

Когато събирах различни материали за тази книга, имах възможност да чуя за Иван много интересни неща - за творческия процес и ежедневието на поета, за пътуванията му извън България, за дебнещите го инфаркти. От спомените на близки и приятели разбрах, че ранимата душа на Иван Николов често е била прицел на завистнци и кариеристи, че стореното от него, написаното от талантливата му десница се е възприемало от дребнави човечета с нескрита неохота. Много лъжеприятели са вгорчавали ежедневието му, колеги по перо зад гръб са пускали ехидни словца. Въпреки това, по-точно, срещу стената от неприязън поетът е имал едно ефикасно оръжие - денонощният труд над белия лист. Ненапразно в един миг той ще изрече:

“Колко малко ми трябва, господи, съвсем мъничко -

планини от работа и троха от любов.”

Всички знаехме, че той работеше неистово, с огромен замах и широта. Не знаеше отдих, пъдеше далеч от себе си умората. Дори и в болнична обстановка Иван пишеше. За това свидетелствува в книгата си “Грандкафе “Кристал” Пловдивският писател Георги Райчевски. С изненада при едно посещение в “Кенана”, където Иван е на ремонт на сърцето си, писателят констатира, че пациентите не го познават. Само един се досеща и му казва: “Иди в последната стая на сградата - там има един, който постоянно трака с пишещата машинка”. На стр. 98 авторът добавя: “Времето му докрай беше посветено на работа. Всеки ден - без изключение - пишеше, превеждаше”. Това не е откритие на Райчевски. Който познаваше отблизо Иван, той би разказал още десетки примери за мащабното му тродулюбие, за къртовската му работа над всеки ред, над всяка книга. Как е смогвал - това само той и близките му знаеха най-добре. В едно от стихотворенията си Иван пише по този повод:

“Господи, не давай да отслабва

този кипнал в мене водоврът:

Работа за цял живот ми трябва.

А аз отдих - имам цяла смърт!”

Пак в това стихотворение ще се провикне:

“Какъв глад за работа ме мъчи!”

Още по-откровен и изповеден е в стихотворението “А дъщеря ми се вълнува”. Малката Краси е само на 4 годинки, но и тя усеща, че баща й “над книжки се уморява”. говорейки от нейно име, поетът откровеничи:

“Не искам аз да остаряваш,

над книжки да се уморяваш,

да се променяш ден след ден.

Ти все по-рядко се засмиваш...”

На този мил упрек Иван отговаря:

“Но колкото да обещавам,

над книжки пак се престаравам

и остарявам,

остарявам.”

А е едва на тридесет години.

Впрочем, по интересен начин поетът е пунктирал годишнините на своето “остаряване”. Без да се занимавам с хилядите случаи и случки в бита и ежедневието на Иван, най-напред ще се опра на казаното от самия него:

“Като бели камъни през ручей

минах трийсет слънчеви лета...

Е, какво? Отдавна чакам случай

да обърна гръб на младостта!”

“Аз кръстосах толкова посоки,

срещнах обич, скръб ме сполетя...”

След десет години труд и нечовешки усилия поетът ще отбележи:

“Любих, страдах, пътувах, работих за трима,

четирийсетгодишен, не спечелих за дом...”

Когато на раменете му полягат претоварените с плод петдесет години, думите му звучат изповедно:

“Връх не връх - все пак петдесетте:

криво-ляво стигнахме дотука...

Като изоставено дете

обосяло щастие куцука.”

и продължава с печално обръщение към близкия човек:

“Аз съм беден и несъвършен:

сняг ли вее или дъжд ме кваси,

моля ти се,

въздъхни за мен -

все едно къде си и каква си!”

Това са откровения на човек само четири години преди да дойде при него “лудият с бръснача”, преди да пристъпи

“оная заветна черта...”

“зад ръба на голямата пустота”.

На друго място в книгата читателят ще научи много неща от близки и приятели за напрегнатите дни и нощи на поета през тези тридесет години. Ако трябва да ги събера в отделни отломъци, то те биха изглеждали така:

- Работата като журналист във в-к “Хасковска трибуна” от лятото на 1961 до края на 1967 г. му носеше много радости и вълнения. Радваше го това, че в тясната стаичка винаги имаше много запалени по литературата, млади и по-възрастни приятели, които бързо намираха общ език с утвърдения автор. На улицата, в Клуба на дейците на културата, в различни зали и салони Иван Николов беше вече име в поезията, име на талантлив автор, който иска да мери ръст с големите български писатели. Пишещите понякога толкова много го притесняваха, че нямаше място той да се обърне в редакционната стаичка. Пребиваването му в Хасково в тези години, когато край него, в ръцете му растеше оная крехка “месечинка”, когато познатите се множаха с всеки изминат час, сигурно, го е правело щастлив по своему. Не че е нямало храсти и бодили по пътя му, и тогава лицемерите не бяха по-малко, но Иван вярваше в добротата, скрито подтискаше кипналите страсти и винаги скъсяваше разстоянието до другия с подкупваща усмивка.

- За Пловдив замина не толкова, че работата в едно престижно издателство винаги примамва големия творец, колкото по една разбираема причина: Иван Николовото перо имаше нужда от повече простор, синева, в която да покаже висш пилотаж. Той намери сили в себе си да събере две неща в едно: Желанието да работи в авторитетно издателство и възможността да покаже на какво е способен, да отвори по-широко вратите пред своя божи дар. Това съчетание блесна ярко в началните години на работа. Естествено е, че дребните душици наслагваха завистта си към изявения поет и редактор и чакаха в засада. Не издържаха, когато някакъв поет от Хасково реши в издателството да се издават книги само на автори извън редакцията. И те, знайно е кои са, започнаха да изливат струйки, а после и потоци от клевети. Тази напаст човешката стигна дотам, че затрупа чекмеджето на Георги Джагаров с доноси. Да имаше поне за какво! В миг на откровение големият поет сподели това с приятеля си по перо. Пак не млъкнаха: На заседание на партийното бюро се събират да обсъждат “поведението” на Иван, но без него. Сякаш да подчертаят всесилната си амбиция и злоба. Това изважда от равновесие за известно време спокойния, усмихнатия, уморения да воюва в нечестни битки творец.

- Още един щрих и то сенчест за времето, прекарано в Пловдив: Въпреки нееднократните опити да осигури нормални условия за живот на семейството, Иван остава в едностайния апартамент. Принуждават се с Пенка поради теснотията да скъсят детското креватче на Краси. И, когато блясвя някаква искрица на надежда, че ще живее в по-широко жилище, се налага поетът Иван да се срещне очи в очи с първия секретар на Окръжния комитет на БКП Иван Панев. Секретарката на Първия го приема любезно и още по-любезно го подканва да изчака малко. И поетът чака. Минутите се нежат, а Първият не се показва. Когато вежливата секретарка престорено го пита, не се ли видя с Първия, Иван вдига рамене, защото той изобщо не е излизал. Само след минута става ясно, че е излязъл от задния вход. Това нещо го има описано с няколко реда в “Требник”.

- Много страници могат да се напишат за пътуванията на Иван зад пределите на България. В онези години това ставаше или ако те сложат в състава на някоя делегация, или ако с разрешение на МВР и с много пари в джоба потеглиш като турист. Няколко мечтани пътувания стават реалност в напрегнатото ежедневие на поета: Първото е до Москва в състава на група от СБП. Много срещи, много запознанства, автографи и... една ескимоска шапка за спомен. По-късно насъбраните впечатления оформят поетичния сборник “Етажерка”.

Цикъл стихове се ражда и след посещението му в Полша. Богато, разнообразно ежедневието на Иван в Ташкент - литературни срещи и обиколки по забележителни места, приятелски вечери до разсъмване. След това разкошни пътеписи, кавказко наметало, рог за искрящо вино, тюбетейки и най-вече красиви приятелства.

Остава неосъществена една мечта - да види суровия фински бряг, страната на легендарния епос “Калевала”. Включват го в състава на художествен колектив и, когато всичко е готово за тръгване, при Иван заплашително идва “лудият с бръснача”. Първият инфаркт проваля пътуването му. По-късно, вече позакрепнал, с Вълчо Михайлов ще се отправят към романтична Куба. Впечатленията от градовете, от хората в тази латиноамериканска страна ще се оформят в специален лиричен цикъл.

Семейно пътува Иван до италия, Гърция, Франция, Испания, Германия, за да види с очите си страни и народи. От цикъл стихове “Клонки от маслина” се вижда, че поетът е посетил в 1964-65 г. Беломорска Тракия. Друг цикъл “Зелено, бронзово и златно” ни подсказва, че кракът на Иван е стъпил в Моравия и Чехия.

Много хора по света пътуват. Едни го правят, за да напълнят куфарите и саковете с непотребни дрънкулки, други мъкнат порцелани, стъкларски измишльотини, а такива като иван пребивават зад граница, за да напълнят килийките на своите безгранични впечатления с видяно и преживяно. След завръщането късчетата от запомненото се превръща в ценни репортажи, пътеписи, стихове и разкази. И добре, че Иван е имал възможност да диша въздух далеч от родината, да слуша чужд говор и своите вълнения да ги превърне в стойностни худомжествени творби.

- Ако се върнем към 1972-73 г., ще видим в цял ръст стореното от поета около и за литературните дни “Южна пролет”. Имам една снимка в албума си, където в някакъв салон сме Иван Николов, Веса Кювлиева, Атанас Дишев, Димитър Димитров и още някой. Доколкото си спомням, това беше разговор около негова нова книга. Така поточе след поточе се стигна до момента, когато Иван и компания в редакцията решават да се организират и в Хасково литературни дни. Стига се и до поетичното им название “Южна пролет”. Оттогава до смъртта си Иван ще е неизменен участник и организатор на тази хасковска литературна емблема. Негов е и текстът за химна на литературните празници.

- Немалко е казано за създаването на Дружеството на СБП в Хасково, което се сформира с имената и авторитета на тримата членове на СБП - Антон Михайлов, Иван Николов и Петър Василев. Създадено в началото от малък брой автори в окръга през 1977 г., Дружеството бързо се разрастна и взе правилен курс - да обедини поетите и писателите в окръга. Партийната опека на Дружеството попречи до известна степен в него да се привлекат и автори с различно мислене. На самото учредително събрание присъствуващите партийни функционери подсказаха, че в това дружество ще се работи най-вече за утвърждаването на партийните директиви за ускорено социалистическо развитие. Грешка на тогавашните учредители беше, че не поставиха на преден план естетическите критерии, а тясно партийните. иван Николов гледаше да се разграничи от явно пропагандаторските цели над румжеството и затова при приемането на нови членове даваше препоръки и на творци, които не бяха така близки до Окръжния комитет на БКП. и сега остава в сила моята благодарност, че при закъснялото ми приемане в това Дружество той ми написа честна и пряма препоръка.

До 10 ноември Дружеството на СБП в Хасково извърши много полезна работа за издигане престижа на литературните творци в окръга. Не само честите премиери на новоизлезли книги потвърждават тази моя мисъл, но и литературните четения в града и окръга, отбелязване седмицата на детската книга по учебни заведения, срещитес писатели от столицата и други градове в страната. Въпреки, че живееше и работеше в Пловдив, всички помним Иван на повечето от изявите на Дружеството. Пак членовете над ружеството бяха в основата и на активната работа на Литературния музей в града. Особено по време на празниците “Южна пролет”. По-късно, когато редакцията на алманаха “Юг” и Литературния музей бяха в една сграда, под нейния покрив се вършеше толкова много работа, че един ден литературният историк ще се затрудни да я подреди и опише. И пак в основата на тази разнообразна по обем и съдържание работа беше умът и талантът на Иван Николов. Не беше прибързан, а спокоен и трезв в съветите и препоръките.

- Сега подробно се знае историята около възникването на литературния алманах “Юг”, неговото прохождане и първи годишнини. За късо време това провинциално литературно издание извоюва авторитет и взе да мери ръст със столични такива. Всеки читател на това солидно литературно списание знае, че то дължи своето име и авторитет на редакционната колегия и, най-вече, на главния редактор Иван Николов. Познати ми разказваха, че когато е възникнала идеята за алманаха “Юг” никой не е оспорил за главен редактор да бъде определен Иван. Цели десет години той беше двигателят на алманаха и макар, че често се налагаше да пътува от Пловдив до Хасково, до последния брой почеркът на поета остава неизменен. След 1989 г., когато над алманаха нависнаха заплашителни облаци, той продължи да излиза за радост на читателите. Финансовите проблеми, пречки от друго естество започнаха да пораждат слухове, че скоро “Юг” ще престане да излиза. Намираха се и “лъжедемократи”, които съзираха в литературното издание нещо еретично, имаше нечестни игри и около заплащането на главния редактор, защото не живеел в Хасково. Не се наемам да диря прекия виновник за закриването на алманаха “Юг”, но безспорно е едно - загуби Хасково, загуби целия регион, загуби литературата от този неразумен акт.

- За последен път се чухме с Иван по телефона седмица преди да се случи непоправимото. И този път, както е било доста пъти в миналото, Иван ме помоли да намеря в моите многобройни речници, как се превежда един диалектен израз от Козма Прутков. Набързо ми помогна четиритомният справочник на Вл. Дал. От любопитство го запитах, как е. Той отговори с две думи: “горе-долу”. Възразих, че той има право да се гордее с написаното и издаденото, че има много читатели и почитатели и би трябвало да е поне много добре. Отговори ми пак кратко: “Друг път ще ти разправям, адаш. Не е за по телефона”. Това са последните думи, които чух от живия Иван Николов...

На 13 ноември по обяд ми звъни Петър Василев и с тих глас ми съобщи скръбната вест: Иван не е вече между живите. Помоли ме да отида в Литературния музей и да помогна около отпечатването на некролога на Дружеството по повод смъртта на Иван Николов. Сторих, каквото можах и се прибрах в къщи. Привечер пак ми звъни Петър Василев и се обърна към мен с молба да напиша надгробното слово от името на Дружеството. Отначало реагирах и го попитах, защо аз, а не председателят на дружеството, или най-малко Вълчо Михайлов не сторят това. Отговорът беше кратък: “Не се чувствам добре, а и вълчо преживява тежко смъртта на Иван”.

Признавам си, не ми беше леко да подредя думите и изреченията като прощални за човека, с когото преди седмица разговарях. Още повече да напиша тези редове на пишещата машинка, на която той е писал първите си творби. Вдъхна ми сили стихотворението на Иван “Тринадесет стиха за смъртта”, писано още, кгато е бил едва тридесетгодишен:

“Ние малко мислим за смъртта.

Малко ни тревожи тази нейна

пламенно-жестока или нежна -

винаги съдбовна правота.

...................

Ние ще живеем по-красиво,

ако често мислим за смъртта.

Ако честно мислим за смъртта.”

В самия ден на погребението село Горски извор ни посрещна с късноесенни облаци и тъжно смълчано. Мълчаха сградите и оградите, мълчеше площадът, мълчаха и хората, които се поздравяваха само с кимане. Местните жители, които помнеха Иван още от дете, следяха, кой пристига на площада пред читалището и навсякъде мълчанието говореше, мълчанието питаше: Защо, господи, толкова рано си отиде човекът, който изпя най-любвеобилните песни за човека?

Фоайето на читалището приличаше на някаква огромна гробница. Ковчегът с тялото на Иван Николов ми изглеждаше по-скоро на нарисуван, отколкото истински. На никой от тези, които пристъпваха към ковчега и го обсипваха с хризантеми и карамфили не беше по силите да повярват, че в ковчега е и безжизнената десница на поета, която повече няма да хлъзне перото за последния стих. Скръбта беше изписана по лицата на всички от селото, от Хасково и София, от Стара Загора и Димитровград. Когато процесията тръгна към черквата, там, където е бил кръстен от селския свещеник синът на Никола и Колина, и асфалтът замря от изтръпване. Последни метри по шосето, което води за Димитровград, по което толкова много пъти е тръгвал и се е завръщал големият поет. Сред стотиците запалени свещи в храма сновеше безкрайна печал и тишината попиваше всяка дума на свещеника, който молеше Всевишния да опрости покойника и да бъде вечна паметта му. В този миг нещо ме блъсна послепоочието: Да, грешка няма. Иван Николов е вече в други селения, казаното от свещеника е вярно повече от всеки друг път - поетът вече не е между живите. Дългата траурна процесия от черквата до гробището на хълма вървеше бавно, сякаш не искаше да се прости с големия човек...

Когато ковчегът потъна в ямата и пръстта затрополи по дъските, за всички стана безпощадно ясно: Простихме се с Иван Николов физически, но усмивката му, благата му дума, десетките му книги останаха при нас, живите. Те минаха чертата на безсмъртието и се заселиха завинаги в пространството на моите спомени...