Синева
Колко пъти с очи съм я дирил и чакал
да разтвори усмихната синята длан
и обидена, сянката зад върбалака
да придърпа килимчето, тъмно от свян.
На полянката слънцето пак да запали
жълти свещи в зелените буйни треви,
да лудуват децата до залеза ален,
всичко живо навред благослов да мълви.
Нека мига, премигва над нас синевата,
да разгаря в душите фонтани искри.
Приласкай ли ни мрака в свойте обятия,
едно пламъче синьо на сън ще гори ...