Синева

Колко пъти с очи съм я дирил и чакал

да разтвори усмихната синята длан

и обидена, сянката зад върбалака

да придърпа килимчето, тъмно от свян.

На полянката слънцето пак да запали

жълти свещи в зелените буйни треви,

да лудуват децата до залеза ален,

всичко живо навред благослов да мълви.

Нека мига, премигва над нас синевата,

да разгаря в душите фонтани искри.

Приласкай ли ни мрака в свойте обятия,

едно пламъче синьо на сън ще гори ...