Звезди от детския ми сън

В зависимост от сезона нашата детска компания имаше свой облик, своя раздвижена картина.

Ако това беше ранна пролет, в неделното утро тръгвахме към Чуката - обрасло със храсти възвишение над Горски извор, за да наберем кокичета. Ноктите ни измръзваха от полураз-ледената пръст, навущата ни се натрупваха с лепкава кал, но към обяд предоволни и усмихнати се връщахме с белоцветните камбанки, които по селски, и до сега не зная защо, наричахме „кълвян".

В знойните летни ваканционни дни до залез прекарвахме на Герена като воловарчета, а аз най-често като биволарче. Що тичане падаше след немирните телета или вироглавите биволици, които все гледаха да се шмугнат в зеления царевичак или в люлеещата се ръж. Най-хубаво бе по пладне - легнат кравите някъде под сянка, а биволиците се намър-дат в хладния гьол и дишат тежко-тежко. Детската компания се пръсваше под увисналите върби, където неусетно заспивахме под песнопееното на чучулигите. Е, имало е инциденти - сбивахме се на Драбака - височина, която разделяше Горски извор от Ябълково, заради педя земя, но всичко свършваше с някоя пукната глава, със солени изрази и закани утре да натупаме по-яко нахалните ябълковски воловарчета.

Наесен много обичахме да навързваме изскубнати влякове от тикви и започваше надбягването по тесния друм към Бобината язма. А отдолу, под краката ни, три педи пепел - гореща, сива, примамлива. Можете да си представите, какви облаци се вдигаха в полето след нас. Спреше ли надпреварата с вляковете, полегнеше ли бавно прахът над синорите, ние оглеждахме един друг почернелите си муцуни, посивелите си клепачи и го удряхме на гърлест смях.

Зиме игрите ни бяха около Коледа и Сурва, или когато над реката се просваше дебело ледено одеало. Най-обичахме да играем на обиране на орехи. Двама по двама хвърляхме своите орехи на снега и ако педята ми опираше до двата ореха, за миг чуждият орех се оказваше в торбичката ми. Пръстите ни посиняваха от студ и влага, но спиране нямаше, докато не се изпразни торбичката, или насила не ни подкарат като арестанти към къщи.

Незабравими остават и пързалките със саморъчно направени шейни, които тогава наричахме „ казаци". Привечер мъкнехме с бакърчета вода и я изливахме по нанадолнището, за да може през звездната нощ да се заледи и на следващия ден шейните ни летяха лудо надолу. Обръщахме се, затъвахме до шия в преспите, но жаждата да се спуснеш още веднъж и още веднъж неусетно ни записваше до падането на тъмнината.

И сега отвреме-навреме се срещам с приятели от детската ни компания, спомняме си за някоя лудория, споделяме пенсионерското си тегло и пак тръгваме по своите коловози. Но в мен остават да будуват и искрят рой звезди от незабравимия ми детски сън...