С толкoз много делнични неща

С толкоз много делнични неща

трябва по принуда да се занимавам,

че едва ли на деня в пещта

ще ми стигне всичката жарава.

Още щом на изгрева подам ръка

тръгвам, залюлян от ветровете.

Все пак хубаво, че е така -

въгленче в душата ти да свети,

да припламва, да се пръсва надалеч

и да прави дните ми благати.

И ушите ми да чуват родна реч -

онзи говор мил на мама и на тати.

Нищо, че пътеката е стръмна, крива,

че се мокри често от сълзи.

Хубаво е, че нанякъде отива

а над мен случайността виси.

Зная ли, кога ще стигна моя бряг,

докога ще се здрависвам с хора?

Не, не вярвам в никакъв поличбен знак

гледам как добро на живите да сторя ...