С толкоз много делнични неща
трябва по принуда да се занимавам,
че едва ли на деня в пещта
ще ми стигне всичката жарава.
Още щом на изгрева подам ръка
тръгвам, залюлян от ветровете.
Все пак хубаво, че е така -
въгленче в душата ти да свети,
да припламва, да се пръсва надалеч
и да прави дните ми благати.
И ушите ми да чуват родна реч -
онзи говор мил на мама и на тати.
Нищо, че пътеката е стръмна, крива,
че се мокри често от сълзи.
Хубаво е, че нанякъде отива
а над мен случайността виси.
Зная ли, кога ще стигна моя бряг,
докога ще се здрависвам с хора?
Не, не вярвам в никакъв поличбен знак
гледам как добро на живите да сторя ...