С болка, гняв и откровение

(Бележки върху поемите “Дъх на пелин”, “Неудобна поема”, “Слънчево затъмнение” и “Люляк на кръстопът”)

Онзи, който добре познава Иван Николов като първокласен майстор на късата лирична форма, с оправдан интерес подхожда към неговите четири поеми. Не от гледна точка, дали авторът е съхранил в изказа високата художествена мяра, а най-вече откъм структурното изграждане на поемата като жанр, от сливането на конкретното с общото, епичното. Да си призная, и мен ме човъркаше такава любопитна мисъл - дали поетът ще съумее да изпълни многобройните килийки на поемата с познатото ни вече от стихотворенията лирично настроение, дали за сметка на образността няма да излезе на преден план хронологията или познатата жилка на повествованието. Не открих при прочита и на четирите поеми нещо, което да потвърждава тези мои опасения. Напротив - и поемите ги четях и възприемах като едни по-дълги стихотворения, с по-обемно съдържание и простор за обобщения, с изкусно поднесена фактология. А иначе - същият емоционален, слънчево лъчезарен и простоват до детско откровение е Иван Николов - майстор вече и на поемата като по-различен жанр.

“Дъх на пелин” е излязла на бял свят от изд. “Христо Г. Данов” - Пловдив в 1969 г. - т.е. когато поетът едва е встъпил в резките и мъдри вече очертания на своите 30 години. Зад гърба му са слънчевите мечтания, юношеските стремежи и колебания, по-осветеното възприятие. Пред твореца реалният живот се е изправил с цялата гама от противоречиви отсенки. По това време от чужбина се завръщаха българи, напуснали родината си по най-различни причини. Срещата на поета, откровеният диалог със съименика си Иван от Свиленградския край хвърля повече светлина върху съдбата на емигранта - човека, който не е могъл да живее с две родини в сърцето, преминал през етапите на скитничеството извън пределите на България. И, макар че посвещението ми звучи малко приповдигнато, то самата поема е един възхитителен образец на родолюбиви чувства, на преклонение пред българското, което всеки един от нас “тачи и милее”. Още при първата среща с майката на завърналия се емигрант Иван Николов отронва нежните нотки на обич към българката:

“А нейната усмивка ме подсеща,

че тука и за мене има стол,

че българката знае да посреща

не само с къшей хляб

и бучка сол.”

Бил съм по служба често гост на този южен край и мога да потвърдя правдивите думи на поета - в тези селца, в къщи и дворове с хризантеми и герести петли, живеят родолюбиви българи, срастнали яко със земята, изпълнили душите си с доброта и състрадание. Разговорът с емигранта е труден, зареден с много емоции. Иван Николов не задава директно въпроса, защо е загърбил родината си - всеки си има някаква оправдателна причина, не го кори, нито обвинява, не използва познатата за онова време клеймосваща фразеология, а върти и суче разговора, свежда мислите си и представите си до домашното огнище, все напомня и припомня, какво е родната земя за всеки един от нас, нейният топъл лъх, нейните южни ласки, нейният мил говор. Дори да вземем само част от заглавията на отделните глави в поемата ще видим, че и от тях лъха родолюбие: “Върху майчини скути”, “Шушне в прозореца лозова шума”, “Мисля си: Колко е щедра земята?”, “И ето ме вече зад прага”. Тук естествено се вплита в патриотичното настроение и един рефрен, който напомня най-главното:

“Хубава българска земьо,

света да обходя на кръст,

пак ще се върна -

да легна

в твоята сладка пръст.”

Или пък да вземем мисълта на Иван Николов, споделена в самото начало: “...Защото няма поет без родина, както няма син без майка”. Все в тази насока емоционално звучат стиховете:

“Земя орашка,

земя юнашка:

никога-чужда, всякога-наша,

всякога-силна, никога-слаба,

тайно присъства

в плода и хляба.”

Хармоничното съчетание на трагичния факт с бягството от земята-кърмилница, на откровения диалог с емигранта и на завръщането като едно ослепително просветление заедно с размислите на поета за всичко родно, съставлява монолитния зид на поемата. Като прибавя към това и високия критерий за поетично изображение, мога с твърдо убеждение да поставя поемата “Дъх на пелин” сред всички останали стойностни художествени образци - рожба на талантливото перо на Иван Николов. И не мога да устоя на изкушението да цитирам едно великолепно българско четиристишие от поемата:

“Земята знае своята сила:

Както се кичи с цветя и осила

дълго ни чака,

дълго ни вика...

И ни огрява с огнище иглика!”

След близо 20 години Иван Николов се връща към поемата като поле за изява на мислите и душевната нагласа. И то по морална принуда - за късо време той загубва трима верни приятели-спътници, приятели-съмишленици, приятели-опора и вдъхновение. Първата поема, която той пише с ранено сърце, е посветена на чудесния поет и човек с главна буква Христо Банковски. Този творец изгря на литературния небосклон със смущаваща снобите светлина и така ярко заблестя, че мнозина го причислиха набързо към неудобните, неприемливите, защото ги дразнеше с дарбата си. Творбата носи подсказващо заглавие “Неудобна поема”, а написаното в нея звучи и реквиемно, и оптимистично. Христо, или както дружески го нарича авторът “Банчо”, е пример за вдъхновена и стоическа отдаденост на поезията, ярка илюстрация, че между приятелите няма мяра за повече или по-малко искреност, доверие и всеотдайност.

Изграждайки образа на своя непрежалим приятел, поетът намира пролука да сподели и свои мисли за времето, когато в двата “Грозда” на “Руски”, пред студентската менза се събират необикновени и неопознаваеми млади хора със странни физиономии и с още по-странни мисли.

Помня отлично тези години, защото ние, бедните и вдъхновените студенти от началото на 50-те години, завещахме на тези след нас време на буйно растене и цъфтене на талантите и на кипящите от емоции литературни четения в 15-та аудитория, време на току що проходилия стен-вестник “Трън”, на бохемски оргии и среднощни бдения над белия лист. За това време Иван Николов ще обяви:

“Бяха млади години,

бяха мъжки години...”

В тези “млади” и “мъжки” години цъфтя и вързва зрели плодове приятелството и близостта между Христо и Иван. Затова живият си спомня с носталгия:

“Както ходим, обичаме, падаме, мреме,

и това доживяхме -

да приказваме в минало време...”

През сгъстената и тежка болка душата му ще прецеди думи и фрази за Банчо:

“Ти не беше привикнал - като жив - да те молят,

но постой, но почакай...

За малко. Сред полет.

Откъде тази кръв, тия рани какви са?

И какво премълча?

И какво не дописа?”

За него той ще изпише образно:

“С бавна походка, с разгърдена риза

как по стълба от стихове Банчо възлиза”

Иван Николов скърби за ранната и трагична кончина на своя приятел, с когото са живяли бурно, творили са и са прекроявали грешния свят така че:

“...и с ятата от птици над нашата стряха

какви рими искряха,

какви ритми звучаха...”

Поетът отлично знае и разбира, защо Банчо полетя към смъртта с разгърдена риза, защо “намери вратичка”, за да избяга “от своята възраст на чичка”. Затова развълнувано споделя:

“И смутен ще мълча, ако някой ме пита

за какво ти е

моята късна защита...”

Втората поема от книгата “Трилистник” е свързана със съдбата на един ерудиран преводач, на един поет и интелектуалец от висока класа, който си отиде твърде рано и не успя да изяви огромния си талант - с образа на Григор (Гриша) Ленков. Различен е подходът на автора към Банчо и към Гриша. Ако Банчо е поетът-бохема, поетът-пламък, то Гриша за Иван Николов е:

“...онзи,

който в ъгъла мълчи!”,

за когото с откровение продължава:

“Не ми е трудно да го разпозная

по леко неудобния костюм,

но модната му връзка,

по оная

стеснителност, прикрила тънък ум.”

Разгръщайки обрисовката на образа в пространствен план, поетът отново прави характеристика на времето и хората, с които е свързана съдбата на главния герой:

“Там ние сме деца от друго време,

все още преоткриваме света.

Там всеки стих звучи необичайно

и там -

случайно или неслучайно -

студентството съвпада с младостта.”

За това “студентство” авторът често ни връща към автентичната му атмосфера, защото този откъс от живота е обогатил неимоверно много цялата му душевност:

“Не искам да извличам дивиденти

от този капитал на младостта,

но ние сме

студенти-декаденти

с илюзии да променим света!”

Тогава, в тези “златни дни”, Иван Николов среща човека, когото след години ще възпее в една своя трагична поема:

“Бедняшка тъкан - с позлатена нишка,

разсеяна усмивка на дете...

И ей го Гришка

с книжката под мишка -

дори по коридорите чете.”

Още от първата среща и разговор с Гриша Иван Николов разбира, че пред него стои човек със съдбовно предопределение да даде много на българската литература с таланта на преводач, но той вижда, че този талант “с мазоли” ще “плаща своя труд”. Преводите на Незвал, Пушкин и Лермонтов ще вселят у автора дълбоко уважение към дарбата на приятеля - нали и Иван ще потопи перото си в трудната целина на преводаческото изкуство. И, когато Гриша трагично напуска белия свят, поетът с уморена въздишка ще пророни:

“С невесела усмивка на уста

мълча над многоточията Гриша...

Но вече няма кой да ги допише

и да запълни празните места!”

От втората загуба Иван е потресен, чувства се самотен, излишен:

“От ум ли е, от опит ли - не знам,

но все по-често се оказвам сам

като бастун в пустиня...

Колко време

не е пристъпил никой да го вземе!”

Третата, още по-трагична загуба е тази, от която Иван съвсем осиротява - завинаги го напуска Андрей Германов - човекът със сияние на слънце и младост, човекът-символ на труд и доброта. Затова в третата поема от “Трилистник” поетът ще вложи до сетната частица и импулс вдъхновението си, за да излее цял океан от мъка. В пелената на тази мъка той ще съзре най-точното заглавие на поемата “Люляк на кръстопът”. Ей богу, с години да бях търсил такова точно и образно сравнение за Андрей - не бих го открил! А Иван Николов не само го откри, но го издигна до висотата на емблема:

“Поетът е люляк на кръстопът!”

Трудно ми е сега да подредя мислите си едновременно за двама, които познавах отблизо и, които не искам да вярвам, че са вече в небитието. Трудно ми е да се отдам във властта на строгата и премерена реч и да тълкувам литературни факти, свързани с образа на един приятел и близък, с когото Софийският университет ни държа в общи скути и люля близо две години. С Андрей Германов, или както с другите му двама, по-големи братя Петър и Георги, гальовно го наричахме “Андрейчо”, ни свърза най-напред поетичното слово, после литературните кръжоци и четенията в различните аудитории. Затова изпитвам болезнено чувство, когато трябва да заставя химикалката ми да изпише най-верните и трогателни думи за него, Големият поет и Добрият човек. Утешавам се, че Иван Николов е написал почти всичко в поемата си, та ме улеснява донякъде да се срещна почти на живо с Андрей. Не зная подробности, кога, как и при какви обстоятелства са се запознали Андрей и Иван, но от години следях тяхната човешка и творческа близост, разказваха ми, че Андрей много пъти е идвал в Горски извор от гара Ябълково било пеш с Иван, на каручка или двамата на едно магаре. Но това, което направиха тези “божи ангели”, като двама орачи и сеячи на литературната нива, заслужава да се опише много по-задълбочено и обстойно.

Със скромното литературно перо искам да изразя въникналите като залп мисли и настроения след прочита на поемата “Люляк на кръстопът”. В цели 170 куплета или близо 700 стиха написаното в тази поема би трябвало да намери отдавна мястото си в някоя христоматия, както заради тематичното си богатство, така и като великолепен образец на мерена реч. И в поемата “Люляк на кръстопът” Иван Николов използва умело темата за приятеля, твореца и човека Андрей Германов, за да сподели свои мисли за времето, в което те са живяли и създавали духовно наследство:

“Не сме родени под щастлива слука,

но селският ни корен е дълбок...

И не вървяхме с родов герб дотука,

а с белега от сърп или от рог.”

“Как сме газили, помня, когато не бива,

в запустели селца, между бъз и коприва,

и приседнал на прага,

държа примижал

ту нащърбена стомна, ту замлъкнал кавал.”

“Ние - толкова слепи, така неумели,

само ти си градил върху трайни темели,

само с дялани камъни, с яки греди...

и не чужда, а своята сянка вгради.”

Всъщност, композиционно поемата е така изградена, че авторът не върви слепешком по хронологията на фактите, а следва ударите на сърцето си, стои със сведена глава под капчука на топлите сълзи, смесва по неповторимо-оригинален начин спомена с парещата болка. Във всяка отделна глава на преден план излиза неутешимата скръб, че Андрей вече го няма, след това образно живият наниз от факти за миг, като проблясък от мълния, разкрива фигурата на героя - сякаш е някаква нестинарка, митическа, ореолна. И изведнъж по видими човешки релси поетът ни представя обикновеното младо момче - потомък на тракийци, с тъмна къдрава коса и лице на хубавец, с очи на мъдрец, с мисъл - антена за целия свят.

В І глава Иван Николов излива цялата горчилка, насъбрала се в душата му и бърза да я сподели с най-близкия:

“Насъбрала се горчилка, а кому да я кажа,

слагам хляба на масата, а с кого да го ям?

И по -нататък тъжовно реди:

“Твойта къща-ковачница спусна кепенци

и, заслушана в себе си,

скръбно притвори врати.

За какво да отивам? Кого ще намеря в Боженци,

ако в нашите дворчета само помниче цъфти?”

Чувството за самота у автора стига дотам, че той откровено споделя:

“И такава сирашка печал ме обзема,

и не ми е по вкус

нито сладкото, нито солта...

И сега за какво ми е тази поема,

дето сам си я пиша и сам я чета?”

Какви страшни обвинителни думи срещу всички и всичко! Кой би помислил, че работягата Иван, усмихнатият плодовит творец от Горски извор, ще стигне песимистично до тази крайна черта? Нещо повече - във ІІ глава поетът-сирак навлиза още по-дълбоко в лабиринтите на своята печал:

“И се препъвам, и вървя самотен,

и скръбно проумявам ход по ход

извивките на твоя проработен,

живян самоубийствено живот.”

И, наистина, в останалите 15 глави Иван Николов със сложни смесени чувства на светли спомени и тревожни мигове, на възторг и отчаяние, на оптимизъм и парализиращо безверие стъпка по стъпка рисува съвместната работа и заедно преживяните години като труженици в една нива. С трепет си спомня за “античните съсипни” посред Джумаята и веднага прави философска равносметка за пластта на забравата:

“Господи, кога ни е затрупал?

Ден ли отминава или век?”

“Гъста, благослонно хитровата,

осъзнала своите права,

чуваш ли:

трева расте, тревата,

днешна върху вчерашна трева!”

За Иван Николов Андрей е труден за описание и затова той, по-скоро, прави “опит за портрет”. Стреми се с една картинна метафора да сгъсти образа на непрежалимия приятел и творчески събрат:

“Ти си като едър камък в пръст...”

Нарича го още:

“И сега разбирам, че си бил

по-добрата моя половина”.

Тези, които познават по-отблизо Андрей Германов, веднага ще се съгласят с поетичните характеристики:

“Ох, как бързаше ти, как се трудеше само,

без да чакаш да кацне на твоето рамо

поднебесната птица...”

“И с какво любопитство, как тънко и вещо

майстореше увлечен и слепваше нещо”.

“Възхвалявам ръцете, които не скръсти:

как се гъънеше глината в твоите пръсти...”

Нарочно подбрах тези двустишия, за да се присъединя мълком и душевно към тази точна авторова рисунка - наистина, Андрей беше пословично работлив, пословично скромен,пословично дружелюбен. И, може би, затова толкоз отровни стрели на завистта засъскаха срещу неговото открито чело. Ненапразно поетът в глава 8 говори за тези отвратителни нападки, които образно се подбират в един неологизъм-клеветомерче: “Клеветомерчето не е спяло” - заявява с цял глас авторът, често “нечий сквернослов и сквернопис” са помрачавали ясните чела и на двамата, живота им, честта дори. И въпреки това Иван Николов още веднъж хвърля лъч от светлина върху оклеветения образ:

“Твърдим, че гневът си има стари

изпитани оръжия,

нали,

но ти не се извърна, не удари,

защото първо тебе ще заболи”.

И следват най-тежките, най-страшните редове в поемата:

“Впрочем кой ни ранява - сами ли?

ако всеки е в нещо ранен...

Да, но теб те убиваха, мили,

ден по ден те убиваха, мили,

и така до последния ден.”

Как е могъл поетът да събере болката с няколко реда и с оловносив оттенък да изрече това обвинение с адрес към някои, в множествено число? И, за да не въздържи яростта си, авторът продължава:

“Нека още веднъж ме обземе

злост и ярост,

приятелю мил:

Едър камък, но в същото време

спъни-камък за други си бил!”

Това е Иван Николов - гражданинът с висока мисия и още по-висока отговорност! Четири думи - злост, ярост, приятелю, мил са разположени на една линия в петолинието на кипналата мъка. Това може да го направи човек, който и през изгарящата мъка умее да оцени, колко струва загубата на един верен приятел.

След като е изрекъл толкова ласкави, толкова укорни думи, авторът със сгъстени бои описва чувствата си, когато трябва да подвие коляно пред гроба на Андрей:

“Но над дружески гроб да подвиеш коляно -

за такова навреме е винаги рано!

Посивял съм от прах и смален от умора...

Но какво да ти кажа пред толкова хора?”

Загубата е тежка, но след загубата още повече тежи, часовете и минутите се превръщат в низ от скръбни ноти. Затова и авторът се пита: “А участта на живите?” и сам си отговаря:

“Но дий, писалко, всеки път готова

да пишеш предислов и послеслов...

Остава недописан послеслова

на мъжката ни вярност и любов!”

В последната глава на поемата Иван Николов се мъчи да направи най-трудната оценка: След като “човечеството няма сетиво”, то:

“...дори не знае как е обедняло

лишено само от един човек.”

Все си мисля, че тази поема не трябва да се анализира, а да се чете и препрочита, да се мълчи с присвити устни и преживява.

Както всичко, което приживе е написал с лиричното си и високо благородно перо Иван Николов.

Да се чете и препрочита!