БОРИС ПАСТЕРНАК “Въздушни пътища”. Проза от различни години - изд. “Народна култура” - София - 1985 г.
“БЕЗЛЮБИЕ”
“У него был брат. Это он, скрипя по снегу, обошел дом и, скрипя по мерзлым ступенькам, поднялся на крыльцо и стал стучаться, как стучится человек в дом, обметаемый со всех концов бураном, когда вьюга леденит его кулак и, свища и завывая, орет ему в уши, чтобы он стучался чаще и сильней, а то как бы не..., а меж тем сама дубасит в ставни, чтобы заглушить его стук и сбить с толку обитателей.”
Превод от Иван Николов:
“Той имаше брат. Точно брат му, скърцайки по снега, обиколи къщата и скърцайки по заледените стъпала, се изкачи по стълбите и похлопа, както човек хлопа на къща, обгърната отвсякъде от виелица, когато фъртуната вледенява неговия юмрук и с писък и вой бучи в ушите му да хлопа по-припряно и по-силно, защото иначе..., а в същото време и тя блъска кепенците, за да заглуши неговото хлопане и да обърка обитателите.”
Нарочно взех за пример началото на тази повест. От граматическа гледна точка тук съжителстват едно просто, кратко изречение и едно усложнено, с много синтактически особености и разклонения, изречение. Преводачът е тръгнал много отговорно към максимално точния превод. Краткото изречение се състои от подлог, сказуемо и пряко допълнение. Второто изречение е истинска проверка за добрия преводач. Иван Николов и тук се е справил перфектно. При анализа на изречението се вижда, че той се движи по линията на еквивалента - български глагол срещу руски такъв, българско съществително срещу руско, причастие срещу причастие. Само при тройното изреждане на две наречия и едно деепричастие (чаще, сильнее, завывая) преводачът използва две съществителни и един глагол (писък, вой, бучи), без да наруши картинността на съдържанието. Двете съчетания “как бы не” и “сбить с толку” са преведени с пределна точност: “защото иначе” и “да обърка”.
Иска ми се да спра вниманието на читателя, как Иван Николов се справя с пряката реч, при кратките диалози. Ето един пример от повестта “Детството на Люверс” - пета глава:
Руски текст:
- Так его везли на станцию?
- Да.
- А почему он сидел в сене?
- То есть как?
- В телеге. Весь. С ногами. Так не сидят.
- Я уже сказал. Потому что это уголовный преступник.
- Его везут на каторгу?
- Нет. В Пермь. У нас нет тюремного ведомства. Гляди в ноги.”
Превод на български:
- Значи, караха го на гарата?
- Да.
- А той защо седеше в сеното?
- В смисъл?
- В каруцата. Целият. С краката. Така не се седи.
- Казах ти вече. Защото е криминален престъпник.
- Карат го на каторга?
- Не. В Перм. Тук няма затвор. Гледай къде стъпваш.”
Динамиката на разговора, точният нюанс на репликата, дори и психологическата обрисовка на разговарящите - всичко е налице. Само една замяна - вместо две думи (“тюремного ведомства”) Иван Николов е използвал кратко “затвор” и с това е решил въпроса за дешифрирането на остарялата лексика.
Полюбопитствах и надникнах в пейзажното описание. Падежната разточителност на руския език си позволява да работи с повече багри, да търси в граматическите форми по-ярък рисунък.
Ето един пример от повестта “Посторонний”:
“Изволь учиться тут, когда по дворам поют петухи и небо гудит, а когда сдает звон, петухи опять берутся за свое. Облака облезлые и грязные, как плешивая полость. День тычется рылом в стекло, как теленок в парном стойле. Чем бы не весна? Но с обеда воздух, как обручем, перехватывает сизою стужей, небо вбирается и впадает, слышно, как с присвистом дышат облака; как, стремсь к зимним сумеркам, на север, обрывают пролетающие часы последний лист с деревьев, выстригают газоны, колют сквозь щели, режут грудь. Дула северных недр чернеются за домами, они наведены на их двор, заряженные огромным ноябрем. Но все октябрь еще только.”
Специалистт по строежа на руското изречение, по морфологичните съчетания ще съзре в този богат пейзаж и стълпотворно натрупване на съществителни ,прилагателни, причастия, разнообразни по изказ глаголи в сегашно време.
Да видим всичко това как звучи в превода на Иван Николов:
“Учи, ако можеш, когато по дворищата кукуригат петли и небето тътне, а щом тътенът затихне, петлите пак си знаят своето. Облаците са проскубани и мръсни като окапала кожа. Денят въвира муцуна в прозореца като теле в топли ясли. Същинска пролет, нали? Но по обед сивкав студ стяга въздуха като обръч, небето се отдръпва и хлътва, можеш да чуеш, как облаците дишат съскаво; как устремени на север, към зимните мрачини, полетелите часове отбрулват последното листо от дърветата, бръснат тревните площи, проникват през всяка пролука, пронизват гърдите. Дулата на северните недра се чернеят оттатък къщите; те са насочени към техния двор, заредени с огромен ноември. Но е октомври все още.”
Какво приятно изживяване от лееща се българска реч! Какъв богат стилистичен пласт! Разбира се, силата на превода тръгва най-напред от оригинала, но и умението да подчиниш всички закони на българската граматика е издигнало на висота превода.