В онези бедни студентски години

Учебната 1948-49 г. и до днес е като буца на гърлото ми, като едно оловносиво облаче от небосвода на младостта ми. Горчеше ми в устата мисълта, че трябва да продължа обучението си в друго училище и то като изключен по политически причини, с поведение, което сепна и разтревожи секретаря на гимназията в гара Раковски. Затова той категорично отсече: „Не ни трябват на нас бунтари!" и ми върна отпускното. Добре, че чичо Делчо се намеси доста категорично и аз влязох в училището, в XI клас като пришелец, като чужда овца в стадото. Хладината, с която ме посрещнаха съучениците ми, не ме изненада. За тях аз бях белязан, а някои дори избягваха да ме заговорят. Такива бяха тогава времената - не си ли член на СНМ, изключен ли си по политически причини, по-добре е да стоят надалеч от теб.

За моя изненада след около месец-два стената на отчуждението, на изолацията постепенно взе да се топи. Може би и за това, че аз вземах много активно участие в час по литература и че моите контролни по този предмет бяха все отлични и госпожа Желязкова не скъпеше похвалите си към мен и към Митко Иванов. На двамата тя често задаваше обзорни въпроси и останалите ученици в класа знаеха, че нашите шестици са в кърпа вързани...

Не по сезони, не по натрупващите се впечатления, ако трябва тази черна за мен учебна година да я побера в няколко щриха, то те биха звучали така:

Тя остави в моята душевност двама близки приятели - Кольо и Благой, които първи се приближиха до мен и ми подадоха ръка;

Тази година сложи началото на едно литературно приятелство между мен и талантливия журналист и изследовател на българския печат Митко Иванов - бъдещ професор. Благодарение на него имах възможността да се запозная с дошлия тогава в гара Раковски Пеньо Пенев, с когото останахме добри приятели до края на живота му. Жал ми е, че и Митко си отиде рано от този свят...

От тези девет месеца учение дълбоко в себе си притаих голямо уважение и почит към моя класен ръководител, историка Костакев, който не се поколеба още в края на първия учебен срок да предложи и учителският съвет да приеме поведението ми да скочи с цели две единици - нещо небивало в историята на училището.

И досега тази учебна година остави в мен паметта за един град от три квартала, разнолики по вид и състав, един град в строителни скели и дъх на хоросан, един град, събрал калта и праха на цяла България, един град с шумни бригадирски тържества и борби на мазни пехливани пред погледа на Пенчо Кубадински, един град с бараки и лагерни огньове, с придошли от цялата страна дърводелци и шлосери, ковачи и заварчици.

Когато получих дипломата си и подадох молба за кандидатстване в университета, аз знаех, че това няма да го бъде. От всички посоки към околийските комитети на СНМ летяха неграмотно съчинени ОФ бележки, с които се слагаха бариери пред хиляди млади хора. Мой близък приятел пренебрегна строгата тайна и ми показа, какво са написали за мен от село - бях обрисуван по-чер и от дявола, по-страшен и от див звяр. За моя изненада, аз получих писмо от Пловдив, че мога да се явя на изпит и със смесено чувство отпътувах за града на петте тепета. Точно по това време почина Георги Димитров и някои от приемните изпити бяха отложени. След около месец видях името си в списъка на приетите в Софийския университет, в специалността славянска филология. Още не можех да повярвам, че мечтата ми е вече реалност, още се чудех как стана това, при тази черна бележка... (След 30 години разбрах, че тази клевета е подменена от добър човек с друга, честно написана биография).

Когато на изпроводяк мама се прекръсти три пъти, аз повярвах, че нейната молитва ще ме закриля. И аз се прекръстих за добро...

Най-трудният въпрос - квартирата, беше разрешен предварително. Баща ми се договори с чичо Тянко, шофьор по това време в неизвестна за мен служба в София, да ме приюти при себе си. Така три години аз живях в една малка стаичка в триетажна солидна вила в Княжево. Собственикът й арменец, преди 9 септември 1944 г. е доставял на едро стомана от Англия, но събитията около национализацията засегнаха и него. Дойдоха някакви важни господа, предупредиха го, че за една седмица трябва да опразни вилата и го настаниха с многодетното семейство в тесен апартамент в Подуене.

Цели три години трамвай № 5 ме превозваше от Княжево до Съдебната палата, оттам през градинката пред военното министерство, после по жълтите павета на „Царя" за десет минути стигах до внушителното здание на Софийския държавен университет. За едно селско момче, което вече имаше навика да живее и учи в малък провинциален град, столицата му се струваше като непозната магия - тревожна след бомбардировките, гладна и кална, смълчана след репресиите срещу опозицията, настръхнала от готвения процес срещу Трайчо Костов, дъждовна и снеговита, безразлична към всички, временно придошли в нея.

След месец-два забравих за опашките по канцеларии във връзка със записванията, за ремонта на подземието, в което откриха менза № 1, за бъркотиите около лекциите и упражненията и в мен започна да се заселва едно особено самочувствие, че и аз се движа сред тъмните и строго класически коридори на родната Алма Матер, че и аз седя някъде отзад в аудиториите № 14 и 15 и слушам захласнат интересните лекции на Пантелей Зарев и . Георги Цанев, че и аз пътувам в трамвая със студентска карта.

Толкова ми е трудно сега да прибера към душевния си пристан всички потоци и поточета на спомените ми от септември 1949 г. до юни 1953 г.! Безброй събития се пъхат в паметта ми и ако не ги подредя, ако не ги навържа като възелчета на нишката на времето, рискувам да изпусна нещо много важно и съществено...

Есента на 1949 г. обхвана София с мътносиви пълзящи мъгли, с вихрушки от пожълтели листа край Борисовата градина, с тихи и продължителни дъждове, които правеха още по-лъскави жълтите павета на „Царя". С особена прелест тази есен се настани в Княжево - безброй светли капчици трепкаха по боровите иглички, друг път на всеки метър те обгръщаше шепнеща мъгла, а имаше дни, когато немилостив вятър огъваше с все сила хиляди дървета чак до земята.

Често през прозореца на аудиторията се вглеждах в есенните изблици и неволно тръгвах по невидими нишки към родния край - там, където равнината попиваше с благодарност плодоносния дъжд, там, където гарваните се спускаха на ята над посърналите стърнища. Незабелязано, някак неочаквано в столицата се промъкна и зимата. Отначало се смесваха едрите капки дъжд с мокри снежинки, по-късно откъм Витоша подухваше рязък ветрец и се започваше една невъобразимо бяла и красива снежна виелица. Само след минути побеляваха кубетата на „Александър Невски", натрупваше се воден сняг пред входа на менза № 1, трамваите се движеха бавно със снежни шапки, побеляваха и орлите на „Орлов мост".

В центъра на София, там, където сега е президентството и ЦУМ, беше празно пространство с големи купчини от камъни и релси - следи от бомбардировките. За броени часове тези купчини се превръщаха в преспи, покрай трамвайните релси се набираше вода, покрита измамно с белоснежна корица. Точно в тези локви ние, бедните студенти, които се радвахме на лъскавите галоши, цопвахме и докато се приберем по квартирите, под петите ни жвакаше студена вода. Така изглеждаше София отвън - с побелялото лице на паркове и стадиони, църкви и езера, булеварди и дървени бараки в центъра, откъдето се носеше приятна миризма на пържени мекици.

Вътрешното лице на София беше друго: В топлите и бляскави фоайета на Народния театър, в класически строгите коридори на университета, в уютните киносалони и тихи изложбени зали, в просторните хали и дъхавите шкембеджийници, в задимената централна баня и в шумното колетно отделение на кварталната поща, откъдето получавахме пратките от провинцията с грозде и печено пиле, баница и размекнати круши.

Разбира се, виждал съм и пролетното слънце на столицата със цъфналите кестени по „Царя", с пламналите от цветове алеи на парковете с невъобразимо красивото съчетание на бор и бреза в Княжево, с омайващата зеленина на ливадите в Бояна. Не познавам лятна София, защото още от края на май тръгвах към село Горски извор и се връщах обратно едва в началото на септември със загара на южното слънце.

Свикнал бях още от гимназията да надничам във всички вестници на будката. В София тази възможност се удесетори и дълго след прочита на ежедневниците се мъчех да отсея в себе си онова, което оставаше от официалната версия. През тези четири години (1949-1953 г.) пред погледа ми минаха хиляди страници от вестници и списания, но винаги ми е липсвало другото становище, обратното мнение. Не излизаха опозиционни вестници, не можеше да се чуе чужда радиостанция. По време на кинопрегледа, на първите страници на ежедневниците срещах едни и същи имена, в ушите ми звучеше едно и също натрапчиво внушение: Кулаците на село са най-страшните врагове, а империалистите от Запада са готови да ни потопят в кръв. По едно време упорито се заговори за врага с партиен билет, сипеха се страшни обвинения срещу предателя Трайчо Костов, по карикатурата на Тито имаше окичени десетки ордени, а Ранкович винаги държеше брадвичка, от която капеше кръв. До втръсване в очите ни се набиваха портретите на Сталин и Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков.

Ако трябва прецизно да отделя онези политически събития, които оставиха в мен трайна след през тези четири години, то те бяха: Процесът срещу Трайчо Костов, войната между Северна и Южна Корея, култът към Сталин и Вълко Червенков и смъртта на Сталин. За всяко едно от тези събития аз можех да получа информация само от официалната версия. Когато започна процесът срещу Трайчо Костов, на пешеходците по „Царя" забраниха да се движим направо, защото съдебните заседания се водеха в залите на ЦДНА. Затова ние заобикаляхме по странични улички, за да стигнем до университета. Често се спирах и гледах как усилените постове пред Народното събрание пропускаха само някакви господа с кожени куртки и сталински каскети. За това, което ставаше в съдебната зала, никой не питаше, никой не се интересуваше -всеки се боеше от събеседника да не излезе доносник. Често заседаваха комитети и бюра в университета, активистите на СНМ и партийците коментираха само помежду си, а за нас оставаше версията в „ Работническо дело" и „ Народна младеж", която беше досущ еднаква. Досещахме се, че зад тази версия има и друга, но нямаше кой да ти я каже. Така беше и с войната в Корея. Големи карти във витрините всяко утро ни показваха със стрелки движението на „нашите" и на враговете от Южна Корея. Градушка от хули се сипеше срещу американските империалисти и техните агенти на Балканите. Нито дума за превратностите в този конфликт, за виновниците, за победителите и победените.

Най-неприятни чувства в мен останаха усилията на управляващите да наложат с примитивни форми на внушения култ към великия кормчия и баща на света Сталин и към всезнаещия и външно скромния Вълко Червенков. Било на събрание, било на митинг по десет минути в залата се носеха ритмични скандирания на тези две имена и всеки поглеждаше съседа си, дали и той с пълен глас скандира, или само мърда устните. Навсякъде - по витрини, в специални кътове, по кръстовища, в детски градини и канцеларии, по гари и летища най-първом те посрещаха едри портрети на вождовете, чистачките гледаха прах да не падне върху техните бюстове, на манифестации техните ликове следваха един след друг.

Смъртта на Сталин даде повод на властниците да импровизират дълбока скръб, на спонтанни митинги пред халите и в центъра на София множеството от хората слушаха най-вече съобщенията по радиото, по всички официални сгради бяха спуснати черни знамена. Създаваше се впечатление на покруса от смъртта на генералисимуса, вестниците, радиото, кинопрегледите, бяха запълнени докрай само с това събитие. И аз бях сред тези, които преживяваха смъртта на Сталин като голяма загуба за човечеството, четях стотици стихове за величието на този „ гений", сам се опитах да изразя чувствата си в няколко стихотворения. Така беше и само опак човек или инат до невъзможност ще изрече обратното. След няколко месеца, вече в Хасково, в разговор с един уважаван преподавател, бивш белоемигрант, чух смразяващи неща за Сталин. Появиха се и първите официални партийни съобщения за репресиите през времето на култа. Очите на много ослепели от официалните информации постепенно започваха да се отварят. Когато взех удостоверението за успешно положен държавен изпит и отпътувах за родния край, плътната завеса на неистината започна да се открехва и много „ истини " се превърнаха в куп от лъжи.

Като прехвърлям хилядите дреболии и се заглеждам в по-едрото, по-мащабното от преживяното като студент, онова, което трайно засяда в паметта ми, са преподавателите. Онези, които трябваше да открехнат пред нас дверите към храма на науката, да ни направят специалисти, да ни изпитват по време на семестриални сесии и зачоти и в края на краищата да сложат подписа си под един документ, наречен диплом. За четири години имах възможност да слушам лекции и да ми водят упражнения малко повече от двадесет преподаватели, без да броя тези по линия на катедра 22. Стотици лекции, още повече упражнения, срещи и разговори, разбираеми тръпки по време на изпитните сесии запечатаха в спомените ми няколко имена, за които искам да споделя съхраненото през този половин век. И не толкова за качеството на лекциите, или за степента на научната им подготовка. По-скоро ще разкажа за непосредствените ми впечатления от тези известни личности.

Радвах се, като дете се радвах, че ще бъда студент на професорите Пантелей Зарев и Георги Цанев, на Емил Георгиев и Любомир Андрейчин, на Иван Леков и Цветан Тодоров, на Симеон Русакиев и Велчо Велчев, на Мирослав Янакиев и Георги Веселинов. Тези популярни имена се знаят и помнят от хиляди студенти след мен.

Тихият и напевен глас на Пантелей Зарев събираше в големите аудитории десетки студенти от различните филологии. Поразяваше ме точният изказ на мисълта, запомнях завинаги солидните му аргументи, възхищавах се на безкрайните му познания в областта на теория на литературата. Иначе се носеше много скромно, разговаряше простичко със студентите по време на кратките почивки. Сред нас ходеше един изтъркан виц за него, как веднъж паднал с асансьора надолу и един от служещите се развикал за помощ. Някой го попитал: „ Как, човек ли падна?", а изпадналият в паника служещ отвърнал: „Какъв ти човек - Пантелей Зарев падна!"

Георги Цанев ни беше много симпатичен. Той се появяваше в аудиторията запъхтян, както винаги закъснял и започваше с оригинално извинение: „Вкъщи млякото изкипя и затова се забавих. Прощавайте!" И следваше такава усмивка, че прошката идваше дълбоко от сърцата ни. Благодарение на него аз успях да надникна по-дълбоко в пластовете на съвременната българска литература, запомних от него принципната позиция и леко достъпния език на литературната критика. Изпитите при Цанев минаваха в приятна атмосфера - той ще те заприказва, ще те предразположи към спокоен диалог.

Обратно, проф. Иван Леков носеше с присъствието си някаква хладина. Затова го бяхме кръстили „Вечно заледеният хималайски връх". Той се движеше бавно между нас, вглеждаше се с орловия си поглед в нас и не помня да съм виждал усмивка на лицето му. Сами разбирате, как сме се чувствали по време на изпит в кабинета му. Поразяваше ме смелостта му тогава да отправя критични бележки към прехваления труд на Сталин „По въпросите на езикознанието", не се боеше да защити световно известния съветски езиковед Н.Мар.

Респект и видимо уважение изпитвахме и от проф. Любомир Андрейчин - и от лекциите му, и от самата фигура. Иначе тих и вглъбен, той на всеки явил се на изпит при него даваше едно и също; Отваряше една случайна страница от разказа на Йордан Йовков „ По жицата" и ти трябваше да прочетеш малкия откъс, да му направиш пълен фонетичен, морфологичен и синтактичен разбор. Естествено е, че след това Андрейчин можеше спокойно да ти завърти бележката, така той ти проверяваше цялата езикова култура. Нанасяйки оценката на заявлението, мълчеше, на изпроводяк от кабинета също мълчеше. Такъв си беше.

Истински страх и ужас ни обхващаше, когато трябваше да се явяваме на изпит по етнография при проф. Цветан Тодоров. Той беше толкова прям и рязък, че една глупост да изтърсиш и веднага ти лепваше двойката.

При проф. Емил Георгиев се чувствахме комфортно, макар че се държеше с нас почти академично. Той беше дружелюбен, в лекциите даваше обилен материал по славянските литератури и ми правеше впечатление с какъв натъртващ акцент произнасяше имената на гениалните Божена Немцова, Алоис Ирасек, Адам Мицкевич и Карел Чапек.

Макар и за кратко време, но изпитах истинско удоволствие от аналитичната мисъл на Мирослав Янакиев, а с преподавателя и поета Георги Веселинов все го избивахме на поезия - един друг си четяхме стихове.

От специалистите по руски език и литература най-дълбоко уважение изпитвахме към проф. Николай Дилевски. Този мил и винаги гладко избръснат, усмихнат и жизнен човек с неподражаемо умение ни водеше из най-скучната материя по историческа граматика на руския език. А изпитите бяха наслада за всеки студент - той ще ти помогне, ще те подсети, а накрая може и изцяло да ти подскаже.

В съзнанието ми като умни и трудолюбиви преподаватели по руски език останаха винаги широко усмихнатата Мария Терпешева, с походката на благородни дами и богатата си ерудиция Комарова и Наталия Ховрина ни станаха любимки. С безгранично уважение се отнасяхме към проф. Симеон Русакиев - неподражаем и честен човек, приятелски настроен към всеки, внимателен и отзивчив. А към проф. Велчо Велчев подхождахме с малко страх и боязън, как ще ни посрещне, как ще ни отговори. Той без да иска очертаваше видимата дистанция между нас.

Последните две години при нас от Ленинград дойде проф. Иван Лавров. Шушукаше се между някои, че не бил хабилитиран, но ние го приехме като наш професор с огромната му еруциция и с умението му да подкрепя всяка граматическа категория с цветисти литературни примери. От него се научих да запаметявам най-популярните стихове и поеми от руските класици.

В учебния процес с нас общуваха по-често асистентите. И досега си спомням, колко близък до нас беше Георги Германов, колко искрен и великодушен изглеждаше Иван Цветков. Запомнил съм с добро и Желю Авджиев, и Стоян Стоянов, и Розалия Ликова. Тези бъдещи професори бяха винаги сред нас, на събрания и празненства, на екскурзиите и излетите до Витоша.

От преподавателите, с които се виждахме само по някой семестър, в паметта ми са останали проф. Йордан Братков по латински език, от когото научих десетки сентенции, Карел Мара с неговите непознати методи при обучението по чешки език. Трудно ми е сега да си спомня за често сменящите се преподаватели по идеологическите дисциплини. И те се стараеха, но догмите, с които ни замайваха, цитатите от трима-четирима класици, които повтаряха на всяка лекция, сякаш ги обезцветиха като личности.

Нека ме извинят близките на някои от споменатите преподаватели, които не са вече между живите - но аз трябва да кажа за тях онова, което никога няма да забравя. Те си изградиха в мен неръкотворен паметник и в това е тяхното постоянно въздействие върху моя живот и постъпки като техен студент и бъдещ учител.

Трудно ми е да спомня точно кога съм се опитал да изразя мислите, впечатленията и настроенията си в стихове. Знам, че още в отделенията мъдрият и тактичен учител Илия Данков ни подсказваше, как да пишем съчинения за природата, учеше ни да подреждаме кратки редове с рими. Но оформено стихотворение с отделни куплети си спомням да съм писал едва проходил в гимназията. Тогава се издаваха класни стенвестници, често се устройваха някакви художествени програми, в които се престрашавах да прочета написаното от мен. След това от вълнение дълго гореше огън на бузите ми. Времето беше политически наситено с различни настроения и вълнения - радост от слизането на партизаните от балкана, препълнени улици и площади от митингуващи. Затова си спомням, че патетично звучаха тези мои първи стихотворни опити, макар че тайно пописвах за мама или за природата, за момичето, в което съм се влюбил, или нещо сатирично за порядките в класа ни. Нямах никакви познания по теория на литературата, разполагах с оскъден словесен багаж. Едва в последните години на гимназията, когато учителите ни обясняваха що е ритъм и рима, когато като читанка препрочетох теория на литературата от Тимофеев, започнах да се замислям и за техниката на писането...

Като студент първи курс зад гърба си имах вече няколко публикации в местния вестник „ Родопска борба", участието ми в литературни предавания в гара Раковски, разходките под звездите заедно с Митко Иванов и Пеньо Пенев, при които се надпреварвахме да четем току-що написани стихове и две тлъсти тетрадки с написано, което така и не видя бял свят. Тогава си въобразявахме, че литературата се върти около нас, че един ден има да говорят за нас като гении. Уви! В университета заварих вече утвърдени имена на поети и писатели, чиито творби редовно четях в различните вестници и списания. Затова, когато със Стойко Драганов и Николай Нинов се решихме да посетим една от сбирките на литературния кръжок „ Васил Воденичарски", сърцето ми затуптя при срещата ми на живо с Иван Радоев и Климент Цачев, Серафим Северняк и Станка Пенчева. Помня само, че седях в единия ъгъл и слушах божествено хубави стихове на бледоликия Радоев, романтичната бригадирска поезия на Климент Цачев. Седях и слушах като примерен ученик споровете, високия глас на Серафим Северняк, който успяваше да надвика всички и нежно трептящия глас на Станка Пенчева, която тогава ми изглеждаше на филмова хубавица. На връщане от тази сбирка Николай и Стойко оживено коментираха, а аз мълчах и си давах сметка колко непотребни и несръчни неща съм писал до този момент. После в квартирата си преглеждах записаното в малкото ми тефтерче, същото онова тефтерче, което след две години щях да изпълня с написано от срещите ми в Банско с баба Елена Вапцарова.

Шумеше, шумеше като бурлива река литературният живот тогава в университета! През тези четири години и моят тих глас се опитваше да се влее в този шум с редки публикации в печата, с чести и шумни литературни четения в 15-та аудитория, в различните конкурси, при които мерех ръст с Първан Стефанов и Николай Христозов. По това време в университета бяха дошли вече Георги Струмски и Марко Ганчев, които дори и в мензата не се разделяха, появиха се първите карикатури на Мортус (Георги Ведроденски), в нашия курсов стен-вестник отпечата привличащи вниманието стихове Андрей Германов, шумно отпразнувахме „Първия сноп" на Климент Цачев, вълнувахме се, когато в същата тази 15-та аудитория застанеше Пеньо Пенев с басовия си глас, или Найден Вълчев с напевното рецитиране...

Някъде към III курс се заговори за общосту-дентско литературно издание. И аз кой знае как бях привлечен в редакцията на „Студентска трибуна", още като стенно издание. Но забравят ли се обсъжданията на всеки нов брой, в които звучеше наставнически мъдрото слово на Минко Николов, дълго ще помня новите стихове на нови имена до момента, когато се взе решение да излезе печатният орган „Софийски университет". По това време аз вече членувах в едно ново сдружение към ЦК на ДСНМ, което събра пишещи от различни факултети. В тясната стаичка отначало при Симеон Султа-нов, после при Давид Овадия, а накрая при Добри Жотев всяка седмица се събирахме Методи Христов и Виктор Нейков, Георги Андреев и Петър Ненов, Любомир Христов и Иван Троянски. По-късно към нас се присъедини и напористият Любомир Левчев. Помня че с известни усуквания беше приет при нас и Владимир Башев. Той дойде с майка си и доста чака на коридора как ще се реши съдбата му. Надделя мнението, че той е още гимназист и трябва да почака. На излизане видяхме Владко, нахлузил ученическата фуражка до ушите си, напрегнато чака. Това, което чу, не му хареса и той извърна лице към прозореца и заплака. Тогава Георги Андреев ни спря и рече: „Защо не го приемем момчето? Знаем, че пише хубаво, какво като е ученик". Върнахме се в стаичката и по късата процедура в нашето войнство се вля и Владимир Башев. Много бяха нашите изяви - четения, печатане в различните централни издания и най-вече във в.„Народна младеж". Помня, че Добри Жотев, който тогава работеше във вестника, ни караше да преобръщаме джобовете на палтата си, белким се изръси на земята някой и друг топъл ръкопис.

Към края на следването си имах удоволствието да се запозная с много от онези наперени момчета, които първи редактираха и списваха големия стенвестник„Трън", орган на журналистите. В тях пишеха и Александър Миланов - русист, и Андрей Германов - първо русист, а после журналист, и първите автори на небезизвестния Трендафил Акациев.

Литературните амбиции в нашия курс растяха с годините. Отначало активно взе да пише разкази и пръв издаде книга Николай Нинов, често печатахме аз и Стойко Драганов, появиха се разкази от Маргарита Станева, а в самия край преди раздялата бурно се впусна в белетристиката и Кирил Божилов. По-късно като литературен критик се прояви и Александър Пиндиков. Но в живота ни бурно навлизаха последните пролетни месеци в София и скоро щяхме да се пръснем с незатихващите литературни амбиции по различните краища на страната...