През сиикавата дреха на мъглата
вали противен февруарски дъжд.
На двайсет крачки виждаш, а нататък
земята свършва, сякаш изведнъж.
Тежи на раменете зимна влага,
обувките затъват в гъста кал.
Невидима ръка към мен протяга
нахална и неканена печал.
И все си мисля, че небето сиво
е с мокри от рождение очи.
Добре, че февруари си отива,
а изгрева се пълни със лъчи