На тези, които внезапно ни напуснаха.
Умът не го побира - толкоз е жестоко!
Невероятно, и несправедливо!
Едва се изкачихте на високото.
И този сърп на недожънатата нива! ...
За смъртен грях ли ви наказа някой?
Като заложници ли ви прибра?
Самотен столът вечер чака,
теши го думата добра ...
А ние продължаваме, защото
все още коренът ни пие сок.
Но кривуличи вече колелото
и коловозът става по-дълбок.
Гребем със ненаситни шепи -
не знаят мяра жадните очи.
Клокочат страстите ни слепи,
от завистта устата ни горчи.
Не ни съдете прекалено строго,
умората в сърцата ни кърви.
При всяка среща с некролога
умислени, навеждаме глави.
Така си е било от памтивека,
превърнахме съдбата във закон:
на живия му пожелай пътека,
на мъртвия отдай поклон.