Насаме с морето

Завиждам ти, море, защо да крия,

безпаметни са нашите души.

Все съща си остава твоята стихия,

а моят бряг се рони и руши.

Еднакво си, но вечно се прераждаш,

за тебе времето е спряло своя ход,

а аз с неутолена, ненаситна жажда,

цедя скъпернически капките живот.

Признавам, ако ти поискаш само,

по своя път живота ще сметеш,

но никога глава на друго рамо,

от благодарност няма да сведеш.

Сред скука дните твои ще се нижат,

не ще познае болка хладната ти гръд.

Човек със земните си радости и грижи

е no-богат през краткия си път.