Вятърът утихна. Слисаните клони
леко се поклащаха в несвяст.
Боже мой, кого ли бе подгонил
луд, неукротим във своя бяс?
Чупеше дърветата без милост,
сто гърла ревяха изведнъж.
Свърши се юнашката му сила,
сипна тих, приспивен дъжд.
От уплаха шеинеше тревата,
плачеше събореният плод.
Миг и злото свърши. По-нататък
всичко се наричаше живот ...