Пейзажът в душата на лирика

Не на едно и две места съм писал досега, че цялото поетично наследство на Иван Николов е многопластово, с неизчерпаеми теми за тълкуване и размисли. Но дори и от прочита на едно от хилядите стихотворения на талантливия поет всеки читател, макар и за миг, ще почувства полъха на природата, пред очите му ще блесне с цялата си неповторимост пейзажът.

Думата “пейзаж” е от френски език и означава страна, местност. Но това е речниковото съдържание. Всъщност, пейзажът е реалният вид на изобразяваната местност, описание на постоянна или временна картина. В по-дълбок смисъл пейзажът се свързва с общата култура, с мирогледното виждане, с дълбочината на емоционалното преживяване, с краткостта или продължителността на зрителната представа. Различните човешки характери по своему възприемат природната картина, реагират на нейното образно влияние, намират строго индивидуален словесен изказ и в крайна сметка се получава своеобразно единство между одухотворената природа и психиката на художника в слово или със четка.

Много сложно е тълкуването, внезапен е рисунъкът на пейзажа при поетите. Те или изцяло се потапят в отраженията, или пестеливо избират отделни импресии от различните пейзажи.

Как е съчетал в себе си реално видимия пейзаж с градуса на емоционалното вълнение Иван Николов?

Пейзажът в природата е един от най-постоянните градивни елементи при художсетвената интерпретация на дадена тема, които с умение използва поетът. Нещо повече, някои от стихосбирките му носят заглавия, сякаш взети направо от пейзажа: “Голямото лято”, “Юг”, “Безсънна звезда”, “Седмоцветна дъга”, “Кактусова алея”, “Дъх на пелин”. Ако по-внимателно прелистим близо двадесетте лирични сборника, ще открием десетки заглавия на стихотворения, които отново звучат като ехо от природата: “Преспи”, “Сняг”, “Ах, тоя стрелнат в мъглите Рожен”, “Протътва гръм. Пръстта е суха”, “Прозрачната зеленина на дъбовите листи”, “Утрото разцъфва като цвете”, “Капне дълга капка от капчука”, “Есен 66-та”, “Додето вятърът житата люшка”, “Облаците идеха от запад”, “Пролетта приижда”, “Дъждът ни скри зад своите завеси”, “Под прозорците глъхнеха явори”, “Цял ден в бялата череша”, “Северно сияние”, “Разлюляно росно жито”, “В белите зими”, “Лунна пътека”, “Мъгла в Моравия”, “В най-зеления двор”, “Дим в небето”, “Сняг прехвърча над нивите” и др.

Не е възможно в една обзорна статия да се спра на всички нагледни илюстрации, как поетът общува с природата, къде и за какво отрежда място на пейзажа. Както вече споменах, това той го върши успешно почти във всяко стихотворение. Някъде пейзажът е само щрих:

“И нощта зад прозореца лунно блестеше”

“Диша вятър и въздъхва лист”

“А в небето разбъркани облаци шетат”

“Сняг прехвърча над нивите. Духа”

“Морето приижда на дълги пориви”

“Гълъб с гълъб в небето се среща”

“” се запали един залез!”

“Вихрушка тежък сняг върти”

“Къщите вървят по стръмното нагоре”

“А струйка дим в небето се разприда”.

Умението на поета с две-три думи, с една стегната музикална фраза да нарисува картина е божи дар. В цитираните щрихи пейзажът живее и въздейства на читателя, издава и моментното емоционално състояние на автора, неговия поглед към хармонията в природата.

В много други стихотворения природната картина е уловена в движение, проследено е нейното развитие:

“Капне дълга капка от капчука,

мине дълга тръпка във пръстта,

заискрят листенца върху бука

и така избухне пролетта”.

“Повеяха беломорски ветрове.

И щъркелът се спусна отвисоко”.

“Въртят се хоризонтите.

И падат

вечерни сенки - косо и встрани.

Нощта приижда. И селата палят

големите си чисти светлини.”

“От сянка на черница

до сянка на лоза

там всеки лъч нанизва

усмивка и сълза.”

При по-внимателен прочит не е трудно да се открие съпричастието на твореца към вълшебството на пейзажа. Картината, изваяна от пиродата, сякаш говори, дочуваш пулса и, усещаш дъха и. И това е постигнато не с четка, а с думи, пределно точни, пределно богати откъм съдържание, звучни български слова.

Ако се разровим по-внимателно в отделните сборници, ще открием и стихотворения, изцяло вплетени в пейзажа. Ще спомена такива заглавия като “Градец” (посветено на Чирпан), “Път на юг”, “След път под слънцето неделно” (за Панагюрище), “Зеленика”, “Мъгла в Моравия”, “В смесицата на тревите”, “Река”, “Лайкучка”, “Тоя, който гледа звездите”, “Тъмна сянка прихожда от запад”, “Слънце”, “Ида от полята” и др.

Дирейки пейзажни рисунки в лириката, аз разполагах с 11 негови книги. В тях открих десетки примера на съпричастие към природоописанието, още десетки щрихи, в които авторът с един замах на словесната четка успява да ни развълнува. Направи ми впечатление, че в тези 11 сборника за лятото поетът пише 22 пъти, за пролетта - 20 пъти, за есента - 16 и за зимата - 11. Това съпоставяне, колкото и да е несериозно, ми говори, че лятото като сезон е най-близко до душевната нагласа на Иван Николов. Това мое твърдение съвсем не означава някакво предпочитание. Навярно, поместените творби в назованите книги са тематично по-близо до летния пейзаж, до летните и слънчеви настроения. За другите три сезона поетът пише също с вдъхновение. Не открих стих, в който да прозвучи досада, или някакво неприятно преживяване от определен сезон.

Лятото за Иван Николов е предпочитана пейзажна тема. Дори един от сборниците носи символичното заглавие “Голямото лято”. Читателят бързо и лесно може да се сроди с настроението на поета, защото този слънчев сезон е желан и очакван от всеки, независимо от възрастта. Лятото е не само светлина и топлина, звездни нощи и лунни пътеки, люляков дъх и напеви на славеи и щурци. Лятото е и труд до струйки пот, то е съзряване и жътва, натежали клонове от плод и ласкави морски вълни. Трябва да се признае, че Иван Николов е вълшебен майстор на лятната импресия, неговият рисунък сякаш е взел всички бои от седмоцветната дъга. Обръщайки взор към летния дъжд, той пише:

“Следва ни дълго

край зрялата ръж

топлата ласка

на летния дъжд”.

Веднага следва сгъстяване на цветовете, забързан ход на времето:

“Слънце огрява,

литват ята,

стичат се капки

от всички листа.”

Въображението на поета е безгранично раздвижено. Рисувайки топлите вечери, той пише, как в тишината може:

“...да се долови

как заспиват птиците,

как летят светулките,

как порастват в тъмното

сенки и треви.”

Идва и такъв момент, когато шофьорът Иван Николов присяда за краткотрайна почивка нейде по пътя между Сливен и Бургас и погледът му започва да рисува как:

“...вятър гъне жилавото жито

и житото се втурва като живо,

и все не може да достигне бряг.”

как с “безброй щурци нощта те обкръжава.”

В един преходен миг между май и юни поетът дълбоко в себе си усеща как:

“набъбваше от корени пръстта

и се тълпяха тъмните табуни

на избуяли в седмица жита.”

как:

“вихрушки - леки и прекрасни

завиваха по хълми и бърда

тополов пух над изворите ясни,

над змийските и птичите гнезда.”

В стихотворението “Слънце” Иван Николов образно ниже “радост и грижа върху слънчев лъч”. В последните два куплета има картини, достойни за четката на всеки вдъхновен художник:

“Слънце пали щъркови гнезда,

плискат менци с изворна вода

и от тяхното прохладно дънце

свети двойно, свети тройно слънце.

Аз вървя по хълми прегорели,

от безбрежна мараня обзет...

И след мене се обръщат цели

нивите с разцъфнал слънчоглед.”

Поетът обича лете да бъде в лоното на планината:

“От леската и дряна, от свирчовите храсти

с десет хиляди славеи планината звуци...”

“В речни падове нощна пастърва се мята,

самодивите търсят целебни треви.

И не тънкия месец върви над земята,

а под тънкия месец земята върви.”

Безкрайни са хоризонтите на летния пейзаж в лириката на Иван Николов. Ако тръгнем от:

“В закъснялото лято закъснял звездопад

моя тъмен прозорец ще палне”

и продължим с:

“Сейва се неуловима

палава звезда

със една забележима

сребърна следа.”

“А във нивите люлее гриви

тежко жито като тежко злато,

и в отблясъците му игриви

сякаш свети огненото лято.”

“Люшкат се летни ракити

из върбалаците тучни.”

“Беше първа нощ, в която

засия голям звездопад

и започна ранното лято

в твоя малък люляков град.”

ще стигнем до:

“Над къщята минава вятър.

Мълчаливо пада звезда.

И приижда шум от житата.

И заглъхва звън на стада.”

“Вечерта дъхти на здраве. И звезда в небето шета.”

“Все още лятно слънце пази

и свети от върха до корена...”

за да стигнем до неоспоримия извод, да изречем с пълен глас: Иван Николов е дете на слънцето, рожба, люляна в летни люлки, лирик, който тъче всяка строфа от слънчеви нишки!

С не по-малко вдъхновение поетът рисува пъстрата картина на есента:

“През деня в този двор капят есенни дюли,

през нощта по пътеката капят звезди.”

“Прозрачният ти въздух да нахълта,

да ме опие, да ме просветли...

В едно поле, с една тревица жълта,

в една пролука между две мъгли.”

Читателят веднага усеща есенната тръпка, утирнната хладинка, в очите проникват капчиците на първите бели мъгли. Само в един куплет поетът е успял да събере пасторала на есента:

“Сега над черните бразди златиста паяжинка скита

овчарите завръщат само забравен в синурите звън,

тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището разрита

и зърното до друго зърно - сънува благ сеитбен сън.”

Есенният пейзаж трогва, отеква с тъга по нещо, скимти като поривистия вятър:

“Не за това, че бездомният вятър скимти,

че дъждът се усилва, под перваза ми духа

и в нощта - като никога черна и глуха -

лаят селските кучета и се блъскат врати...”

Това кинематографично изображение в звук и картина е типично за Иван Николов, дългите строфи се влачат като безкрайни мъгли. Нещо повече - външното съчетание на звук и картина отеква по особен начин в настроението му и той “сподавя тогава и болка, и вина”.

Все по-пъстър и оживен става есенният рисунък:

“Мравките залостват вече свойте мравешки

хамбари.

В късно сиромашко лято, щурчо щурав,

ме завари”

“Романтична киша.Есенни мъгли.

Не, не се оплаквам. Нещо ме боли.”

“Нека ронят лист дъбът и букът,

обърни към себе си очи...”

Няма нищо:

гривеците гукат,

само кукувицата мълчи.”

В лириката на Иван Николов често есенният пейзаж подсказва за приближаващата зима:

“Вдън душата си, която оголя като пейзажа,

търся милосърдна дума, щурчо щурав, да ти кажа.

Скоро в черните комини ще засвири зимна сприя.

Нямам собствено огнище, щурчо щурав, да те скрия.”

Есента не признава държавни граници. Това го вижда и чувства поетът и с тънки си резец на художник рисува типичния руски есенен пейзаж:

“Вдън древните Владимирски земи...

Прогизва път - от дъбовете квасен,

мъглица се заплита в клон от ясен

и с тленна хубост есента дими!”

“Ясен ден - яснополянски.

Широта. И самота.

Златото на три Аляски

тегне в есенни листа!”

Оскъдното число цитати е достатъчно да се види, че и към есента поетът пристъпва с благородство, дири в нея душевен пристан, разтапя се пред златистия цвят на пейзажа.

Същото душевно настроение се откроява и при зимния пейзаж. Това е и сила, и чистота, и благородство, и възвишеност. Никъде не усещаш дори и намек за предпочитание, не си позволява дори и щрих, в който да личи някакво отрицание. Душевният му мир е настроен на дружелюбна вълна към всеки природен сезон. Ако при летния пейзаж Иван Николов се разтапя от умиление и светли пориви, то зимната картина обогатява с нови нюанси образното му виждане за света:

“Виелица, виелица

в раздвижения мрак.

По стъпките ни стели се,

засипва ни със сняг.”

Луд вятър в дефилетата

разискрен сняг кълби.”

Стихотворението “Преспи” изцяло е в съзвучие с настроението на поета. Ето началото:

“Зимата навява преспи

от голяма - по-голяма.

И дъхти на дюли пресни,

там, където мен ме няма.”

Обратен е словоредът, когато отшумява споменът за роден дом, за баща си и тъжно гледащата го майка:

“И дъхти на дюли пресни,

там, където мен ме няма.

Зимата навява преспи:

От голяма - по-голяма”.

В сборника “Животопис” поетът посвещава цяло стихотворение на снега и в началото пита:

“Какво е сняг!”

Бърза веднага да отговори:

“Дъжд, - който се сгъстява, помъдрява,

но все пак продължава да вали.”

“Пъртина към скиорските вратички,

заметена от вятъра следа...”

“Природата, която скрежно диша,

надвесена в лицата ни почти.”

“...в случайна преспа, в шапка на комина

той винаги е малко по-дълбок:

Дъхти на Бъдни вечер, на родина,

на детска буза и на вишнев сок.”

Всеки читател веднага би завъртял пълна шестица на такъв образен отговор, който звънти като разпаднала се висулка. Още едно стихотворение в сборника “Люлки над света” носи заглавието “Сняг”. В него дълбоко, неразривно е свързал личността си поетът с неизбежните настроения около родния дом, родния праг, образа светъл на мама:

“В далечен ден, в далечна зима

вихрушка тежък сняг върти

и с палавост неотразима

засипва къщи и врати

в далечен ден, в далечна зима.”

По-нататък откровенията продължават:

“И аз вървя през снежен прах

като в размазана рисунка,

похрусква в зъбите ми смях

подобно ледена висулка

и аз вървя през облак прах.”

Настроението следва своята пътека:

“По път разтърсвам сведен клон.”

“И в сняг снежен, от сняг затрупан”...

Поетът е впечатлен силно от типичния руски зимен пейзаж:

“Колко прелести в руската зима!

И каква лекота те обзима!

Снежен клон до прекършване кима,

глъхне смръзнат в капчуците звук...”

“Запрегнал тройка ветри поривисти,

декември в зимни целини снове.

“Там в самото сърце на голямата зима

и в самото начало на дългия сняг

термометрите с трясък се чупят

от замръзващия живот!”

“Вънка шета зимата в чехли-босонжки

и загръща с вихри

голите селца...

И гори високо в северните нощи

Северно сияние - майчина сълза!”

Убедително е това, че всеки стих, свързан със зимния пейзаж връща твоите лични спомени за твоята зима, възкресява картини, които твоята памет никога няма да заличи.

Пролетта е намерила достатъчно отражение в лириката на Иван Николов. От ранно детство тя е свързана с макове, които му кимат, с весел вятър, който “люшка житата”, с онези стрелкащи се гълъби, които “гукат до захлас”. За впечатлителния малчуган от Горски извор пролетта може набързо да се побере в рамките на няколко импресии:

“Грейнаха в полето

жълти минзухари.”

“Отдалеч познали

брястовете стари,

щъркели се връщат

в ланшните гнезда.”

“От върбите падат

пухкави реси,

косове свирукат

нещо помежду си

и пилее вятър

нашите коси...”

Като по-голям поетът ще изобрази идващия тътен на пролетта така:

“Пролетта приижда,

пролетта настъпва -

бърза всяко кътче

пак да украси.

В тихите градинки

люлякът напъпва

и върбите ронят

пухкави реси.”

Радвайки се на прохождаща дъщеричка, Иван Николов бърза да нарисува най-топлия фон на това събитие:

“Цял ден в бялата череша

се надпяват дрозд и чинка.”

В стихотворението “Ида от полята” пролетният пейзаж заема почти цялото стихотворение:

“Ида от полята. И ви нося

чаканата цяла зима вест:

Избуял е есенния посев,

пука пъпки пролетния лес.

По росата като броеница

светят ситни заешки следи

и раздипля шарена шевица

цветен нанос в ланшните бразди.

Зеленика в храстите се вие,

хвощ протяга порести листа.

А когато слънцето се скрие,

засияват макове в нощта.”

Такава вълшебна картина може с думи да нарисува само дарен от Бога поет-вълшебник!

Стихотворението “Нива” допълва с нови детайли пролетния пейзаж:

“През април се пробужда земята -

Тупва буйно под вятър гъст.”

“Младо слънце над хълмите слиза,

пукат корени - бликат треви...”

В друго стихотворение авторът рисува си мило чувство майка си, как “тромаво тича на завет”, когато “тъмна сянка прихожда от запад”. Последвалият над нивите гръм, сгъстяващият се дъжд, който хлопа “по огромните листа на лопуша”, прибавят своя оттенък към следващата картина:

“Как след туй завъртя изведнъж

в непрогледно дъждовно кръжило

полегатите стръкове жито

и прозрачните стръкове дъжд!?”

Към края на стихотворението всеки художник-пейзажист би завидял на поета за сгъстения рисунък:

“Отгърмява последния гръм -

сякаш буха далечна тепавица.

Мама тръгва през мака и здравеца,

взема мокра мотика на гръб.”

Пролетта за Иван Николов в обобщен план е празник, в който “люлки се люлеят над света”, време, в което човекът “С любопитство и грижа” върви “между пъпка и цвят”.

Има творби, в които пейзажът е смесен - редува се като сезон, но хармонира с настроението на поета:

“Хубаво е в моя край

със игличени баири:

лете крушов лист играй,

зиме снежен вихър свири.

Лете в топлите бразди

вдигат гръб кръстати дини,

капят круши и звезди

в полунощните градини.

Зиме пада морав мрак,

пън в огнището догаря,

всяка преспа пръхкав сняг

звездното небе повтаря.”

Добре съзнавах непосилното бреме, с което се нагърбих - в отделни илюстрации да предам част от онова, което Иван Николов е нарисувал като пейзаж в лириката си. Много примери бях принуден да пропусна, други не развих докрай. Но това е в логичния ред на нещата. Поетът ден след ден, година след година, с много усилия и възторг е рисувал пейзаж след пейзаж, вплитал ги е в един неповторим венец, търсел е в тях опора и вдъхновение. За обикновения читател, който познава лично твореца, или е отворил сега, след безвременната му кончина, някое лирично томче, остава, комай, едно: Да се възхищава до преумора, да пие с наслада от багрите на всяка природна картина и да благодари на Всевишния, че ни дари макар и за кратко, с такъв неповторим, незабравим поет-художник, поет-вълшебник.