Седя, приклекнал на стола, опрял чело о влажното стъкло и гледам как ми намигат светлите звездици по ледената кора на снега. И си мисля: дали довечера Данчови ще дойдат навреме, в кои къщи ще ходим, колко ореха ще събера в торбата, колко левчета ще стиска десницата ми като се върна вкъщи, колко още ще добавят родителите ми...
— Хайде на вечеря! - чух подканата на мама и за миг зърнах трите коледници, нашарени с чудновати резки. Стори ми се, че и те стоят чинно, в очакване на вълнуващото събитие.
След вечеря ни постлаха направо на пода. Едва ли има нещо no-мило, по-топло и... по-тежко от белия китеник, под който можеш да се скриеш цял и да се риташ до насита с братчетата си! Боричкането продължи до ултимативната закана на баща ни, че ще ни изгони голи на снега и в стаята полегна тишина. Само догарящите буци въглища просветваха през огнените очи на печката. Всички заспаха, а при мен сънят не идваше. Слушах как лаят махленските кучета, как петлите кукуригат с премръзнал глас и все ми се счуваше, че някой на улицата вика: „Коледа-а-а!".
— Коледа-а-а! Хайде, ставайте! -се разнесе отвън познат глас и тримата скочихме като изтървани пружини. Най-напред ръцете ни посегнаха към коледниците, които така и не изпуснахме, докато мама ни обвиваше със шалове и качулки, та заприличахме на пашкули. Още с излизането на прага залитнах и забодох ръце в дълбоката пряспа. Добре, че бях с ръкавици.
Колоната ни потегли към далечната махала. Започвахме винаги от горния край, а момчетата от тези махали - от долния. Така, че с тях се срещахме и разминавахме два пъти - на отиване и на връщане. По-големите батковци водеха отпреде, а един от тях ни охраняваше в тил. Ние в средата приличахме на куклени човечета, които отвреме-навреме отваряхме запушените устица, за да извикаме отрепетираното: „Коле-да-а-а!"
Много ни беше яд, когато някои къщи не отваряха врати - мълчаха, гледаха ни в зимната мрачина като купи сяно. Какви ли не приказки изприказвахме за тези стопани, какви ли не закани отправяхме срещу тези скрънзи! Ние едвам мъкнем крака в дълбокия снят, а те се скъпят за едното орехче! Но имаше и много добри хора — те ни срещаха още на прага, когато залитащата колона навлизаше в двора им. Повечето ни даваха по едно орехче, но попадахме и на такива, конто щедро ни сипваха по две-три, а някои близки, след като ни познаеха в тъмното, пускаха орехите направо с шепата в торбата. Това много ме радваше и аз честичко се спирах в пъртината, за да опипам, колко е пълна торбата. Най-хубаво ни посрещаше бай Марин гайдарят. Всяка година той освен орехчетата пържеше за коледарите и гушки - малки, зачервени хлеб ни топчета, конто изпускаха ароматна пара в ранното зимно утро.
Започнеше ли да се развиделява и зимният ден изтикваше студената нощ от постелята на земята, капнали, с посинели от студ носове, се прибирахме вкъщи. След близо тричасово скитане из махалите се приютявахме в топлите стаи и се тръшвахме направо върху кревата, без дори да сваляме пълните торби. След кратко поемане на дъх започвахме преброяването на орехите, бадемчетата и най-много ни радваше това, че баща ни ще прибави към събраното някоя шепа отгоре. И кой ще седне да мисли за закуска! В стаята настъпваше такова чукане на орехи - с лопатката, с дилафа, с камък или, просто, с петата, че за късо време чергите на пода се покриваха с черупки. След това идваше ред на играта с метла - всеки се стремеше да улучи с търкулнатото от метлата орехче другите орехи по пода и вкупом да ги сипе в торбата си. А с какво внимание се целехме в лъскавото левче, което сякаш бе залепнало върху главицата на тънкия гвоздей и трябваше да изхвърлиш половината от торбата си, за да го събориш и то да стане твое притежание.
Най-интересното, обаче, беше навън, на улицата. Там започваше масовото обиране на орехи с играта на педя. И сега още ме болят пръстите от изпъване, за да стигна с крайчеца на нокътя другия орех. В улисията никой не сещаше хапливия мраз - тропахме на място, гушехме вкоченените пръсти под раменете, или просто ги лапахме, за да ги посгреем малко, Да не говорим за цървулите и навущата - те винаги бяха в дълбокия сняг и се сещахме да ги отупаме, когато се прибирахме на стълбището пред къщи.
Тласъци от далечен аромат достигат до мен - аромат от препечената баница или опърлената кървавица, от току-що спържената „рибица" - така наричахме най-вкусната част от свинското, или шумящия зелник. Това не е някаква безнадеждна носталгия по миналото, а, по-скоро - нещо чисто българско, нашенско, селско, което е попило здраво не само в плътта ни, но и се е заселило завинаги в паметта.
Така неусетно се изнизваха ваканционните дни - с трепетите от коледуването и с незатихващите до здрач игри. Така, докато да изчукаме събраните орехи, или по-опитните батковци ни оберат по всички правила на играта и ни да се завърнем у дома с клюмнал нос и свито сърце. Оставаше да ни топли една малка, невидима искрица за следващата година, до следващото коледуване.