Люлка
Не помня вече колко мина оттогава,
откак вълшебна люлка в транс ме залюля.
И, сплела във едно наслада и забрава,
покой не дава на махалото си тя
Приличам на дете от радост засияло,
потъвам в някакъв неземен сън.
Очи премрежил, виждам всичко в бяло,
от шепота на вятъра се ражда звън.
Останали без въздух на високото,
докоснали с пети наболите треви -
във мен прииждат щедри божи сокове
и пулса ми по навик стихове реди.
Как искам все така да ме люлее,
в омая люлката на мерената реч....
Благат съм, че не се разделям с нея
и погледа рисува хоризонти надалеч.
1977 г.