Люлка

Не помня вече колко мина оттогава,

откак вълшебна люлка в транс ме залюля.

И, сплела във едно наслада и забрава,

покой не дава на махалото си тя

Приличам на дете от радост засияло,

потъвам в някакъв неземен сън.

Очи премрежил, виждам всичко в бяло,

от шепота на вятъра се ражда звън.

Останали без въздух на високото,

докоснали с пети наболите треви -

във мен прииждат щедри божи сокове

и пулса ми по навик стихове реди.

Как искам все така да ме люлее,

в омая люлката на мерената реч....

Благат съм, че не се разделям с нея

и погледа рисува хоризонти надалеч.

1977 г.