На всички, на които не успях досега да изрека своята благодарност...
В ПОКОЙ ЛИ СЪМ, или на път
тревожи ме едничка мисъл:
поройно дните ми текат,
а ред за теб не съм написал.
Коя си, или кой - не знам,
и как така във мен остана?
Издигна си неземен храм,
превърна се в мехлем за рана.
И хубаво е, че си в мен,
че в този божи свят те има,
че се прераждаш всеки ден,
че лъч си в мразовита зима.
От щастие обезумял,
поклон не сетих да направя.
Неоценим е твоят дял
за моето душевно здраве.
До днес така и не реших
с какво да те даря богато.
Дано смутения ми стих
да е достоен за отплата...