Спомени
Спомените като път след мен извиват,
чезнат и внезапно ме застигат пак,
ту се крия в неожънатата нива,
ту опирам рамо в бащиния праг.
Оживява в тях за миг софрата скромна,
дворчето със здравец и лале
и онуй хлапе със шарената стомна,
босо хукнало в смълчаното поле.
Спомени далечни, спомени незвани,
неповикани от спомена очи
раждат сълзи и отварят рани,
дълго болката от тях горчи.
Никои умират, после пак възкръсват,
като пътища кръстосват се у мен.
Ако нишката им трепне и се скъса,
значи е дошъл последният ми ден ...