Спомени

Спомените като път след мен извиват,

чезнат и внезапно ме застигат пак,

ту се крия в неожънатата нива,

ту опирам рамо в бащиния праг.

Оживява в тях за миг софрата скромна,

дворчето със здравец и лале

и онуй хлапе със шарената стомна,

босо хукнало в смълчаното поле.

Спомени далечни, спомени незвани,

неповикани от спомена очи

раждат сълзи и отварят рани,

дълго болката от тях горчи.

Никои умират, после пак възкръсват,

като пътища кръстосват се у мен.

Ако нишката им трепне и се скъса,

значи е дошъл последният ми ден ...