На М.Т.
МОНОЛОГ НА ЖЕНАТА
Странно е нали?
Първа се явих..
Трябваше да закъснея,
да почакам някъде встрани,
в тихата алея...
Но не издържах,
с нервите не съм добре...
Като омагьосана вървях,
сякаш изпит предстоеше,
дните и на сън броях...
Все повтарях:
„Ще те чакам до часовника!"
Ето го, часовника...
Но защо се бави?
(Боже мой, със тези нерви.)
Не ме укорявайте!
Толкова години чакам този миг,
пленница на самотата черна.
Страшно е дори да си помисля,
но това е истината...
Вече и сама не зная,
да се радвам, или не -
нека дойде този миг поне...
Все пак
трябваше да закъснея!
Глупава съм!
И прическа си направих,
новото палто облякох,
вързах като малкото момиче,
спъвах се, но тичах.
За какво?
Чувам все да се говори:
"Тази е съвременна жена,
тази не..."
Нямам намерение да споря:
трябва да съм и съвременна жена...
Цяла в плен на суетата,
тя е все така божествена,
от душевни болки уморена.
Тя е все така прекрасна,
неразбрана досега,
но на никого подвластна!
Натъжена и замислена,
светла и тържествена.
Всуе се опитват да докажат
слабостите и мъжете!
Дързостта и с длан да смажат.
Трябва ли да спорим
пак за силата и?
Ако сложите на раменете и
грижите служебни,
грижите семейни?
Всичко в този свят познала,
преживяла не една вина,
непонятна тайна си остава
днешната съвременна жена...
Няма го Ромео,
не съзирам неговия лик...
Нищо, ще почакам,
нали съм съвременна във този миг.
Мъчи ме понякога такава болка:
трябва да съм и кокетна,
и по мяра недостъпна.
Търпеливо слушайки,
да повтарям, без да споря:
"Да, разбира се, че ти си права!
Цяла мъка са мъжете!"
След това слушалката ще сложа,
уморена и престорено спокойна.
След това зъби ще стисна
и ще продължа да съществувам,
пък каквото ще да става!
Ще се лутам
като някакво забравено растение,
ще очаквам със проклятие
пак мига на своето рождение.
В огледалото ще виждам
бръчки отвратителни,
ще се съжалявам,
заслепена, ще се мразя
и ще се обиждам...у
Все така ли трябва аз да нося
мъката във себе си?
Все така ли ще играя
със съдбата си на криеница?
Нощем сълзи ще изплаквам.
денем пак ще се преструвам.
В службата за всяка дреболия
ще се дразня и ще кипвам.
Я ги вижте -
крачат Те, мъжете,
самоуверено по улицата..
Все красавци,
със достойнство външно.
Прекалено самоуверен пол,
присвоил си правото на силен!
Колко сте нахално равнодушни!
Колко сте противни!
Вие, лъвове изнежени,
тигри олинели!
Някакви подобия на хора,
капващи физически.
Боже мой,
къде е той?
Търся го, къде е?
"Бърза помощ" съска по асфалта
и лети неудържимо...
(Господи, може би
към теб лети?)
Улицата в мен се преобърна ,
и замря във тишината.
Тежък вопъл стисна
и сърцето и ума ми.
Той крещи:
„Трябва да успеят!
Трябва да успеят."
Пръста ми едва докосва
шайбата на телефона.
"Бърза помощ" реже като с нож
стихналия булевард.
Затаил дихание, светът
моли за любов и за спасение.
Странно! В мигове такива
склонен си да вярваш
на навременната помощ,
на спасителната дума,
на приятелска десница.
Моля те, ела,
искам да те видя!
Моля те,
сама не ме оставяй!
Викам те със болка
и със обич...
Моля те, ела,
знаеш, че ще те последвам.
А стрелките глупаво прескачат,
бързат и не знаят,
че съм ти простила,
повелителю на моето сърце.
Нищо сложно няма
в моята мечта:
нужно ми е твойто мъжко рамо,
в силните ръце да се задъхвам,
да ми стане изведнъж горещо,
после още по-горещо...
Ето, чуваш ли -
всичко ти признах.
Редно беше да не бързам...
По-добре е постепенно -
хубавото изведнъж не се изпива.
Мили, чуй ме,
нали е добре така?
Надали ще бъде по-добре...
Страшно и противно е,
да четеш във вестник обявление:
"Руса, симпатична,
среден ръст, добра,
домакиня, има и професия,
търси сигурен приятел..."
Колко низко, пошло е това!
Мисля си понякога във тъмнината:
тази самота ще мине,
друга ще ми дойде на главата.
И така, безкрайно...
Зная, ще дочакам някой ден
самотата на смъртта...
Не, не ме е страх,
зная, времето за някои
е жестоко.
Всичко ми е ясно,
всичко мога да приема,
самотата - НЕ!
Искам да ме назоват "Любима"
жива да остана,
да се смея,
дните с радост да посрещам,
глупости да върша,
без да се коря напразно,
като другите да дишам
и да се надявам.
Господи, защо е толкоз трудно?
Виждаш ли ме, мили,
цяла съм пред тебе,
Нещо ми кажи.
моля те,
нямам вече сили...
Само не мълчи,
не мълчи,
нещо говори,
само не мълчи!
Иначе е много трудно.
Искам с мен да ти е хубаво,
да ти се харесвам
и да чувам твоето "Обичам те!",
даже и да е лъжа
Нека!
Аз ще ти повярвам.
* * *
Може би, пък трябва
поглед да извърна
и да те зарежа?
Нека съвестта да те измъчва.
(Пошегувай се, дотам ли стигна, мила,
туй ли си избра за утешение?)
Не, ще го дочакам,
волята си ще изпробвам.
Още малко ще почакам,
още малко...
* * *
Свикнали сме, ние да очакваме,
друго може да не знаем,
но това го правиме добре.
Птиците дори усещат
и от бурята се скриват.
Никой не се ражда в самота,
после тя го овладява.
Духат ветрове и отминават,
нямат път назад...
Ти защо не ме напуснеш,
с мен защо не се простиш,
черна самота?
Нека е студено,
нека ми е тъжно -
зная как да издържа.
Самотата е ужасна,
самотата бавно те убива.
Тъмно е като в пустинна нощ,
тихо е до болка...
Самотата е жестоко наказание -
за какво?
Никой отговор не ми е дал.
Мракът ще се скрие -
болката до мен ще си остане.
В утрото ще се роди денят!
Никой не се ражда в самота,
с нея трябва да се свикне.
Мили мой, ела,
моля те, сама не ме оставяй,
знаеш, че ще те последвам.
Прегърни ме,
да не мога да поема дъх.
Прегърни ме и за щастие,
и за неочаквана беда.
Ако искаш - за съпруга ме вземи,
ако не - ще се оправя.
Чудна дума е това "Съпруга" -
като сладък дим.
Нека да горчи,
само да го има.
Нека нещо да ни липсва -
все ще вържем двата края.
Само моят дом да оживее,
да не е самотек...
Моля те, ела,
силен и голям.
Може и да пушиш,
да поспориш, ако искаш,
да похъркваш нощем.
По-спокойно е,
ако някой спи до теб...
Иска ми се да не е пияница
и да ме обича много.
Впрочем, само да го има,
трудно е без него,
много трудно...
* * *
Опомни се, помисли
съвземи се!
Нужен ли ти е сега?
Изпрати го някъде по дяволите!
Бягай надалеч от мен!
Вдън земята потъни!
Как съм се разкиснала,
колко е противно
като просяк да събираш
сетните трошици от софрата...
Свикнал си да лъжеш -
друга за лъжата намери!
Виж го ти, галант! -
Колко съм ги срещала такива.
скубани Аленделоновци от село!
Отвратителен женкар!
Пъзльо!
Аз, глупачката, реших
свободата си да подаря,
като мислех, че го върша
от любов!
И какво излезе?
Щях да се продам
за фалшиви три петака!
Като теб такива, колкото си искам
мога да намеря
за една приятна вечер.
Няма смисъл да звъниш!
Не ме чакай вече!
Ако ми напишеш,-
отговор не ще получиш!...
Боже мой! Без теб не мога,
птичка на ръката ми бъди!
Не, без теб не мога,
сякаш съм дърво без корен,
стене болката ми...
Тръгвам, ако ме повикаш,
тиха и щастлива
ще вървя до теб като сълза.
Не, без теб не мога!
Искаш ли да бъда птичка в облаците?
В тъмнината да летя?
Не, отмаляха ми крилете,
пия глътки зла печал,
мразя своята съдба...
Виждам светлинка да свети...
Ти ли си, кажи?
Плаче моят вик,
скрит от хорските очи.
Болката ми тупа в слепоочието.
Не, без теб не мога.
Уверих се.
Ще ти бъда вярна,
слънце над дома ти,
съдбата ти ще бъда!
Във сестра ще се превърна,
да те скрия от нещастие,
и робиня мога да ти бъда,
щом ме назовеш - любима.
Може ли да стане чудо
и да видя себе си щастлива?
Тръпки ме побиват
само като си помисля...
Струва ми се, цял живот очаквам,
от рождението чакам и до края,
до смъртта ще чакам.
Бият в мен сърцата
на сестрите по очакване.
Милиони мои непознати
и сестри по самота,
без да промълвят и дума,
чакат онзи миг
на възвишената, чистата любов,
даже с риск да изгорят във нея.
Моите сестри по самота
със протегнати ръце
чакат своите любими
във часа на светлата мечта,
свойта мъка и надежда,
В този свят, презареден от взрив
и от тишина,
няма да дочакаме
само падналите на война...
Все така напразно ще ги чакаме...
Редом с паметниците от бронз
трябва да се извиси
паметника на онази,
дето вечно чака любовта.
Трябва да се извиси
светъл паметник
на очакващата щастие...
И отново зимата преде
зимното вретено
с бели с снегове.
И отново по небето
ще летят снежинки и звезди...
Все едно, ще чакам,
щастието ще дочакам!
Искам всички да ми вярват,
че ще го направя...
Мили мой, ела,
моля те, ЕЛА!