Видях я с очите си, жива, реална,
бyкem от прохлада и ранни лъчи.
Ту в плаха cвemyлкa се палне,
ту стихне в усои и кpomкo мълчи.
Сияния стрелват зениците мои,
шепти разноцветната мраморна сплав.
Потъват в зеленото остри завои,
от cпомени плаче гранита кopaв.
И сливат се в погледа къщи и хора,
ритмично, без отдих, пулсира градът.
Възправя чело към небето нагоре
на идните изгреви белият път.