Приказка за Смолян

Видях я с очите си, жива, реална,

бyкem от прохлада и ранни лъчи.

Ту в плаха cвemyлкa се палне,

ту стихне в усои и кpomкo мълчи.

Сияния стрелват зениците мои,

шепти разноцветната мраморна сплав.

Потъват в зеленото остри завои,

от cпомени плаче гранита кopaв.

И сливат се в погледа къщи и хора,

ритмично, без отдих, пулсира градът.

Възправя чело към небето нагоре

на идните изгреви белият път.