“Ширнат ли се пред очите ми заоблените хълми на Тракия, зачервенеят ли керемидените покриви на селце, притулени цели в овощни дървета, усещам как сърцето ми помръдва от онази единствена тръпка, която нищо друго не може да причини.
Там, в едно от тия селца, на една уличка сред шпалир от черничеви сенки, има портица, която се отваря не от допира на ръката, а от погледа на очите ми.”
Иван НИКОЛОВ
1. “Бяло село - равнина стряха,
над божур и шибой разпростряно”
Най-трайно и дълбоко в пазвите на паметта у човека остават картините от живописната природа на родния край - люлката, която го е люляла от рождението, та до неговата кончина. Това е така по най-простоватата формула, че пред очите ни с часове и дни, със седмици, месеци и години се нижат познати пейзажи. Те сменят премяната си, трептящия облик, в зависимост от сезоните - от щърковата сянка над мелничния камък към трепкащата знойна мараня над класилата пшеница, от първите бели мъгли, плъзнали наесен по реката към оголелите вейки, пустите стърнища с ятата черноперести врани, към снегопада рано преди съмване.
Казаното дотук с властна сила важи за личността на големия лирик Иван Николов. По рождение той е селско чедо. От първата пеленка, та до последното хлопване на “портицата” на родния дом, той попива с очите си, възприема с трепетната си душа всичко, което го заобикаля “в едно от тия селца”, наречено с лиричното название Горски извор. Пишещият тези редове от двегодишен сее залюлял в люлката на същото това село - нещо повече, нашият дом отстоеше от къщата на Иван на един хвърлей камък. И затова с особена нагласа и чувствителност възприемам редовете, с които поетът възпява нашето село:
“Горски извор - в гора от овошки
леко диша, не се тревожи.”
“Горски извор завзема ниви -
нови къщи в нивите ниже.
А изпраща чедата си смугли
по градища шумни, смутни.
Те го носят като легенда
и остават верни на герба:
дъбов лист от слънцето бризнат,
лист със краища позлатени
от горите на Горски извор.
Безвъзвратно изкоренени.”
Но родното село на поета е само част от пейзажа на Тракийската равнина. Затова неговата красота естествено се вплита в общия равнинен пейзаж. Иван Николов не е сдържан, когато трябва да възпее прелестите на родния край:
“Хубаво е в моя край
със игличени баири:
лете крушов лист играй,
зиме снежен вихър свири.
Лете в топлите бразди
вдигат гръб кръстати дини,
капят круши и звезди
в полунощните градини.
Зиме пада морав мрак,
пън в огнищата догаря,
всяка пряспа пръхкав сняг
звездното небе повтаря...”
Каква изумителна сила на поетичния рисунът, какви пейзажни багри се разливат и трепкат в душата на поета! И аз, израсналият в Горски извор, без да усетя извиквам в паметта си незабравими картинки от детството и юношеството си, ставам съпричастен с “игличените баири” и “снежния вихър”, с “Кръстатите дини” и шума на “капещите круши и звезди в полунощните градини”. Класически звучат стиховете в третия куплет! Колко убедителен е поетът с “моравия мрак” с “пън в огнището догаря” и, особено, с неповторимата многоцветна метафора:
“...всяка вечер пръхкав сняг
звездното небе повтаря”.
Разноцветните природни картини не само в Горски извор, но и в равнинна Тракия, са обект на поетовото съзерцание, влизат със всички свои сияния в общия рисунък:
“В средата на живота, в житейски безпорядък
сред Тракия замръквам.
И хляба ми е сладък.
И камъка е топъл, пръстта е ароматна,
а гроздовете - сини, а ябълките - златни.”
“Зимата навява преспи:
от голяма - по-голяма.
И дъхти на дюли пресни,
там, кдето мен ме няма”
“Ето райските поляни с жълто, самодивско цвете,
ето вълчите бърлоги, ето змийските гнезда,
ето огън, който скита в сухите стърнища лете,
и дихание на вятър, и отблясък на вода.”
“Мека рехкава сянка покрива
тихи дворчета с вити асми.
Пее чучур и ситна коприва
покрай зидове римски шуми.”
“И за път си избрах равнината,
дето клонът се кърши от плод”.
“И се спуска път в полето,
от сияния съшито...
И оттам нататък почва
дъх на ягоди и жито.”
“Там цялата природа е такава,
че иска да узнаеш ти,
как славеят от песен полудява,
и трънът се опитва да цъфти.”
Нарочно цитирах повече откъси от различни творби на Иван Николов, в които темата за родна Тракия, за домашното огнище и атмосферата, в която е живял поетът, е на особена почит. Това при горскиизворския бард не става изкуствено, насила приповдигнато, а звучи като поредни ноти в стройна поетично-музикална композиция. То е неразделна част от хармоничното съзвучие във всяка строфа, вплита се в разнообразната тематика като нещо от една плът. Родният край, родното село, домът, в който е отворил очи към белия свят, са превърнати от Иван Николов в святи чувства и помисли.
2. “Моят род като в приказка цял е събран”...
Близък до сърдечните импулси на поета е равнинният тракийски пейзаж, трайна следа в душата му оставя романтичнатас елска природа на Горски извор, от ума му не излиза родната къща - нали оттам той е поел по дългия друм към света. Но всичко това по един неповторим начин в лириката на Иван Николов е свързано с родовия корен с най-близкото обкръжение, с топлата сърдечност на общуването с тези мили нему хора. И той, признателният син и внук, търси най-силни думи от нежния поетичен речник да възпее хората, дали му началото на всичко. В цикъла “Силови линии” авторът разтваря с присъщата на него емоционална зареденост пожълтелите страници на родовата памет. ЗА него тя е скъпа, тя стои в началото на много и различни начала. Към тази незатихваща памет Иван Николов пристъпва като към свещена реликва:
“Между троскот и шир,
върху кръстове с груб отпечатък,
моят род като в приказка цял е събран.
Първо - дядо Хаджия, а от него нататък -
други дядовци - Георги, Никола, Иван.”
“Керванджии, орачи, овчари, хайдути,
с бели ризи и черни пищови накръст.”
По-близки и живототрептящи са спомените на поета за дядо Делчо и баба Рада. Освен съкровените думи освен почитта и признателността към тези представители на родовия корен, Иван Николов вижда двамата като едно типично българско семейство - ръка за ръка са те в беди и горчилки, в радости и възторзи.
Споменът за дядо Делчо е така художествено интерпретиран, че читателят чувства, как образът на този истински българин намира своето точно място в пъстроцветната гама на лиричната изповед:
“Ивичка слънце в прозореца пада
и оживяват от свойта стена
дядо ми Делчо и баба ми Рад,
снети вежднъж като мъж и жена.
Той е намръщен: фуражката, ножа.
Колкото празничен, толкова - зъл...
Тя не достига пагона му: Боже,
виж го с какви е мустаци дошъл!
Този корав българин е изпитал на ременете си всички теглила -
“Пак ли ще гази окопната кал?
И ще се върне ли сноп да завърже,
вол да запрегне, да вземе кавал?
Обобщеният образ на дядото понякога навлиза в орбитата на полушеговитата трактовка. Тъй, както Иван Николов умее, с добродушен хумор и весело настроение:
“Вехт е моя старец, нещо позаслабна,
гледа все земята, чака своя ред.
Затова и с дейност не така мащабна
във последно време дядо е зает.
Разпиляна бъчва ще сглоби с въздишки,
за рибарска кука тел ще подкриви,
или ще измисли нов капан за мишки,
който само котки може да лови...”
И нататък в стихотворението “Дядо” поетът духовито описва подвига на дядо си, който “грабнал свръдел и пила” решил да вземе акъла на цели седем села и направил саморечън велосипед.
Обладан от тези мили чувства към своите дядовци, Иван Николов преживява тежко раздялата с тях:
“Дядо ми лежеше страшен -
жълт и черен, сух и слаб.
Беше образът му страден
като къшей спечен хляб.
Гледах:
слънчев лъч прошива
утринната здрачина -
дядо спи като прашинка
в неговата светлина.
Дишането му неравно
може всеки миг да спре...
Дядо ми умира бавно.
И не иска да умре.
Особено близки и мили на поета са неговите родители. На тях той реди едни от най-искрените си стихове. Бащата на Иван Николов (и аз го помня от юношеските си години) беше тих, мълчалив и работлив българин:
“Той се връща от работа. Чува
пак шумят двете стари липи.
Под прозореца се събува...
И вечеря. И ляга да спи.
Точно такива бяха бащите на село - връщаха се от нивата или от гората, от бахчите или от хармани капнали от труд и дори нямаха сили да се усмихнат. Ще хапнат набързо приготвената гозба и се тръшваха на кревата - сънят се оказваше по-властен от всичко.
В друго стихотворение “Преспи” признателният син рисува характерните черти на баща си в хармонично съдружие с портрета на майка си, неговата спътница и опора:
Срещал хубаво и лошо,
от неволи гърбен, щавен -
върху дъбова подложка
реже жълт тютюн баща ми.
И краката му са криви
от кавалерийското стреме.
А очите му се крият
изпод вежди - зимни стрехи.”
В няколко стихотворения (“Въртят се”, “Снимки”, “Когато свърши войната “ и др.) Иван Николов улавя майсторски някои детайли от ежедневието на баща си, придава им философско и нравствено значение, дообрисува личността на човека, на когото е вярвал, на когото се е осланял, който е бил за него защита от ветровете на живота и пътека към бъдното:(
“Под майски дъжд и в августовска жега
пелин расте по мойта вехта диря.
А татко ми върви с овчарска гега -
звездите и овцете си разтиря.”
“Снимките не лъжат:
в тях добре личи,
как баща ми тръгва
с изворни очи.
Как върви полека,
влиза в други дни:
снимки от запаси,
снимки от войни...”
(“Снимки”)
В стихотворението “Разходка с баща ми” поетът пътува из Гърция и разговаря (в задочен диалог) с баща си, който е бил по военно време из тези земи:
“Аз му казвам:
Ето я Гърция -
изпечена от пътници и ветрове.
Виж какви са нейните гърчави,
нервно вгънати брегове!
А баща ми гледа с разсеяни
и оплетени в бръчки очи.
И като всеки истински селянин
по-малко говори,
по-дълго мълчи...”
По-малко говори, защото спомените за тези земи баща му свързва с нещо ужасно - дошъл е “да жъне лаври”, а “воювал с комари и ларви” и се върнал “люлян от малария”.
Интересно, с типичния за Иван Николов рисунък, е предаден друг щрих от живота на баща му - когато е трябвало да работи в града:
“Помня, ставаха по тъмно бащите ни...”
“...и до белег от сърп е личала следа от лопата”.
“...и бащите ни кашлят по съмнало в двора навън:
между техните зъби остана сгурия
и в дълбоките бръчки - сгурия, сгурия - в дълбокия сън.”
(“Сгурия”)
При мисълта, че един ден бащите ще напуснат белия свят Иван Николов стига до емоционално обагрени обобщения:
“Отиват си,
отиват си бащите ни,
родени под неласкава звезда -
на радости и скърби наситени,
недоорали сетната бразда.”
“...Отиват си бащите ни,
сподирени
от нашите сухи трескави очи.
И в бига на тяхното умиране
неверятна музика звучи.”
В поантата на стихотворението “От къщния праг...” поетът с тъга констатира:
“А баща ми припалва цигара - и тя е горчиво,
зад отсрещните хълми преваля и днешния ден...
Знае той, че последен от наши род ще почива
под същата пръст, на която веднъж е роден!”
За съжаление, не синът изпроводи баща си до селското гробище, а съсипаният от мъка баща не можа да се вдигне от леглото, за да се прости с чедото си.
Особено нежен, синовно грижовен е поетът, когато вика в паметта си спомена за близкия човек - майката. Във всички лирични изповеди, където в един или друг план говори за майка си, Иван Николов е пределно топъл и трогващо отзивчив.
“Мама гледа ръждивите пръски,
полетели над кална бразда.
И тече между нейните пръсти,
мека топла дъждовна вода.
Отгърмява последния гръм -
сякаш буха далечна тепавица.
Мама тръгва през мака и здравеца,
взела мокра мотика на гръб”
(“Тъмна сянка”)
Към тази обикновена българска селянка, към тази жена със сложен свят от чувства и мисли, поетът подхожда на пръсти, тихо, за да не я смути и огорчи за нещо. Затова изпитва и радост и понятен смут, когато и носи от града... “голям и златен портокал”.
“Наивен жест, детинска патос!
Прости ми, мамо, - кой да знай,
че ти от всяка моя радост
ще получаваш скъден пай?
Детински жест, наивен патос!
Погасна оня портокал -
сега се гледам безпощадно
и мисля с възрастна печал
Не стоплих твойта зима с хладно,
с бедняшко слънце - портокал”.
(“Сняг”)
Особено мъчителен е мигът, когато човек губи майка си - той осиротява безвъзвратно, разделя се с един слънчев свят, с един образ нас ветица.
“В декември дълго майка ми умира.
И с мириса на восък и на чам
погребахме я горе, на баира
над Горски извор.
Аз съм още там.”
(“Корени”)
Същият скръбен мотив звучи и в стихотворението “Ръкав”. Минутите, в които майката на поета се разделя със живите, са тежки и мъчителни. Болката сподавя глътката в гърлото, пред очите му гасне неговата светица, “умира с очите на божия майка”. Краят на стихотворението покорява с мащабната си сгъстеност на емоционалните тласъци.
“Тя сега е мъничка, мъничка, ще изтънее,
ще притвори клепачи и дъхът й ще спре.
Но заръчва на тези, кито остават след нея,
да поливат цветята, да и гледат човека добре.
Цял живот се е блъскала в буци корави
и сега безтелесна, безплътна почти,
ще се вдигне над покрива с бели ръкави,
ще направи три кръга и ще отлети.
Но когато звездите се сипят в безреда,
а духът ми е крепък и пътя ми прав,
значи, майка ми бди, отвисоко ме гледа
и простира над мен своя везан ръкав”
(“Ръкав”)
Каква трогателна поетичност, каква магнетична сила на внушението, която се родее единствено с дебеляновското откровение!
Само човек, който приживе е обичал искрено рождената си майка, който в дните и нощите на своето битие е търсел ласкавата, топлата майчина длан, само човек, който се чувства къс от плътта и духа на майка си, може в няколко строфи да обезсмърти образа на тази, котяо го е родила и откърмила. Всяка вечер, когато Иван Николов е “притварял очи” и си е мислел, “че в стаята никого няма”, усеща със всички свои сетива, че “някой в тъмното ходи, въздиша и странно мълчи...” и по интуиция се досеща: “Това е душата на мама!”
Във втория куплет на стихотворението “Само вечер...” поетът извисява скъпия образ, поставя го на неговия законен пиедестал:
“Тя е само сияние - един чист ореол,
една сляпа светулка, един лъч на корниза,
вдига мойта захвърлена в ъгъла риза
и безшумно намята околелия стол”
...”Душата на мама е някъде тук,
чувам как ходи угрижено - мълчалива,
пипнешком с одеалото ме завива,
мести двата фотьойла един срещу друг.”
Силата на поетичната изповед е в нейната истинност, в директната й прямота, в безхитростната й простота. Така, както е живяла майката на поета - с делниците и празниците в своеобразния и свят, с неизмеримите грижи за чедото - по същия начин, но вече с убедителността на словото Иван Николов вае своята синовна благодарност.
Би било наивно от моя страна да си въобразя, че съм казал всичко по сложната тема за родния край, домашното огнище и най-близките хора от родовия корен на Иван Николов. Има отделни стихове, цели стихотворения, свързани с тази тема, които така или иначе не попаднаха в полезрението ми при трактовката на отделните нюанси. А и далеч съм бил от мисълта и намерението да разгъна всички дипли от сложния емоционален свят на големия български поет. Позволявам си да изрека това название, защото все си мисля, че сме длъжници на Иван Николов. Не само заради голямата човешка отзивчивост, заради подкупващата му усмивка, а най-вече за сътвореното литературно наследство, колкото обемно, толкова и художествено значимо.
В този кратък, до известна степен тезисен, обзор по поставената тема за мен най-важното беше да пунктирам онези лирични изблици в поетичния свят на горски-изворския лирик, които кореспондират с най-задушевната сфера на човешките взаимоотношения - тази на най-близкото обкръжение от хората, белязали с присъствието и делата си дългата линия на родовия му корен.