Бележки върху поетичната стилистика

Освен широкия тематичен спектър в лириката на Иван Николов без колебание ще откриете и голяма пъстрота от поетични форми, от майсторски изваяни картини, от образци на българска мерена реч. Разбира се, не бива да се тръгва към едно такова ярко силно литературно наследство с мисълта за някаква езикова дисекция, с намерението да се разчленяват и разглеждат като отделни компоненти формата и съдържанието на хиляди оригинални и в превод от руски език поетични рожби на Горскиизворския талант. Всеки стих, всеки куплет,всяко стихотворение, независимо от размера му, изглеждат и звучат като изпята песен, като завършено лирично платно, трептят с хилядите емоционални нишки на лиричното мислене и нагласа на Иван Николов. Ако всяко едно от тези хиляди стихотворения се отличава със своя неповторима архитектура, звучи със своя специфична ритмика, то това е заслуга, най-вече, на високото поетично майсторство на автора, на неговата свръхвисока взискателност и самовглеждане. Пишещият събрат може да си представи напрежението, търсенията на поета при всяка строфа, при всеки израз, неговите титанични усилия да не се подхлъзне по ледената пързалка на щампата, да не се повтори, да търси и открива нов начин да изрази мислите и настроенията - нещо непосилно за мнозина автори. Иван Николов ни остави поетично наследство, богато откъм образност и езиково съвършенство, наследство, което тепърва ще се дипли като пластове от златоносни жили, тепърва ще влиза в полезрението на естети и литературоведи, критици и филолози, на културоведи и историци.

Моята скромна цел е да надникна в някои кътчета на сложната поетична полисемия на 100 от хилядите стихотворения на Иван Николов. Тези подбрани творби са поместени в сборника “100 стихотворения” - издадени в 1983 г. в поредицата “Поколение”. В подборката са влезли стихотворения от пет стихосбирки, а поетът ни е оставил в наследство повече от 20 - от това следва и сърдечното извинение, че моите бележки и размисли не могат да се разпрострат върху поетиката на всички творби на Иван Николов. Има, обаче, един момент, една спасяваща особеност, че поетът е открит, с широко отворени страници на своята душевност и това обстоятелство ми помага да отделя онези характерни черти на художественото майсторство, които са типични и определят цялостното творчество.

Поетичният изказ при Иван Николов е богато емоционален, директно кореспондиращ с мислите и чувствата на читателя, независимо от възрастта и образованието. Това авторът постига най-вече с откровението и стабилната жизнена позиция, които умело изразява с богатите възможности на българския език. В обсега на моите разсъждения ще включа преди всичко метафорите, образните сравнения, ритмиката и римата като компоненти в поетичната хармония, като изграждащи словесни опори в структурата на всяко стихотворение.

Метафората, и то най-вече образната, е винаги под ръка с лиричните вълнения и преживявания при Иван Николов. Той не можа да диша без нея, тя оцветява и пълни с картинност всеки негов стих. В метафората поетът стига до обобщения, тясно свързани с неговите преживявания:

“...как скимти и ключалката ближе

една моя хлапашка мечта”

“А сега младостта си отива

и виновно извръща очи”.

Срещнах и метафори с широк обхват, близки до панорамното изображение, метафори, изкусно изляти от сечивото на голям майстор:

“Аз мога да живея дълго - с душа резбована, кована,

обшита с цигански пирони, калена в огън и вода”.

“...и точно в моя прозорец погледна Вечерница късна

и душата ми шупна от любовния шепот на дъжд”.

“Ти с дъжд ме къпа, с ветрове ме реса

и ме венча с небесен ореол”.

“Вечерта дъхти на здравец. И звезда в небето шета.

И пред сън притварят порти подбалканските градчета”.

Много точен, образно красив, убедителен и оригинален е Иван Николов и при използването на сравненията. На пръв поглед, като че ли нищо ново няма да ти каже, но като се замислиш над избродираното сравнение, ахваш от възхищение:

“Ясни думи - като ранни

февруарски минзухари”

“За пътя, дявол да го вземе:

опънат - като гръб на гущер

и плавен - като орлов мах.”

“Ето моята изповед -

безпомощно къса,

като звук от тояжката на сляп човек.”

“...макар и с думи - като кюлче злато.”

Една част от използваните сравнения са без задължителна за такива случаи думичка “като”:

“С трева - постелка, с камък - възглаве”.

“А очите му се крият

изпод вежди - зимни дрехи”.

“...с два вола - два тъжни ангела”.

“Едно русляво техниче -

минзухарче на хребет! - стои.”

Като ехо от внезапен гръм, като бавно свличаща се канара ми прозвуча едно сравнение, достойно за всеки учебник, илюстриращ алитерацията:

“И търкаля се гръм, като тъпана с тътен

отговаря на удар и тъмно кънти.”

Обърнете внимание: в това изречение има 15 глухи съгласни!

Иван Николов по пушкински е привързан към класическия стих, към изисканата фраза, към точната и напевна ритмика на израза. Макар и да използва често цезурата като глътка въздух, макар и да съчетава понякога близки по ритъм стъпки, той е строго издържан и принципен в избора на ритмиката. От стоте стихотворения в сборника 36 са в ритъма на ямб, 39 се подчиняват на благозвучния анапест, 17 са покорни на повелителния хорей, а останалите 12 са поделени между дактила и амфибрахий. Защо поетът се увлича най-вече от ямба и анапеста? За мен отговорът не е чак дотам труден: В поетичния си изказ Иван Николов търси простор на мислите, захваща в по-големи размери рисунък, който се побира само в удобния ямб и пространствения анапест. Ето два примера като убедителни доказателства:

“А баща ми припалва цигара - и тя е горчива,

зад отсрещните хълми преваля днешния ден...

Знае той че последен от нашия род ще почива

под същата пръст, на която веднъж е роден.”

“Последни есенни щурци - не им разбирам от езика,

но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!

И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика

в невидимата си държава под сухи листи и треви.”

С хорейната стъпка поетът се стреми да даде простор на напиращото вълнение, да отвори широко шлюза на насъбралото се мълчание:

“Ето кладенеца в двора, ето къщицата крива,

ето Кумовата слама под ракитовия кош,

ето хляба, който тръгва да обходи свойта нива,

ето витела на мама, ето татковия нож.”

Въпросът за точната, съдържателната и звучната рима за много творци на мерената реч е бил и мъка, и изпитание. Твърде често заради нея е пламвала в пожарището и най-хубавата и оригинална идея на стихотворението, заради пустата рима някои автори със слаба воля и още по-слабо езиково образование са нарушавали елементарни закони на българската граматика. А се срещат и безпомощни автори, за които римата си е оставала неразрешим ребус или трудна кръстословица. При Иван Николов римата идва по естествен път и звучене - като отронена въздишка, като спонтанен вик. Има четиристишия, при които друга рима - мъжка или женска, или дактилна - е немислима. Тя, римата, като душевно създвучие, безпогрешно подбира и си намира своето единствено вярно и определено място:

“Мека рехава сянка покрива

тихи дворчета с вити асми.

Пее чучур. И ситна коприва

покрай зидове римски шуми.”

Във всички стихотворения, поместени в сборника, творецът внимателно търси брод, пази се от шаблонната рима на еднакви части на речта. Най-често използваната рима при него е глагол със съществително, причастие със съществително или глагол с прилагателно: пръсти - прекръсти, жетваря - повтаря, за косите - да ни спасите, дим -седим, черква-зачерква, пеперуди - да се труди, подканяни - камъни, укротено-вретено, тавана-кована, разпръсна-късна, нахълта-жълта.

Често се срещат рими, изковани с тънкото авторско чукче от други граматически категории: голям-натам, зъл-дошъл, голи-от какво ли, надве-снегове, но ето-додето, ъгъл-кръгъл, зависи-само ти си, от самота се - маса, прекрача-обаче и др.

Вече казах и ще продължавам упорито да твърдя, че голямото поетично наследство в оригинал и в превод на Иван Николов тепърва ще бъде обект на изследователска работа. Както в тематично, така и от чисто формална естетическа позиция от хилядите стихотворения бликат теми и размисли, бележки и изследователски открития. Получава се нещо просто в своята сложност и много сложно в своята простота: един селски юноша, едни отворени за широкия свят проницателни очи, една чиста българска душевност с яки селски корени, една надарена от Бога личност сяда над белия лист и реди откровение след откровение, рисува в панорамни обещания и в тесните рамки на интимното с открит глас и нежен шепот нашето шеметно и объркано ежедневие. Рисува го с такива краски, че понякога ти заслепява очите, друг път те хвърля в обятията на тъгата, или сяда пред теб и в една къса житейска изповед с най-чиста тоналност излива вълненията на душата си. И всичко това го прави с най-изящни форми, структури и образи, с една неповторима българска мерена реч, която стига по богатство до академично равнище.

Такъв го видях в своите кратки бележки върху поетичната му стилистика Иван Николов - моя съселянин и приятел, задушевен събеседник и високо надарен творец. Такъв го видях и в разпиляния си обзор над оригиналните и преводни стихотворения. Да си призная, не бях особено затруднен, защото с богатата си поезия той всъщност ми и помагаше. Ето и красноречива илюстрация за това:

“Ако, без да има зърно, гълъбът стои на прага

и ако зад девет хълма чучур пее речовит,

нека в простата ни песен думата покорно ляга

както стъпка ляга в стъпка, както камък ляга в зид.”